Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XIV
В пять часов утра еще было совсем темно. Войска центра, резервов и правый фланг Багратиона стояли еще неподвижно, но на левом фланге колонны пехоты, кавалерии и артиллерии, долженствовавшие первые спуститься с высот, для того чтобы атаковать французский правый фланг и отбросить его, по диспозиции, в Богемские горы, уже зашевелились и начали подниматься с своих ночлегов. Дым от костров, в которые бросали все лишнее, ел глаза. Было холодно и темно. Офицеры торопливо пили чай и завтракали, солдаты пережевывали сухари, отбивали ногами дробь, согреваясь, и стекались против огней, бросая в дрова остатки балаганов, стулья, столы, колеса, кадушки, все лишнее, что нельзя было увезти с собою. Австрийские колонновожатые сновали между русскими войсками и служили предвестниками выступления. Как только показывался австрийский офицер около стоянки полкового командира, полк начинал шевелиться: солдаты сбегались от костров, прятали в голенища трубочки, мешочки в повозки, разбирали ружья и строились. Офицеры застегивались, надевали шпаги и ранцы и, покрикивая, обходили ряды; обозные и денщики запрягали, укладывали и увязывали повозки. Адъютанты, батальонные и полковые командиры садились верхами, крестились, отдавали последние приказания, наставления и поручения остающимся обозным, и звучал однообразный топот тысячей ног. Колонны двигались, не зная куда и не видя от окружавших людей, от дыма и от усиливающегося тумана ни той местности, из которой они выходили, ни той, в которую они вступали.
Солдат в движении так же окружен, ограничен и влеком своим полком, как моряк кораблем, на котором он находится. Как бы далеко он ни прошел, в какие бы странные, неведомые и опасные широты ни вступил он, вокруг него — как для моряка всегда и везде те же палубы, мачты, канаты своего корабля — всегда и везде те же товарищи, те же ряды, тот же фельдфебель Иван Митрич, та же ротная собака Жучка, то же начальство. Солдат редко желает знать те широты, в которых находится весь корабль его; но в день сражения, бог знает как и откуда, в нравственном мире войска слышится одна для всех строгая нота, которая звучит приближением чего-то решительного и торжественного и вызывает их на несвойственное им любопытство. Солдаты в дни сражений возбужденно стараются выйти из интересов своего полка, прислушиваются, приглядываются и жадно расспрашивают о том, что делается вокруг них.
Туман стал так силен, что, несмотря на то, что рассветало, не видно было в десяти шагах перед собою. Кусты казались громадными деревьями, ровные места — обрывами и скатами. Везде, со всех сторон, можно было столкнуться с невидимым в десяти шагах неприятелем. Но долго шли колонны всё в том же тумане, спускаясь и поднимаясь на горы, минуя сады и ограды, по новой, непонятной местности, нигде не сталкиваясь с неприятелем. Напротив того, то впереди, то сзади, со всех сторон, солдаты узнавали, что идут по тому же направлению наши русские колонны. Каждому солдату приятно становилось на душе оттого, что он знал, что туда же, куда он идет, то есть неизвестно куда, идет еще много, много наших.
— Ишь ты, и курские прошли, — говорили в рядах.
— Страсть, братец ты мой, что войски нашей собралось! Вечор посмотрел, как огни разложили, конца-краю не видать. Москва — одно слово!
Хотя никто из колонных начальников не подъезжал к рядам и не говорил с солдатами (колонные начальники, как мы видели на военном совете, были не в духе и недовольны предпринимаемым делом и потому только исполняли приказания и не заботились о том, чтобы повеселить солдат), несмотря на то, солдаты шли весело, как и всегда идя в дело, в особенности в наступательное. Но, пройдя около часу всё в густом тумане, большая часть войска должна была остановиться, и по рядам пронеслось неприятное сознание совершающегося беспорядка и бестолковщины. Каким образом передается это сознание, весьма трудно определить; но несомненно то, что оно передается необыкновенно верно и быстро разливается, незаметно и неудержимо, как вода по лощине. Ежели бы русское войско было одно, без союзников, то, может быть еще прошло бы много времени, пока это сознание беспорядка сделалось бы общею уверенностью; но теперь, с особенным удовольствием и естественностью относя причину беспорядков к бестолковым немцам, все убедились в том, что происходит вредная путаница, которую наделали колбасники.
