Лев Толстой
Война и мир (96)

Лев Толстой
Война и мир (96)

Глава XV

Возвратившись в этот раз из отпуска, Ростов в первый раз почувствовал и узнал, до какой степени сильна была его связь с Денисовым и со всем полком.

Когда Ростов подъезжал к полку, он испытывал чувство подобное тому, которое он испытывал, подъезжая к Поварскому дому. Когда он увидал первого гусара в расстегнутом мундире своего полка, когда он узнал рыжего Дементьева, увидал коновязи рыжих лошадей, когда Лаврушка радостно закричал своему барину: «Граф приехал!» и лохматый Денисов, спавший на постели, выбежал из землянки, обнял его, и офицеры сошлись к приезжему, — Ростов испытывал такое же чувство, как когда его обнимала мать, отец и сестры, и слезы радости, подступившие ему к горлу, помешали ему говорить. Полк был тоже дом, и дом неизменно-милый и дорогой, как и дом родительский.

Явившись к полковому командиру, получив назначение в прежний эскадрон, сходивши на дежурство и на фуражировку, войдя во все маленькие интересы полка и почувствовав себя лишенным свободы и закованным в одну узкую неизменную рамку, Ростов испытал то же успокоение, ту же опору и то же сознание того, что он здесь дома, на своем месте, которые он чувствовал и под родительским кровом. Не было этой всей безурядицы вольного света, в котором он не находил себе места и ошибался в выборах; не было Сони, с которой надо было или не надо было объясняться. Не было возможности ехать туда или не ехать туда; не было этих 24 часов суток, которые столькими различными способами можно было употребить; не было этого бесчисленного множества людей, из которых никто не был ближе, никто не был дальше; не было этих неясных и неопределенных денежных отношений с отцом, не было напоминания об ужасном проигрыше Долохову! Тут в полку всё было ясно и просто. Весь мир был разделен на два неровные отдела. Один — наш Павлоградский полк, и другой — всё остальное. И до этого остального не было никакого дела. В полку всё было известно: кто был поручик, кто ротмистр, кто хороший, кто дурной человек, и главное, — товарищ. Маркитант верит в долг, жалованье получается в треть; выдумывать и выбирать нечего, только не делай ничего такого, что считается дурным в Павлоградском полку; а пошлют, делай то, что ясно и отчетливо, определено и приказано: и всё будет хорошо.

Вступив снова в эти определенные условия полковой жизни, Ростов испытал радость и успокоение, подобные тем, которые чувствует усталый человек, ложась на отдых. Тем отраднее была в эту кампанию эта полковая жизнь Ростову, что он, после проигрыша Долохову (поступка, которого он, несмотря на все утешения родных, не мог простить себе), решился служить не как прежде, а чтобы загладить свою вину, служить хорошо и быть вполне отличным товарищем и офицером, т. е. прекрасным человеком, что представлялось столь трудным в миру, а в полку столь возможным.

Ростов, со времени своего проигрыша, решил, что он в пять лет заплатит этот долг родителям. Ему посылалось по 10-ти тысяч в год, теперь же он решился брать только две, а остальные предоставлять родителям для уплаты долга.

Армия наша после неоднократных отступлений, наступлений и сражений при Пултуске, при Прейсиш-Эйлау, сосредоточивалась около Бартенштейна. Ожидали приезда государя к армии и начала новой кампании.

Павлоградский полк, находившийся в той части армии, которая была в походе 1805 года, укомплектовываясь в России, опоздал к первым действиям кампании. Он не был ни под Пултуском, ни под Прейсиш-Эйлау и во второй половине кампании, присоединившись к действующей армии, был причислен к отряду Платова.

Отряд Платова действовал независимо от армии. Несколько раз павлоградцы были частями в перестрелках с неприятелем, захватили пленных и однажды отбили даже экипажи маршала Удино. В апреле месяце павлоградцы несколько недель простояли около разоренной до тла немецкой пустой деревни, не трогаясь с места.

Была ростепель, грязь, холод, реки взломало, дороги сделались непроездны; по нескольку дней не выдавали ни лошадям ни людям провианта. Так как подвоз сделался невозможен, то люди рассыпались по заброшенным пустынным деревням отыскивать картофель, но уже и того находили мало. Всё было съедено, и все жители разбежались; те, которые оставались, были хуже нищих, и отнимать у них уж было нечего, и даже мало — жалостливые солдаты часто вместо того, чтобы пользоваться от них, отдавали им свое последнее.

