Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

118.
Двете капки от лекарството на херцог Дьо Ришельо

Херцог Дьо Ришельо излезе от къщата на улица „Сен Клод“ в четири и половина. А какво точно бе искал от Балзамо, ще разберем от следващите редове…

Същия ден господин Дьо Таверне беше останал да вечеря при дъщеря си, а госпожа дофината беше освободила Андре от всичките й задължения, за да може любимката й да посрещне баща си.

Опитваха десерта, когато при тях влезе херцог Дьо Ришельо и както винаги донесе добри новини — кралят бил заявил сутринта, че ще даде на Филип не част, а цял полк. Таверне изрази шумно радостта си, а Андре благодари сърдечно на маршала. Последвалият между тримата разговор беше естествено отражение на случилото се, Ришельо говореше само за краля, Андре — само за брат си, а барон Дьо Таверне — само за Андре.

От внушение на внушение, от намек на намек и от пример на пример Ришельо стана толкова ясен, че Андре съвсем се обърка. Разговорът продължи в същия дух почти до седем часа вечерта.

Щом удари седем, херцогът стана и заяви, че трябва да отиде при краля във Версай. Като прекоси стаята, за да вземе шапката си, маршалът се сблъска с Никол.

— О, малката ми! — каза маршалът и я потупа по рамото. — Ела да ме изпратиш. Искам ти да носиш букета, който госпожа Дьо Ноай накара да изберат за дъщеря ми, графиня Д’Егмон.

Никол се поклони като селянките от комичните опери на Русо.

Ако читателят ни позволи, ще оставим Андре и барона да обсъждат оказаното на Филип ново благоволение и ще проследим маршала. Така ще узнаем за какво точно маршалът беше ходил на улица „Сен Клод“, където, спомняме си, се беше появил в един твърде драматичен момент.

Ришельо слезе по стълбата, като се опираше върху рамото на Никол. Щом стигнаха в двора, той я погледна в очите.

— Значи Никол Льоге си има любовник.

— Ех, какви приказки, господин маршал!

— Така-а. А любовникът е един тип, доста добре сложен, когото Никол е приемала още на улица „Кок-Ерон“ и който я е последвал във Версай.

— Господин херцог, кълна ви се…

— Той е пристав, полицейски пристав и се казва… Искаш ли да ти кажа как се казва любовникът на госпожица Никол Льоге?

На Никол оставаше една-единствена надежда — маршалът да не знае как се казва щастливецът.

— Е, щом вече сте се наканили, господин Дьо Бозир[1] — каза маршалът. — И напълно заслужава името си.

Никол застана в поза на лицемерно добродетелна жена, което не измами Ришельо.

— Монсеньор — каза тя, — ако господин Дьо Бозир се хвали, че е мой любовник, това означава, че е самомнителен глупак и негодник. Аз съм съвсем невинна. Кълна ви се.

— Не твърдя противното — заяви Ришельо, — но питам дали си му определяла или не среща тук?

— Една среща не е никакво доказателство, монсеньор.

— Определяла ли си му среща или не?

— Но, монсеньор…

— Определяла си му. Не те упреквам, скъпо дете. А освен това аз обичам красивите момичета, които умеят да поддържат красотата си, и често съм ги подпомагал.

— Монсеньор — каза Никол решително, — не е възможно да са ме видели.

— Не зная нищо, но слухът се носи упорито и придава на господарката ти лоша слава. А ти разбираш, нали, че аз все пак съм повече приятел на семейство Дьо Таверне, отколкото на семейство Льоге? Затова мой дълг е да кажа две думи на барона по този въпрос.

— Ах, монсеньор! — възкликна Никол, изплашена от посоката, която вземаше разговорът. — Но вие ще ме погубите! Аз съм напълно невинна, а ще ме изгонят оттук, и то само заради едно подозрение.

— Да, бедното ми дете. Ще те изгонят. Не знам кой зъл гений е видял нещо нередно в тези срещи, колкото и невинни да са, и е предупредил госпожа Дьо Ноай.

— Госпожа Дьо Ноай ли? Велики Боже!

Никол плесна отчаяно с ръце.

— Зная, че това е голямо нещастие! — каза Ришельо. — Но какво, дявол да го вземе, искаш да направим?

— Не можете ли вече да ме закриляте?

— Напротив! Мога, чумата да го вземе!

— Но в такъв случай, монсеньор…

— Мога, но не искам.

— О! Господин херцог!

— Да. Ти си мило момиче. Очите ти са красноречиви, те ми нашепват разни неща, но с възрастта взех да недовиждам. Ето защо, бедна ми Никол, не разбирам вече езика на красивите очи. Някога бих ти предложил убежище, но сега от това не би имало никаква полза. Но защо, дявол да го вземе, си определила среща на господин Дьо Бозир и на всичко отгоре на оградата край конюшните?

— А! Значи вие знаете и това? — прошепна Никол, която разбираше добре, че трябваше да промени тактиката си, ако искаше да си осигури мълчанието на маршала.