— Что стали-то? Аль загородили? Или уж на француза наткнулись?
— Нет, не слыхать. А то палить бы стал.
— То-то торопили выступать, а выступили — стали без толку посереди поля, — всё немцы проклятые путают. Эки черти бестолковые!
— То-то я бы их и пустил наперед. А то небось позади жмутся. Вот и стой теперь не емши.
— Да что, скоро ли там? Кавалерия, говорят, дорогу загородила, — говорил офицер.
— Эх, немцы проклятые, своей земли не знают! — говорил другой.
— Вы какой дивизии? — кричал, подъезжая, адъютант.
— Осьмнадцатой.
— Так зачем же вы здесь? вам давно бы впереди должно быть, теперь до вечера не пройдете. Вот распоряжения-то дурацкие; сами не знают, что делают, — говорил офицер и отъезжал.
Потом проезжал генерал и сердито не по-русски кричал что-то.
— Тафа-лафа, а что бормочет, ничего не разберешь, — говорил солдат, передразнивая отъехавшего генерала. — Расстрелял бы я их, подлецов!
— В девятом часу велено на месте быть, а мы и половины не прошли. Вот так распоряжения! — повторялось с разных сторон.
И чувство энергии, с которым выступали в дело войска, начало обращаться в досаду и в злобу на бестолковые распоряжения и на немцев.
Причина путаницы заключалась в том, что во время движения австрийской кавалерии, шедшей на левом фланге, высшее начальство нашло, что наш центр слишком отдален от правого фланга, и всей кавалерии велено было перейти на правую сторону. Несколько тысяч кавалерии продвигалось перед пехотой, и пехота должна была ждать.
Впереди произошло столкновение между австрийским колонновожатым и русским генералом. Русский генерал кричал, требуя, чтоб остановлена была конница; австриец доказывал, что виноват был не он, а высшее начальство. Войска между тем стояли, скучая и падая духом. После часовой задержки войска двинулись, наконец, дальше и стали спускаться под гору. Туман, расходившийся на горе, только гуще расстилался в низах, куда спустились войска. Впереди, в тумане, раздался один, другой выстрел, сначала нескладно, в разных промежутках: трат-та… тат, и потом все складнее и чаще, и завязалось дело над речкою Гольдбахом.
Не рассчитывая встретить внизу над речкою неприятеля и нечаянно в тумане наткнувшись на него, не слыша слова одушевления от высших начальников, с распространившимся по войскам сознанием, что было опоздано, и, главное, в густом тумане не видя ничего впереди и кругом себя, русские лениво и медленно перестреливались с неприятелем, подвигались вперед и опять останавливались, не получая вовремя приказаний от начальников и адъютантов, которые блудили по туману в незнакомой местности, не находя своих частей войск. Так началось дело для первой, второй и третьей колонны, которые спустились вниз. Четвертая колонна, при которой находился сам Кутузов, стояла на Праценских высотах.
В низах, где началось дело, был все еще густой туман, наверху прояснело, но все не видно было ничего из того, что происходило впереди. Были ли все силы неприятеля, как мы предполагали, за десять верст от нас, или он был тут, в этой черте тумана, — никто не знал до девятого часа.
Было девять часов утра. Туман сплошным морем расстилался понизу, но при деревне Шлапанице, на высоте, на которой стоял Наполеон, окруженный своими маршалами, было совершенно светло. Над ним было ясное голубое небо, и огромный шар солнца, как огромный пустотелый багровый поплавок, колыхался на поверхности молочного моря тумана. Не только все французские войска, но сам Наполеон со штабом находился не по ту сторону ручьев и низов деревень Сокольниц и Шлапаниц, за которыми мы намеревались занять позицию и начать дело, но по сю сторону, так близко от наших войск, что Наполеон простым глазом мог в нашем войске отличать конного от пешего. Наполеон стоял несколько впереди своих маршалов на маленькой серой арабской лошади, в синей шинели, в той самой, в которой он делал итальянскую кампанию. Он молча вглядывался в холмы, которые как бы выступали из моря тумана и по которым вдалеке двигались русские войска, и прислушивался к звукам стрельбы в лощине. В то время еще худое лицо его не шевелилось ни одним мускулом; блестящие глаза были неподвижно устремлены на одно место. Его предположения оказались верными. Русские войска частью уже спустились в лощину к прудам и озерам, частью очищали те Праценские высоты, которые он намерен был атаковать и считал ключом позиции. Он видел среди тумана, как в углублении, составляемом двумя горами около деревни Прац, все по одному направлению к лощинам двигались, блестя штыками, русские колонны и одна за другою скрывались в море тумана. По сведениям, полученным им с вечера, по звукам колес и шагов, слышанным ночью на аванпостах, по беспорядочности движения русских колонн, по всем предположениям он ясно видел, что союзники считали его далеко впереди себя, что колонны, двигавшиеся близ Працена, составляли центр русской армии и что центр уже достаточно ослаблен для того, чтоб успешно атаковать его. Но он все еще не начинал дела.