Павлоградский полк в делах потерял только двух раненых; но от голоду и болезней потерял почти половину людей. В госпиталях умирали так верно, что солдаты, больные лихорадкой и опухолью, происходившими от дурной пищи, предпочитали нести службу, через силу волоча ноги во фронте, чем отправляться в больницы. С открытием весны солдаты стали находить показывавшееся из земли растение, похожее на спаржу, которое они называли почему-то машкин сладкий корень, и рассыпались по лугам и полям, отыскивая этот машкин сладкий корень (который был очень горек), саблями выкапывали его и ели, несмотря на приказания не есть этого вредного растения.

Весною между солдатами открылась новая болезнь, опухоль рук, ног и лица, причину которой медики полагали в употреблении этого корня. Но несмотря на запрещение, павлоградские солдаты эскадрона Денисова ели преимущественно машкин сладкий корень, потому что уже вторую неделю растягивали последние сухари, выдавали только по полфунта на человека, а картофель в последнюю посылку привезли мерзлый и проросший. Лошади питались тоже вторую неделю соломенными крышами с домов, были безобразно-худы и покрыты еще зимнею, клоками сбившеюся шерстью.

Несмотря на такое бедствие, солдаты и офицеры жили точно так же, как и всегда; так же и теперь, хотя и с бледными и опухлыми лицами и в оборванных мундирах, гусары строились к расчетам, ходили на уборку, чистили лошадей, амуницию, таскали вместо корма солому с крыш и ходили обедать к котлам, от которых вставали голодные, подшучивая над своею гадкой пищей и своим голодом. Также как и всегда, в свободное от службы время солдаты жгли костры, парились голые у огней, курили, отбирали и пекли проросший, прелый картофель и рассказывали и слушали рассказы или о Потемкинских и Суворовских походах, или сказки об Алеше-пройдохе, и о поповом батраке Миколке.

Офицеры так же, как и обыкновенно, жили по-двое, по-трое, в раскрытых полуразоренных домах. Старшие заботились о приобретении соломы и картофеля, вообще о средствах пропитания людей, младшие занимались, как всегда, кто картами (денег было много, хотя провианта и не было), кто невинными играми — в свайку и городки. Об общем ходе дел говорили мало, частью оттого, что ничего положительного не знали, частью оттого, что смутно чувствовали, что общее дело войны шло плохо.

Ростов жил, попрежнему, с Денисовым, и дружеская связь их, со времени их отпуска, стала еще теснее. Денисов никогда не говорил про домашних Ростова, но по нежной дружбе, которую командир оказывал своему офицеру, Ростов чувствовал, что несчастная любовь старого гусара к Наташе участвовала в этом усилении дружбы. Денисов видимо старался как можно реже подвергать Ростова опасностям, берег его и после дела особенно-радостно встречал его целым и невредимым. На одной из своих командировок Ростов нашел в заброшенной разоренной деревне, куда он приехал за провиантом, семейство старика-поляка и его дочери, с грудным ребенком. Они были раздеты, голодны, и не могли уйти, и не имели средств выехать. Ростов привез их в свою стоянку, поместил в своей квартире, и несколько недель, пока старик оправлялся, содержал их. Товарищ Ростова, разговорившись о женщинах, стал смеяться Ростову, говоря, что он всех хитрее, и что ему бы не грех познакомить товарищей с спасенной им хорошенькой полькой. Ростов принял шутку за оскорбление и, вспыхнув, наговорил офицеру таких неприятных вещей, что Денисов с трудом мог удержать обоих от дуэли. Когда офицер ушел и Денисов, сам не знавший отношений Ростова к польке, стал упрекать его за вспыльчивость, Ростов сказал ему:

— Как же ты хочешь… Она мне, как сестра, и я не могу тебе описать, как это обидно мне было… потому что… ну, оттого…

Денисов ударил его по плечу, и быстро стал ходить по комнате, не глядя на Ростова, что он делывал в минуты душевного волнения.

— Экая дуг'ацкая ваша пог'ода г'остовская, — проговорил он, и Ростов заметил слезы на глазах Денисова.

XV

Като се върна сега от отпуск, Ростов за първи път почувствува и разбра колко силна беше връзката му с Денисов и с целия полк.

