Емили Бронте
Брулени хълмове (1)

ПЪРВА ГЛАВА

1801. Току-що се завърнах от едно посещение при моя хазаин — самотния съсед, който ще ми досажда. Местността наистина е прекрасна. В цяла Англия едва ли щях да намеря друго кътче, тъй напълно откъснато от празния светски шум — истински рай за един мизантроп; а двамата с Хийтклиф сме наистина подходяща двойка да царуваме в тая пустош. Знаменит човек! Той не можеше да си представи какво топло чувство изпълни сърцето ми, когато спрях коня си пред дома му и го видях как подозрително присви черните си очи и как раздразнено и решително мушна пръсти още по-навътре под жилетката, когато казах името си.

— Господин Хийтклиф? — запитах аз.

Той кимна вместо отговор.

— Локууд, вашият нов наемател, господине. Чест е за мен да ви посетя веднага след пристигането ми, за да изразя надеждата, че не съм ви обезпокоил с настойчивите си молби да наема „Тръшкрос Грейндж“. Вчера научих, че сте се колебаели…

— „Тръшкрос Грейндж“ е моя собственост, господине — прекъсна ме той и трепна. — Никому не бих позволил да ме безпокои, ако можех да предотвратя това. Влезте!

Думата „влезте“ бе изречена през стиснати зъби и изразяваше „върви по дяволите!“. Дори и градинската врата, над която се бе надвесил, не помръдна в отговор на думите му; и струва ми се, че това обстоятелство ме накара да приема поканата. Бях изпълнен с любопитство към тоя човек, който изглеждаше дори по-прекалено сдържан и от мен.

Като видя гърдите на коня ми да напират върху оградата, той най-сетне протегна ръка, за да откачи куката, после навъсено тръгна пред мен по застланата с камъни пътека, а на влизане в двора извика:

— Джоузеф, вземи коня на господин Локууд и донеси малко вино!

„Навярно с него започват и свършват домашните прислужници — мина ми през ума във връзка с тая двойна заповед. — Нищо чудно, че трева расте между плочите на пътеката и че само добитъкът подрязва живия плет!“

Джоузеф беше възстар или по-право стар, може би много стар човек, но як и мускулест.

— Господ да ни е на помощ! — измърмори си полугласно и с видимо недоволство, поемайки коня от мен, като в същото време се вгледа тъй мрачно в лицето ми, че благосклонно предположих, че ще му е нужна помощ свише, за да смели обеда си, и че набожното му възклицание няма никаква връзка с моята неочаквана поява.

Жилището на господин Хийтклиф се нарича „Брулени хълмове“, като изразителното прилагателно „брулени“ означава в местното наречие яростната игра на въздушните течения, на които е изложено това място в лошо време. Наистина хората тук вероятно се радват по всяко време на здраво, ободрително проветряване! Човек може да получи известна представа за силата на северняка, който духа откъм предела, по прекомерния наклон на няколко недорасли ели встрани от къщата и от цели редици мършави тръни, проточили клони все на една страна, сякаш просят милостиня от слънцето. За щастие, архитектът е бил достатъчно предвидлив, за да направи сградата масивна. Тесните прозорци са вградени дълбоко навътре в стените и ъглите на зидовете са подсилени чрез едри, издадени навън камъни.

Преди да прекрача прага, спрях да се полюбувам на многобройните чудати гравюри по лицевата стена и особено около главния вход, над който открих — между безброй ронещи се грифони^[1] и безсрамни момченца — датата „1500“ и името „Хертън Ърншоу“. Искаше ми се да направя някоя и друга забележка и да помоля навъсения собственик да ми разкаже накратко историята на жилището, но неговото държане пред портата сякаш повеляваше или да вляза начаса, или веднага да се махна, а аз не желаех да го дразня, преди да съм разгледал къщата.

