Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (28)

26.
Дворът на крал Пето^[1]

Кралят отстъпи крачка назад при вида на новия актьор, който идваше, за да вземе участие в сцената и да попречи на неговото излизане. „А, честна дума, помисли кралят, бях го забравил този. Нека бъде добре дошъл — ще плати и за другите.“

— А, ето ви — провикна се той, — знаете, че ви повиках, нали?

— Да, сир — отговори студено министърът, — и се обличах, за да дойда при Ваше величество, когато пристигна заповедта.

— Добре! Трябва да говоря с вас за сериозни неща.

— Както и аз, ако това харесва на Ваше величество — отговори той, като се поклони, — имам да му казвам много важни неща.

И в същото време той размени един поглед с дофина, който беше наполовина скрит зад часовника. Кралят внезапно се спря. „А, така ли — помисли той, — и откъм тази страна ли! Ето, че ме хванаха в триъгълник и сега ми е невъзможно да се измъкна.“

— Вие трябва да знаете — побърза да каже кралят, за да нанесе първия удар на своя противник, — че бедният виконт Жан без малко да бъде убит.

— С други думи, той е получил удар от шпага в долната част на ръката. Идвах, за да поговоря с Ваше величество за това събитие. Монсеньор дофинът и аз ще ви покажем как се е случило.

— Монсеньор дофинът ли? — попита кралят, чиито очи се преместиха от почтителния господин Дьо Шоазьол към внимателно слушащия Луи-Огюст. — И какво общо има монсеньор дофинът с това злощастно приключение?

— То засяга монсеньор дофина — продължи господин Дьо Шоазьол с поздрав към принца, — защото причина за него е госпожа дофината.

— Причината е госпожа дофината ли? — провикна се кралят, като потрепери.

— Несъмнено! Не знаехте ли това, сир? В такъв случай Ваше величество е бил зле осведомен.

— Госпожа дофината и Жан дю Бари! — каза кралят. — Това е любопитно. Хайде, обяснете, господин Дьо Шоазьол, и най-вече не крийте нищо от мен! Да не би дофината да е тази, която е нанесла удара с шпага на Дю Бари.

— Не, сир, но това е офицер, който Ваше величество трябва да познава, ако Ваше величество си спомня за всички свои добри служители. Това е един офицер, чието име в лицето на баща му прокънтя във Филипсбург, във Фонтьоноа, в Маон. Това е един Дьо Таверне Мезон-Руж.

Дофинът сякаш погълна това име заедно с въздуха на стаята, за да го съхрани най-добре в паметта си.

— Един Мезон-Руж ли? — каза Луи XV. — Но, разбира се, че го познавам. Но защо се е бил с Жан, когото аз обичам?

— Ах, сир — каза господин Дьо Шоазьол, — нима един храбър офицер, който е защитил госпожа дофината, снаха на Ваше величество, заслужава този упрек?

Дофинът се изправи и скръсти ръце.

— Аз — каза той, — признавам, че съм признателен на този млад човек, изложил на опасност живота си за една принцеса, която след петнадесет дни ще бъде моя съпруга.

— Изложил на опасност живота си! — каза кралят — И по какъв повод, защото трябва да знаем и какъв е поводът.

— Поводът е — поде отново господин Дьо Шоазьол, — в това, че на виконт Жан дю Бари, който е пътувал твърде бързо, му е дошло наум да вземе конете на госпожа дофината в пощенската станция, където са я очаквали да пристигне. Без съмнение е направил това, за да пътува още по-бързо.

Кралят прехапа устните си и лицето му промени цвета си. Той виждаше заплашителния призрак на съпоставката, която го тревожеше преди малко.

— Невъзможно, вие сте зле осведомен, херцог — прошепна Луи XV, за да спечели време.

— Не, сир, аз не съм зле осведомен и това, което имам честта да твърдя пред Ваше величество, е чистата истина. Да, виконт Жан дю Бари е нанесъл на госпожа дофината тази обида, като е взел за себе си конете, предназначени за нейното обслужване, и вече ги е отвеждал със сила, след като се е отнесъл зле с управителя на пощата, когато рицарят Филип дьо Таверне е пристигнал, изпратен от Нейно кралско величество, и след много светски и помирителни внушения…

— Да, и аз също, гарантирам за това — каза дофинът.

— И вие ли знаете това? — попита кралят, поразен от учудване.

— Отлично, сир.

Господин Дьо Шоазьол се поклони, сияещ.

— Негово величество иска ли да продължи? — каза той. — Може би Негово величество ще има повече вяра в думите на своя внук, отколкото в моите.