Когато наближаваше полка, той изпитваше чувство, подобно на онова, което изпитваше, когато наближаваше къщата на улица Поварская. Когато видя първия хусар в разкопчан мундир на техния полк, когато позна червенокосия Дементев, видя коневръзите с червеникави коне, когато Лаврушка извика радостно на господаря си: „Графът пристигна!“ и рошавият Денисов, който спеше в леглото си, изтича от землянката и го прегърна, а офицерите се събраха около новопристигналия, Ростов изпита същото чувство, каквото изпита, когато майка му, баща му и сестрите му го прегръщаха, и сълзи от радост, които го задавиха, му попречиха да говори. Полкът също беше негов дом, и то дом неизменно мил и скъп, както родителският.

След, като се представи на полковия командир и получи назначение в предишния ескадрон, след като ходи на дежурство и за фураж, след като навлезе във всичките малки интереси на полка и се усети лишен от свобода и закован в тясна, неизменна рамка, Ростов изпита същото успокоение, същата опора и същото съзнание, че тук си е в къщи, на своето място, каквито изпитваше и под родителския покрив. Нямаше я всичката оная бъркотия на свободния свят, в който той не можеше да си намери място и грешеше в избора си; нямаше я Соня, с която трябваше или не трябваше да се обяснява. Нямаше възможността да отиде някъде — или да не отиде; нямаше тия двадесет и четири часа на денонощието, които можеха да бъдат употребени по най-различни начини; нямаше това безбройно множество хора, от които никой не беше нито по-близък, нито по-далечен; нямаше тия неясни и неопределени парични отношения с баща му; нямаше напомнянето за ужасната загуба с Долохов! Тук, в полка, всичко бе ясно и просто. Целият свят беше разделен на два неравни дяла: единият — нашият Павлоградски полк, другият — всичко останало. И това останало съвсем не го интересуваше. В полка всичко се знаеше: кой е поручик, кой ротмистър, кой — добър, кой — лош човек и най-важното кой е или не — другар. Маркитанът дава на кредит, заплатата се получава на четиримесечие; няма какво да се измисля и избира, само недей върши неща, които в Павлоградския полк се смятат за лоши; а изпратят ли те — прави, каквото ясно и точно е определено и заповядано — и всичко ще бъде добре.

След като влезе отново в тия определени условия на полковия живот, Ростов изпита радост и успокоение, каквито усеща уморен човек, когато легне да си почине. През тая кампания тоя полкови живот беше още по-радостен за Ростов, защото след загубата му в играта с Долохов (постъпка, която въпреки всичките утешения на близките му не можеше да си прости) той бе решил да служи не както по-рано, а за да заличи вината си, да служи добре и да бъде съвсем добър другар и офицер, тоест прекрасен човек, което му се струваше толкова мъчно в света, а толкова възможно — в полка.

След загубата на карти Ростов реши, че за пет години ще изплати на родителите си тоя дълг. Изпращаха му по десет хиляди годишно и сега той реши да взема само по две хиляди, а останалите да оставя на родителите си за изплащане на дълга.

След нееднократните отстъпления, настъпления и сражения при Пултуск и при Прайсиш Ейлау нашата армия се съсредоточаваше около Бартенщайн. Очакваха пристигането на царя при войските и начало на нова кампания.

Павлоградският полк, който се намираше в частта от армията, изкарала похода в 1805 година, закъсня за първите сражения на кампанията поради попълването си в Русия. Той не беше нито при Пултуск, нито при Прайсиш Ейлау и през втората половина на кампанията, след като се присъедини към действуващата армия, беше причислен към отряда на Платов.

Отрядът на Платов действуваше независимо от армията. Няколко пъти павлоградците с някои свои части бяха в престрелки с неприятеля, залавяха пленници и веднъж дори взеха екипажите на маршал Удино. През месец април павлоградци прекараха няколко седмици край едно немско изпразнено и съвсем опустошено село, без да мръднат от мястото си.

Беше се размразило, имаше кал, студ, ледът по реката се бе разпукал, пътищата бяха станали непроходими, по няколко дни не даваха продоволствие нито на конете, нито на хората. Тъй като превозът стана невъзможен, хората се пръснаха по изоставените пустинни села, за да търсят картофи, но и картофи не се намираха.

Всичко беше изядено и всички жители бяха се пръснали; ония, които бяха останали, бяха по-зле от просяци и от тях не можеше да се вземе нищо и дори не много милостивите войници често, вместо да вземат от тях нещо, им даваха последното, каквото имаха.