Нынче был для него торжественный день — годовщина его коронования. Перед утром он задремал на несколько часов и, здоровый, веселый, свежий, в том счастливом расположении духа, в котором все кажется возможным и все удается, сел на лошадь и выехал в поле. Он стоял неподвижно, глядя на виднеющиеся из-за тумана высоты, и на холодном лице его был тот особый оттенок самоуверенного, заслуженного счастья, который бывает на лице влюбленного и счастливого мальчика. Маршалы стояли позади его и не смели развлекать его внимание. Он смотрел то на Праценские высоты, то на выплывавшее из тумана солнце.
Когда солнце совершенно вышло из тумана и ослепляющим блеском брызнуло по полям и туману (как будто он только ждал этого для начала дела), он снял перчатку с красивой белой руки, сделал ею знак маршалам и отдал приказание начинать дело. Маршалы, сопутствуемые адъютантами, поскакали в разные стороны, и через несколько минут быстро двинулись главные силы французской армии к тем Праценским высотам, которые все более и более очищались русскими войсками, спускавшимися налево в лощину.
XIV
В пет часа сутринта беше още съвсем тъмно. Войските от центъра, резервите и десният фланг на Багратион бяха още неподвижни, но на левия фланг колоните от пехота, кавалерия и артилерия, които трябваше първи да се спуснат от височините, за да атакуват френския десен фланг и според диспозицията да го отблъснат в Бохемските планини, бяха се вече раздвижили и почваха да се дигат от местата, дето бяха нощували. Димът от огньовете, в които хвърлиха всичко излишно, лютеше на очите. Беше студено и тъмно. Офицерите набързо пиеха чай и закусваха; войниците предъвкваха сухари, потропваха с нозе, за да се стоплят, и се трупаха около огньовете, като хвърляха в тях остатъци от бараките; столове, маси, колела и качета — всичко излишно, което не можеха да вземат със себе си. Австрийските водачи на колони сновяха между руските войски и бяха предвестници на похода. Щом около мястото на полковия командир се покажеше австрийски офицер, полкът се размърдваше: войниците тичешком напускаха огньовете, скриваха лулите в ботушите си, торбичките — в колите, вземаха пушките и се строяваха. Офицерите се закопчаваха, надяваха шпаги и раници и подвиквайки, обикаляха редиците; обозните и вестовоите впрягаха, натоварваха и връзваха багажите на колите. Адютантите, батальонните и полковите командири яхваха конете, прекръстваха се, даваха последни заповеди, наставления и нареждания на обозните, които оставаха, и се понасяше еднообразният тропот на хиляди нозе. Колоните тръгваха, без да знаят накъде и без да виждат от обкръжаващите ги хора, от дима и от сгъстяващата се мъгла нито местността, която напускаха, нито оная, в която навлизаха.
Войникът в движение е също тъй обкръжен, ограничен и влачен от своя полк, както морякът от кораба, на който се намира. Колкото и надалеко да отиде в каквито и странни, непознати и опасни широти да навлезе той, около него, както за моряка, винаги и навред са все същите палуби, мачти и въжета на неговия кораб, винаги и навред са все същите другари все същите редици, все същият фелдфебел Иван Митрич, — все същото ротно куче Жучка, все същото началство. Войникът рядко пожелава да узнае на какви ширини се намира неговият кораб; но в ден на сражение, бог знае как и отде, в нравствения свят на войската се чува еднаква за всички строга нота, в която звучи приближаването на нещо решително и тържествено и която предизвиква в тях неприсъщо тям любопитство. В дни на сражения войниците възбудено се опитват да излязат извън интересите на своя полк, ослушват се, оглеждат се и жадно разпитват за онова, което става около тях.