— Да, сир — продължи дофинът, — аз знаех за това и бях дошъл, за да уведомя Ваше величество, че господин Дю Бари не само е обидил дофината, пречейки на нейното обслужване, но също така се е противопоставил дръзко на един офицер от моя полк, който е изпълнявал дълга си, като го е възпрял в тази липса на приличие.

Кралят разтърси глава.

— Трябва да зная, трябва да зная всичко — каза той.

— Аз го зная, сир — добави кротко дофинът. — И за мене няма вече никакво съмнение — господин Дю Бари е извадил шпагата пръв.

Крал Луи XV видя враждебното поведение на двамата.

— А, колкото до това… Но как научихте за това събитие, господине — попита кралят дофина.

— От едно писмо, сир — каза дофинът.

— Писмо от кого?

— От някой, който се интересува от госпожа дофината и който по всяка вероятност намира за странно, че я обиждат.

— Хайде — провикна се кралят, — пак ли тайна кореспонденция, пак ли заговори? Ето, че отново хората започват да се разбират помежду си, за да ме тормозят, както по времето на госпожа Дьо Помпадур.

— О, не, сир — поде господин Дьо Шоазьол, — работата е твърде проста — налице е неподчинение пред втория човек в кралството. Едно добро наказание ще бъде приложено към виновника и всичко ще бъде приключено.

При думата наказание кралят си представи как се изправят разярената графиня и настръхналата Шон. Той видя как отлита мирът в семейството — нещо, което беше търсил цял живот, без никога да го намери, и как започва междуособната война със свити пръсти и почервенели и подути от сълзи очи.

— Наказание ли — провикна се Луи XV, — без да съм изслушал и двете страни, без да мога да отсъдя на чия страна е истината! Държавен преврат, заповед за арестуване! О, хубаво предложение ми правите, господин херцог. Забърквате ме в хубава работа!

— Но, сир, кой ще уважава оттук нататък дофината, ако не се приложи строго наказание върху първия, който я е обидил?

— Несъмнено това ще предизвика скандал — добави дофинът.

— А, вие, господине — каза Луи XV, обръщайки се към дофина, — изглежда, и вие искате от мен главата на Жан?

— Не, сир, аз съм против смъртното наказание и Ваше величество го знае, така че — добави дофинът смирено — аз ще се огранича, като ви поискам заточението му.

Кралят потрепери.

— Заточение заради една караница в странноприемница! Луи, вие сте суров въпреки вашите филантропски идеи.

— Сир — каза дофинът, — аз не се сърдя лично на господин Дю Бари.

— А на кого се сърдите тогава?

— На нападателя на госпожа дофината.

— О, какъв модел за съпрузи! — провикна се иронично кралят. — За щастие аз не съм толкова лековерен. Виждам кого нападат тук и преди всичко виждам къде искат да ме заведат с всички тези преувеличения.

Дофинът взе ножчето си и се върна при часовника. Господин Дьо Шоазьол се поклони по същия начин, както и първия път.

— Добре! Не ми отговаряте нищо! Но отговорете ми нещо, по дяволите! Искате да ме накарате да умра от мъка с вашите фасони и вашето мълчание, с вашите дребни омрази и страхове.

— Аз не мразя господин Дю Бари, сир — каза дофинът, като се усмихна.

— А аз, сир, не се страхувам от него — каза надменно господин Дьо Шоазьол.

— Вижте какво, вие сте в лошо разположение на духа — извика кралят, като играеше на ярост, която не изпитваше, защото изпитваше само досада. — Вие искате от мен да се превърна в посмешище на Европа, да бъда подигран от моя братовчед краля на Прусия, да превърна двора си в двора на крал Пето, както го описва този некадърник Волтер. Е, добре! Няма да го направя. Не, вие няма да изпитате тази радост. Аз разбирам честта по свой начин и ще я пазя, както намеря за добре. Сега отивам в Марли при дъщерите си.

В този момент, когато кралят се отправяше към вратата, тя се отвори и на прага се появи един съдебен пристав.

— Сир — каза той, — Нейно кралско величество госпожа Луиз чака в галерията, за да се сбогува с краля.

— Да се сбогува! — каза Луи XV ужасен. — И къде отива тя всъщност?

— Нейно величество е получила от Ваше величество разрешение да напусне двореца.

— Хайде, още едно събитие. Ето, че моята предана дъщеря сега прави, каквото си иска. Наистина, аз съм най-нещастният сред мъжете.

И той излезе тичешком.