Павлоградският полк загуби в сражения само двама ранени; но от глад и болести загуби почти половината от хората си. В болниците умираха тъй сигурно, че войниците, заболели от треска и отоци, причинени от лошата храна, предпочитаха да носят службата си и да влачат едва-едва нозе в строя, отколкото да отидат в болницата. С пукването на пролетта войниците почнаха да намират едно покълнало от земята растение, подобно на аспержи, което, кой знае защо, наричаха машкин сладък корен, и се пръснаха по ливадите и нивята да търсят тоя машкин сладък корен (който беше много горчив), изравяха го със сабите си и го ядяха, въпреки заповедите да не ядат това вредно растение. Напролет сред войниците се появи нова болест — отичане на ръцете, краката и лицата, причината на която медиците смятаха, че е употребяването на тоя корен. Но въпреки забраната павлоградските войници от ескадрона на Денисов ядяха предимно машкин сладък корен, защото втора седмица вече разпределяха последните сухари, като раздаваха само по половин фунт^[1] на човек, а пък при последната пратка бяха докарали измръзнали и прорасли картофи.

Конете също втора седмица се хранеха със сламените покриви на къщите, бяха ужасно мършави и още покрити със зимната си, на папери козина.

Въпреки това бедствие войниците и офицерите живееха както винаги; както винаги и сега, макар с бледи, подпухнали лица и в изпокъсани мундири, хусарите се строяваха за проверка, ходеха да подреждат помещенията, почистваха конете и амуницията, мъкнеха вместо храна слама от покривите и ходеха да обядват при казаните, отдето се връщаха гладни, като се подиграваха на отвратителната си храна и на глада си. Както винаги в свободното си от службата време войниците палеха огньове, грееха се голи около огньовете, пушеха, отбираха и печаха прораслите, гнили картофи и разправяха и слушаха или истории за Потьомкиновите и Суворовите походи, или приказки за Альоша хайманата и за поповия ратай Миколка.

Офицерите също както обикновено живееха по двама, по трима в разтворените полуразрушени къщи. Старшите се грижеха да намерят слама и картофи, изобщо средства за прехрана на хората; младшите се занимаваха както винаги кой с игра на карти (пари имаше много, макар че продукти нямаше), кой с невинни игри — на свайка или на городки^[2]. За общия вървеж на работите приказваха малко, от една страна, защото не знаеха нищо положително, и, от друга, защото смътно чувствуваха, че общо войната вървеше зле.

Ростов както по-рано живееше с Денисов и техните приятелски отношения станаха още по-тесни след отпуска. Денисов никога не говореше за домашните на Ростов, но от нежните приятелски чувства, които командирът проявяваше към своя офицер, Ростов усещаше, че нещастната любов на стария хусар към Наташа имаше дял в това засилване на приятелството. Денисов явно се стараеше колкото е възможно по-рядко да излага Ростов на опасности, пазеше го и след сражение особено радостно го посрещаше, виждайки го здрав и читав. През една от командировките си Ростов намери в някакво изоставено разорено село, дето бе отишъл за продукти, семейството на един стар поляк и дъщеря му с кърмаче. Те бяха почти голи, гладни, не можеха да заминат и нямаха средства за това. Ростов ги отведе в селото, дето бе ескадронът, настани ги в своето жилище и няколко седмици, докато старият се поправяше, ги поддържаше. Един другар на Ростов, разприказвал се за жени, почна да се шегува с Ростов, като разправяше, че той е най-хитър от всички и че няма да стори зле, ако запознае другарите си със спасената от него хубавичка полякиня. Ростов почувствува шегата като оскърбление, кипна и надума на офицера такива неприятни неща, че Денисов едва можа да удържи и двамата да не се бият на дуел. Когато офицерът си отиде и Денисов, който сам не знаеше отношенията на Ростов към полякинята почна да го укорява за избухливостта му, Ростов му каза:

— Че какво искаш… Тя ми е като сестра и не мога да ти опиша колко ми беше оскърбително… защото… затуй, че…

Денисов го тупна по рамото и почна бързо да се разхожда из стаята, без да поглежда Ростов, както правеше във време на душевно вълнение.

— Каква глупава е тая ваша р’остовска пог’ода — рече той и Ростов съзря сълзи в очите на Денисов.