— Чумата да го вземе! Виждаш добре, че и аз, и госпожа Дьо Ноай сме напълно в течение. Ами че ти имаше среща и тази вечер…

— Вярно е, монсеньор, но, кълна се, няма да отида — заяви Никол.

— Разбира се, ти си предупредена. Но Бозир не е и ще отиде. Така че ще го хванат. Той, разбира се, няма да поиска да го вземат за крадец и да го обесят или пък за шпионин и да го набият. Ще предпочете да признае: „Оставете ме. Аз съм любовникът на малката Никол.“ Ами че в това няма нищо лошо.

— Аз ще го предупредя, господин херцог.

Никол скри лице в ръцете си, оставяйки достатъчно процепи между пръстите си, за да наблюдава какво прави господин Дьо Ришельо.

— Ех, защо не съм с петдесет години по-млад! Но все едно! Дявол да го вземе! Ще те измъкна от тази каша, Никол.

— Готова съм на всичко, господин херцог, за да не ме изгони госпожица Дьо Таверне.

— Чак толкова ли държиш да останеш в Трианон?

— Повече от всичко на света, монсеньор.

— Е, добре, хубаво момиче, избий това от главата си! Забрави го, Никол!

— Но ако не са ме разкрили, господин херцог…

— Разкрита или не, ти все пак ще заминеш.

— О! Защо?

— Ще ти кажа. Ако госпожа Дьо Ноай знае тайната ти, дори и кралят не би могъл да те спаси.

— Аз наистина нищо не разбирам, господин маршал.

— Точно така ще направя.

— А какво стана с вашето покровителство?

— Щом не го искаш, кажи. Има още време да се откажеш. Хайде, Никол!

— О! Напротив! Но аз го искам, господин маршал!

— Вместо да оставя да те изпъдят и затворят, аз ще направя за тебе нещо друго — ти ще бъдеш свободна и богата.

— А какво трябва да направя, за да стана свободна и богата, господин маршал? Казвайте бързо.

— Само онова, което ще ти наредя.

— Добре. Но какво трябва да направя? Във ваша или в моя полза е то? Довършете думите си, господин маршал.

— Онова, което ще извършиш, е в твоя полза — каза той смело. — Значи господин Дьо Бозир идва в седем и половина, нали?

— Да, господин маршал. Това е обичайният час.

— Вече е седем и десет. Ако поискам, ще го хванат.

— Да, но вие не искате.

— Не, не искам. Ще отидеш при него и ще му кажеш…

— Ще му кажа?

— Най-напред искам да те питам нещо. Обичаш ли това момче, Никол?

— Но щом му определям срещи…

— Нямам предвид това. Можеш да поискаш да се омъжиш за него. Жените имат такива странни прищевки…

Никол избухна в смях.

— Е, добре. Не искаш да се омъжиш за него, но го обичаш. Толкова по-добре. Да предположим най-напред, че след като обичаш господин Дьо Бозир, ти ще избягаш с него.

— Охо! Ами щом трябва, щом се налага — ще избягам. И щом вие искате това.

— Добре. Ще отидеш при господин Дьо Бозир и ще му кажеш: „Разкрити сме, но аз имам покровител. Той ще ни спаси — вас от Сен Лазар, а мен — от Салпетриер. Да избягаме.“

Ришельо разбра вперения в него красноречив поглед на момичето.

— Така да бъде! — каза той. — Аз ще поема разноските по пътуването, дявол да го вземе!

Никол не поиска повече разяснения. Щом й плащаха, щеше да разбере защо. Маршалът отгатна мислите на прислужницата и побърза да й каже всичко, каквото имаше да й казва. Така постъпва и играчът на зарове, който е загубил — той бърза да плати, за да се отърве от неприятното си задължение.

— Да ти кажа ли какво мислиш сега, Никол? — попита маршалът.

— О, не — отвърна момичето. — Вие знаете толкова неща, монсеньор, и се обзалагам, че сте отгатнали.

— Никол — каза Ришельо, — ти се страхуваш да не би господарката ти да има нужда от теб и да не те потърси през нощта. Боиш се, че като не те намери, ще вдигне тревога, а това ще те изложи на опасността да бъдеш заловена.

— Не, монсеньор — отвърна Никол. — Съвсем не мислех за това. Като добре прецених нещата, реших, че най-доброто за мен е да остана тук.

— Но ако заловят господин Дьо Бозир?

— Нека да го заловят.

— А! — прошепна Ришельо с безпокойство. — Но тогава ти си загубена!

— Не. Госпожица Андре има добро сърце. Тя ме обича и ще поговори за мен с краля. Ако причинят някому зло, то ще бъде само на господин Дьо Бозир. На мен няма да ми сторят нищо.

Маршалът прехапа устни.

— Аз пък ти казвам, Никол, че си глупачка — заяви той. — Госпожица Андре не е в добри отношения с краля. А ако не ме слушаш и не изпълняваш заповедите ми, ще накарам да те отвлекат. Разбра ли, малко змийче?

— О, монсеньор! Нито съм толкова глупава, нито пък толкова твърдоглава! Слушам ви, но си имам съображения.