Макар че съмваше, мъглата толкова се бе сгъстила, че човек не можеше да вижда на десет крачки пред себе си. Храстите изглеждаха като грамадни дървета, равните места като урви и склонове. Навсякъде, от всички страни можеш да се сблъскаш с невидим дори от десетина крачки неприятел. Но колоните дълго вървяха все в тая мъгла, спускаха се и възлизаха по височините, като минаваха край градини и огради, из нова странна местност, без да се сблъскат някъде с неприятеля. Напротив, ту напреде, ту отзад, от вси страни, войниците разбираха, че по същата посока вървят наши, руски колони. И на всеки войник му ставаше приятно на душата, като знаеше, че там, накъдето отива той, тоест неизвестно къде, отиват още много, много наши.
— Гледай ти, и курските минаха — думаха из редиците.
— Ужас, братче, колко много наша войска се събра! Снощи, като погледнах какви огньове са наклали, краят им не се вижда. Москва — същинска!
Макар никой от началниците на колоните да не приближаваше до редиците и да не говореше с войниците (както видяхме на военния съвет, колонните началници бяха в лошо настроение и недоволни от подготвящата се битка и затуй само изпълняваха заповедите и не се грижеха да поразвеселят войниците), въпреки това войниците вървяха весело както винаги, когато тръгваха на бой, особено настъпателен. Но след като вървя около час все сред гъстата мъгла, по-голямата част от войската трябваше да спре и по редиците премина неприятното съзнание, че се върши нещо безредно и безсмислено. Твърде мъчно е да се определи по какъв начин се предава това съзнание; но несъмнено е, че то се предава необикновено вярно и се разлива бързо, неусетно и неудържимо, като вода в дол. Ако руската войска беше сама, без съюзници, би изминало може би много време, докато това съзнание за безредие стане обща увереност; но тъй като сега с особено удоволствие и естественост смятаха, че причина за безредието са глупавите немци, всички се убедиха, че става вредна бъркотия, предизвикана от „саламджиите“.
— Защо спряхме? Да не са ни обградили? Или ме се натъкнали вече на французина?
— Не, не се чува нищо. Той щеше да гърми.
— На, караха ни по-скоро да тръгнем, а като тръгнахме, спряхме глупаво сред полето, все проклетите немци объркват. Дяволи такива, неразбрани!
— На, затуй, да остане на мен, бих ги пуснал напред. Не да свират отзад. А пък ти стой сега на гладно сърце.
— Какво има, скоро ли ще вървим? Казват, че кавалерията заградила пътя — каза един офицер.
— Ех, проклети немци, земята си не знаят! — обади се друг.
— Вие от коя дивизия сте? — изкряска, приближавайки с коня си, един адютант.
— От осемнадесета.
— Че защо сте тука? Отдавна трябваше да бъдете напред, сега и до довечера няма да минете. Гледай какви глупави разпоредби; сами не знаят какво правят — рече офицерът и отмина.
След него мина един генерал и викна сърдито нещо не на руски.
— Тафа-лафа, а какво бърбори, нищо не можеш разбра — каза един войник, който имитира отминалия генерал. — Аз бих ги разстрелял, тия подлеци!
— Заповядано беше към девет часа да стигнем на мястото, а ние не сме минали и половината. Гледай какви разпоредби! — повтаряха от разни, страни.
И чувството за енергия, с което войските бяха тръгнали на бой, почна да се превръща в раздразнение и злоба срещу безсмислените наредби и срещу немците.
Причината за бъркотията бе, че през време на движението на австрийската кавалерия, която вървеше на левия фланг, висшето началство бе намерило, че нашият център е премного отдалечен от десния фланг и на цялата кавалерия беше заповядано да мине на дясната страна. Няколко хиляди от кавалерията минаваха пред пехотата и пехотата трябваше да чака.
