Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (111)

109.
Приготовленията на господин Русо

Когато господин Дьо Коани си отиде, Русо седна с въздишка в едно кресло и каза вяло:

— Каква скука! Как ме уморяват тези хора с вечните си преследвания!

Връщащата се в този миг Терез дочу случайно думите му и застана възмутена срещу него.

— Значи вие сте били и горделивец! — каза тя. — Вие… Очарован сте, че ще отидете в двореца, но прикривате радостта си под престорено безразличие.

— Ех, Боже мой! — въздъхна Русо, като вдигна рамене, унизен, че тя е отгатнала така добре чувствата му.

— Нали няма да се опитвате да ме убедите, че за вас не е голяма чест да чуете как кралят пее ариите, които вие дрънкате като някой безделник на вашето пиано?

— Вие сте глупачка — реагира остро Русо. — Не е чест за човек като мене да се представи пред краля! Всъщност каква е заслугата на този човек, че е на трона? На какво дължи това? На един каприз на съдбата — родила го е кралица. Но аз съм човек, достоен да бъде повикан да весели краля, понеже го дължа на труда и на таланта си!

Терез не беше жена, която се оставя да я победят.

— Бих искала да ви чуе господин Дьо Сартин. Тогава той ще ви намери някое местенце в Бисетър или някоя килийка в Шарантон.

— Това е така, защото господин Дьо Сартин е тиранин, нает от деспот! Човек е напълно безпомощен пред тираните, особено ако излезе срещу тях само с таланта си… Но ако господин Дьо Сартин тръгне да ме преследва, враговете ми ще бъдат във възторг. Да, знам това — въздъхна Русо.

— А защо имате врагове? — подхвана отново Терез. — Защото сте лош и се заяждате с всички. А! За разлика от вас господин Дьо Волтер има само приятели.

— Вярно е — съгласи се Русо с ангелска усмивка.

— Ами да! Господин Дьо Волтер е благородник. Кралят на Прусия му е близък приятел. Богат е, притежава коне, замък във Ферне… И всичко това дължи на заслугите си… А когато посещава двореца, не дава израз на презрението си, а се държи, сякаш е у дома си!

— Да не смятате, Терез, че и аз няма да се държа там като у дома си? Да не би да мислите, че не знам откъде идват всички тези пари, които се харчат там, и че съм толкова глупав и не разбирам защо там уважават творците?

— Не казвам, че народът е щастлив — каза Терез, — но все пак кралят си е крал!

— Е, добре, аз му се подчинявам. Какво още се иска от мен?

— Подчинявате му се, защото се страхувате. В никакъв случай не би могло да се каже, че отивате някъде против волята си и че сте смел човек. Моето мнение е, че сте лицемер и че, напротив, това ви харесва, дори много. Ами че идете и кажете на краля поне една четвърт от онова, което ми разправяхте досега.

— Отстъпвал ли съм някога?

— Пфу! Та вие не се осмелявате да вземете дори от котката кокалчето, което тя гризе, от страх да не ви одраска!… А какво остава пък, ако сте заобиколен от стража и хора с шпаги… Аз ви познавам, все едно че съм ви майка… Ей сегичка ще се обръснете, ще се намажете с помада, ще се издокарате, ще подчертаете най-хубавото у вас. После ще присвиете очички, защото знаете добре, че са мънички и кръгли и като ги отваряте, естествено всички ще разберат, че са малки, а ако ги присвивате и мигате, ще ги сметнат за огромни като входна врата. Ще ми поискате копринените чорапи, кафявия редингот с лъскавостоманените копчета, новата перука и ще поръчате фиакър… Така моят философ ще отиде да го ухажват красивите жени… а утре, о, утре ще бъде в сладостно опиянение, за да пише стихчета, защото междувременно ще се е влюбил… Ще въздишате и ще поливате кафето си със сълзи… О, колко добре ви познавам!

— Лъжете се, добра ми Терез — каза Русо. — Повтарям ви, че ме карат насила да отида в двореца. Аз, разбира се, ще отида, тъй като се страхувам от скандал, както трябва да се страхува от разправии всеки почтен гражданин. Всъщност аз не принадлежа към онази категория хора, които не признават, че други в държавата стоят по-високо от тях… Ще отида в Трианон като свободен човек, без престореност и без страх.

— О, но все пак ще оправите малко брадата си. Тя е дълга почти половин стъпка!

— Казах ви, че няма да променя нищо във външния си вид.

Тогава тя започна да го насърчава с убеждение, с кокетство, с жесток присмех… Русо я познаваше и предусещаше клопката. Но Терез го дебнеше. Оставаше й само още едно средство. И то беше, че на излизане Русо никога не пропускаше да хвърли един поглед в огледалото, защото беше чистоплътен до крайност, ако изобщо в чистоплътността може да има крайности.

Часът за тръгване дойде. Междувременно Русо си беше натъпкал главата с всички неприятни сентенции, които би могъл да каже пред краля. Той изрече няколко от тях, докато закопчаваше токите на обувките, взе шапката си под мишница, не забрави и бастуна, а накрая се възползва от един миг, в който Терез не го гледаше, и изпъна с две ръце дрехите си, за да поизличи гънките по тях. Терез влезе отново при него, подаде му носна кърпичка, която той пъхна в дълбокия си джоб, и го изпроводи до площадката.

— Бъдете благоразумен, Жак. Изглеждате ужасно. Направо имате вид на фалшификатор на пари.

— Сбогом — каза Жак.

— Изглеждате като нехранимайко, господине — не млъкна Терез. — Чувате ли? Внимавайте!

— А вие внимавайте да не избухне пожар. И не се докосвайте до книгите ми.

— О, приличате на полицейски доносник — каза отчаяно Терез.

Русо не отговори нищо, той слезе по стъпалата, тананикайки, и като се възползваше от тъмнината, чистеше шапката си с ръкав, оправяше жабото си от фино платно с лявата ръка и така успя да импровизира един бърз, но спретнат тоалет.