— Добре. Значи ще обмислиш плана за бягство с господин Дьо Бозир.

— Как искате да избягам, господин маршал? Та вие самият казвате, че госпожицата може да се събуди, да има нужда от мен, да ме повика или да се случи още Бог знае какво — например нещо, за което не бях се сетила, но вие сте го предвидили. Та вие сте човек с опит, господин маршал!

Ришельо отново прехапа устни, но този път по-силно отпреди.

— Да. Предвидил съм това, глупачке. Помислил съм също и как да предотвратим подобна опасност.

— Как ще попречите на госпожицата да ме повика?

— Като й попреча да се събуди.

— Пфу! Ами че тя се буди по десет пъти на нощ. Невъзможно е да й попречите.

— Значи и тя страда от същата болест като мен — каза Ришельо спокойно. — Само че аз вземам приспивателни. Господарката ти също трябва да вземе лекарство за сън. Ако не иска, ти ще го направиш вместо нея…

— Но госпожицата пие само чаша чиста вода. Понякога — леко подсладена и с портокалова есенция, ако нервите й са изостриш.

— О, прекрасно! — каза Ришельо. — И аз постъпвам така. А това означава, че моето лекарство ще й се отрази добре.

— Какво искате да кажете?

— Вечер аз си сипвам няколко капки лекарство в напитката и спя цялата нощ.

Никол чакаше, за да чуе как ще завършат дипломатическите ходове на маршала. Тя размишляваше трескаво.

— Ти не ми отговаряш — каза той.

— Мисля си, че госпожицата не разполага с вашето лекарство.

— Аз ще ти дам. Ще изсипеш две капки от лекарството в чашата на господарката си. Две капки, чуваш ли? Нито повече, нито по-малко.

— О! Ако е само това, то е лесно.

— Значи ти ще изсипеш двете капки лекарство в чашата?

— Разбира се.

— Обещаваш ли ми?

— Струва ми се, че е в мой интерес да ги изсипя, нали? — попита Никол. — Освен това аз ще заключа добре госпожицата…

— О, не! — протестира живо Ришельо. — Точно това не трябва да правиш. Напротив, ще оставиш вратата на стаята й отворена.

— А! — каза Никол силно развълнувана.

Ришельо усети, че беше разбрала.

— Колко искаш, Никол?

— За какво?

— За да сипеш в чашата двете капки от лекарството.

— Не би било справедливо, монсеньор, да ми заплащате за това, че ще сипя две капки от лекарството в чашата на госпожицата. Вие ме уверявате, че това е в мой интерес, а не е хубаво на човек да му заплащат за това. Виж, за да оставя вратата на стаята отворена, ще ми трябва една тлъста сумичка, предупреждавам ви.

— Кажи. Каква е тази сумичка?

— Ще ми трябват двадесет хиляди франка, господине.

Ришельо потрепери.

— Ти ще отидеш далеч, Никол — каза той с въздишка.

— Налага се, монсеньор. Струва ми се, че ще ме проследят, споделям мнението ви. А щом ме следят, ще съумея наистина да стигна далеч, ако имам двадесет хиляди франка.

— Върви да предупредиш господин Дьо Бозир, Никол. После ще ти дам парите.

— Господин Дьо Бозир е твърде недоверчив. Той не ще повярва на думите ми, ако не ги подкрепя с доказателства.

Ришельо извади от джоба си шепа банкноти.

— Ето ти предплата — каза той. — А в тази кесия има и сто екю.

— Господинът ще пресметне още веднъж и ще ми даде остатъка, след като говоря с господин Дьо Бозир ли?

— Не, по дяволите! Ще ти дам остатъка веднага. Ти си пестеливо момиче, Никол, и това ти качество ще ти донесе щастие.

След като каза тези думи, Ришельо наброи исканата му сума — в банкноти, екю и луидори.

— Така добре ли е? — попита маршалът.

— Струва ми се, че да — отвърна Никол. — А сега, монсеньор, остава да ми дадете най-важното нещо.

— Лекарството ли?

— Да. Вие, монсеньор, разбира се, имате шишенце.

— Моето, в което е лекарството ми. Нося го винаги със себе си.

Никол се усмихна.

— Освен това, монсеньор, всяка вечер затварят вратата на решетъчната ограда, а аз нямам ключ, за да изляза.

— Но аз съм първи благородник по тържествата и имам ключ.

— Какъв късмет! — каза Никол. — Каква поредица от щастливи случайности и чудеса. А сега — сбогом, господин херцог.

— Как така сбогом?

— Казвам сбогом, тъй като няма да видя повече господин маршала. Ще тръгна, докато госпожицата спи своя първи сън.

— Точно така. Сбогом, Никол.

Като се усмихваше скришом, Никол изчезна в мрака.

— Все още успявам да се справям — каза си Ришельо. — Но трябва да призная, че съм твърде стар вече и не ми върви както преди. Нещата някак си се уреждат насила. Малката ме надхитри. Ех, няма значение, щом като успявам да си отмъстя.

Бележки

[1] Бозир съчетава думите бо — красив, и сир — господар. — бел.прев.