Една само крачка ни въведе във всекидневната стая на семейството, без никакъв междинен коридор или антре. Тук я наричат „къщата“. Тя обикновено съчетава и кухня, и приемна. Струва ми се обаче, че в „Брулени хълмове“ кухнята е била принудена да се оттегли в съвсем друга част от къщата — във всеки случай долових хорска глъч и тракане на готварски съдини далече навътре, а нямаше никакви признаци нещо да се пече или да ври в огромното огнище, нито пък видях блестящи медни тенджери и калаени цедки по стените. Наистина, единият ъгъл великолепно отразяваше не само светлината, но и топлината от дълги редици огромни сахани, между които имаше сребърни кани и половници, които се издигаха ред върху ред по полиците на огромен дъбов шкаф, до самия таван. Стаята открай време бе останала без таван и цялата структура на покрива се разкриваше пред любознателния поглед освен там, където бе закрит от една дъсчена рамка, натрупана с овесени питки и цели камари от говежди, овнешки и свински бутове. Над комина на огнището бяха закачени всевъзможни зловещи стари пушки и два пищова за седло, а по перваза на камината се мъдреха — поставени там за украса — три кутии за чай с ярки безвкусни рисунки по тях. Подът беше от гладки бели плочи, столовете — направени грубо, боядисани в зелено и с високи облегала, а в тъмните ъгли едва се виждаха едно-две тежки черни кресла. В една ниша под лавиците лежеше грамадна ръждивокафява кучка понтер, заобиколена от гъмжило квичащи кученца, а и други кучета се навъртаха в други затънтени кътове.

Жилището и мебелировката не биха направили особено впечатление, ако принадлежаха на някой простодушен земеделец-северняк с упорито лице и дълги яки крака, добре очертани в панталони, опънати до под коляното, и с гамаши. Този тип често се среща в тази хълмиста околност. В близката околност можете да видите не един индивид от тоя род, седнал след вечеря в креслото с кана пенлива бира върху кръглата маса пред него. Но господин Хийтклиф представлява странна и рязка противоположност на жилището си и на своя начин на живот. По външен вид той е мургав циганин, а по облекло и държане е джентлемен — сиреч дотолкова джентлемен, колкото и мнозина едри земевладелци; може би малко развлечен, без обаче да прави лошо впечатление поради небрежността си, понеже има изправена стойка и хубаво телосложение. Той беше доста мрачен. Възможно е някои хора да виждат в държането му белези на просташка гордост; една благосклонна струна у мен ми подсказва, че неговата гордост съвсем не е такава. Чувствувам инстинктивно, че неговата сдържаност произлиза от отвращение към шумни външни прояви на чувствата и уверения във взаимно доброжелателство. Той ще люби и ще мрази еднакво скрито и ако бъде обичан или мразен в замяна, ще счита това за особен род нахалство. Впрочем аз избързвам твърде много. Прекалено щедро приписвам на него моите собствени качества. Подбудите на господин Хийтклиф да не подава ръка при среща с някой бъдещ познайник може да са коренно различни от моите. Ще ми се да вярвам, че като мен едва ли има друг. Моята мила майка обичаше да казва, че никога не ще свия уютен дом, и още миналото лято доказах, че съвсем не заслужавам да имам такъв.

Като прекарах едномесечна почивка на слънце край морето, попаднах случайно в обществото на едно просто възхитително същество — истинска богиня в моите очи, докато не ми обръщаше внимание. „Не се признах в любов“^[2] гласно; и все пак, ако очите могат да говорят, дори един идиот би могъл да долови, че съм влюбен до уши. Тя най-сетне ме разбра и отвърна с поглед — най-милия поглед, който можем да си представим. А какво направих аз? Признавам със срам — затворих се с ледена студенина в себе си, като охлюв в черупката си; при всеки поглед ставах все по-студен и недостъпен, докато накрая нещастното невинно същество започна да се съмнява в собствения си усет и объркана до смайване от предполагаемата си грешка, склони майка си да отпътуват. Тая странна особеност на моя нрав ми спечели прозвището на съзнателно безсърдечен човек; но аз най-добре зная колко незаслужено е то.

Седнах в края на големия околовръстен камък на огнището, срещу мястото, към което се запъти моят хазаин, и запълних настъпилото мълчание, като се опитвах да погаля кучката, която бе оставила котилото си и се промъкваше като вълк зад краката ми, с извити бърни и с лиги по белите й зъби, готови да ме захапят. Милувката ми предизвика проточено гърлено ръмжене.

— Я оставете кучето на мира! — изръмжа Хийтклиф в съзвучие и с ритник спря всяка по-свирепа проява от нейна страна. — Тя не е свикнала да я глезят; не я държим за галениче. — После той се запъти към една странична врата и отново се провикна: — Джоузеф!

Джоузеф промърмори нещо неясно от дълбочината на избата, но с нищо не показа, че се качва нагоре и затова господарят му бързо заслиза при него, като ме остави лице с лице със злата кучка и два мрачни овчарски песа, които ревниво следяха ведно с нея всяко мое движение. Стоях мирно, понеже не изпитвах никакво желание да вляза в допир с техните резци, но като ми мина през ума, че те навярно не разбират негласни обиди, за беда си позволих да намигам и гримаснича към тройката. Някой израз на лицето ми дотолкова ядоса „госпожата“, че тя внезапно изпадна в бяс и се хвърли върху коленете ми. Отблъснах я и побързах да поставя масата между мен и нея. Постъпката ми разгневи цялата шайка. Половин дузина четириноги бесове, различни по големина и възраст, изскочиха от скрити бърлоги към общото средище. Усетих, че петите ми, а също и пешовете на дрехата ми са главен прицел на техните нападения; и докато отблъсвах по-едрите нападатели криво-ляво с ръжена, трябваше гласно да поискам помощ от някого в къщата, за да възстанови мира.

Хийтклиф и неговият слуга се изкачиха по стълбището на избата с досадна мудност. Не мисля, че те се движеха с една секунда по-бързо от обикновено, въпреки същинската буря от джафкане и скачане край огнището. За щастие, някакъв обитател на кухнята прояви по-голяма бързина. Една жена с привдигната рокля, голи ръце и зачервени от огъня бузи се втурна между нас, размахвайки някакъв тиган. Тя използува това оръжие и езика си тъй, че бурята стихна като по чудо, и когато господарят й се появи на сцената, само тя стоеше посред стаята, задъхана като развълнувано море след силен вятър.

— Дявол да го вземе, какво става тук? — попита той и ме загледа така, че едва понасях погледа му след този недружелюбен прием.

— По дяволите, наистина! — промълвих аз. — Стадо бесни свини не биха могли да бъдат по-зли от тия ваши животни, господине. Все едно да оставите непознат човек с котило тигри!

— Те не закачат хора, които не бърникат — забеляза той, като постави шишето пред мен и върна масата на предишното й място. — Добре правят кучетата, че са бдителни. Вземете чашка вино.

— Не, благодаря.

— Не сте ухапан, нали?

— Ако бях, щях да наредя така кучето, че да ме помни цял живот.

Лицето на Хийтклиф се отпусна и той се ухили.

— Хайде, хайде — рече той, — развълнуван сте, господин Локууд. Да ви сипя малко винце. Гостите са такава рядкост в тоя дом, че аз и кучетата ми, трябва да си призная, просто не знаем как да ги посрещнем. За ваше здраве, господине!

Поклоних се и отвърнах на наздравицата, схващайки вече, че би било глупаво да се цупя заради простъпките на шайка кучета; при това неприятно ми беше да дам на тоя човек друга възможност да се забавлява за моя сметка, защото сега той изпадна в такова настроение. Той, вероятно подтикнат от пресметливост, която му подсказваше колко глупаво ще е да докачи един добър наемател, поотпусна донякъде лаконичния си стил да изпуска местоименията и спомагателните глаголи и поведе разговор на една тема, предполагайки, че тя би могла да ме интересува — една беседа върху предимствата и несгодите на мястото, в което се бях уединил понастоящем. Той говори много интелигентно върху темите, които засегнахме, и аз се насърчих дотолкова, преди да си тръгна, че предложих да го посетя отново на другия ден. Той очевидно не желаеше да му се натрапвам повторно. И все пак ще отида. За учудване е колко общителен се чувствувам в сравнение с него.