Напреде стана спречкване между австрийския водач на колона и един руски генерал. Руският генерал крещеше и настояваше да спрат конницата; австриецът доказваше, че не той е виновен, а висшето началство. А през това време войските стояха, отегчаваха се и падаха духом. След едночасово спиране войските най-сетне тръгнаха и почнаха да слизат по надолнището. Мъглата, която горе се разпръскваше, долу дето бяха слезли войските, се стелеше още по-гъста. Напреде в мъглата се чу един, втори изстрел, отначало несвързано, на различни паузи: тратта… тат, а сетне все по-свързано й по-често, и започна сражението над рекичката Голдбах.
Като не предполагаха, че ще срещнат долу над рекичката неприятел и неочаквано се натъкнаха на него в мъглата, като не чуваха от висшите началници ни една дума на въодушевление, с разпространеното сред войските съзнание, че са закъснели, и най-важното — като не виждаха в гъстата мъгла нищо пред и около себе си, русите лениво и бавно разменяха изстрели с неприятеля, придвижваха се напред и отново спираха, тъй като не получаваха навреме заповеди от началниците и адютантите, които бродеха из мъглата в непознатата местност, без да намират своите части. Тъй почнаха битката първа, втора и трета колона, които бяха слезли долу. Четвъртата колона, при която се намираше самият Кутузов, беше на Праценските височини.
В низината, дето бе почнало сражението, имаше все още гъста мъгла, горе се беше прояснило, но пак не се виждаше нищо от онова, което ставаше напреде. До девет часа никой не знаеше дали всички неприятелски сили бяха, както предполагахме, десетина версти далеч от нас, или неприятелят беше тук, в тия предели на мъглата.
Беше девет часът сутринта. Мъглата като гъсто море се разстилаше в низината, но при село Шлапаниц, на височината, дето се намираше Наполеон, заобиколен от маршалите си, бе съвсем светло. Над тях беше ясносиньо небе и грамадното кълбо на слънцето, като грамаден пурпурен кух плаващ знак, се люшкаше върху повърхността на млечното море на мъглата. Не само цялата френска войска, но дори и Наполеон с щаба си се намираха не отвъд рекичките и низините на селата Соколниц и Шлапаниц, зад които ние смятахме да заемем позиция и да започнем битката, а на отсамната страна и тъй близо до нашите войски, че Наполеон можеше с просто око да различи в нашите войски конника от пешака. Наполеон беше застанал малко по-напред от маршалите си, яхнал дребен сив арабски кон, в синия си шинел, същия, с който бе прекарал италианската кампания. Той мълчаливо се вглеждаше в хълмовете, които сякаш изникваха сред морето от мъгла и по които в далечината се движеха руските войски, и се вслушваше в звуковете на стрелбата в дола. Ни един мускул не помръдваше по лицето му, тогава още слабо; блестящите очи бяха устремени неподвижно в едно място. Неговите предположения бяха излезли верни. Част от руските войски бяха вече слезли в дола към изкуствените и естествените езера, а други очистваха ония Праценски височини, които той смяташе да атакува и които според него бяха ключ на позицията. Той виждаше сред мъглата как във впадината между двата хълма около селото Прац се движеха все в една посока, към доловете, руските колони с блеснали щикове и се скриваха една след друга в морето от мъгла. Според получените от вечерта сведения, по звуковете на колелата и стъпките, чути през нощта от аванпостовете, по безредното движение на руските колони, по всички предположения той виждаше ясно, че съюзниците го смятаха много далеч пред тях, че движещите се до Працен колони съставляваха центъра на руската армия и че центърът е вече достатъчно обезсилен и може да бъде атакуван успешно. Но той все още не започваше сражението.
Днешният ден беше тържествен за него — годишнина от коронацията му. На разсъмване той бе поспал няколко часа и след това, здрав, весел, свеж, в онова щастливо настроение, когато всичко изглежда възможно и всичко сполучва, яхна коня си и излезе в полето. Той бе застанал неподвижно, загледан в прозиращите през мъглата хълмове, и студеното му лице имаше онази особена отсянка на самоуверено, заслужено щастие, която се изписва по лицето на влюбено и щастливо момче. Маршалите стояха зад него и не смееха да отвличат вниманието му. — Той гледаше ту Праценските височини, ту изплуващото от мъглата слънце.
Когато слънцето излезе напълно, от мъглата и заля с ослепителен блясък полята и мъглата, (сякаш бе чакал само това, за да почне сражението), той свали ръкавицата от красивата си бяла ръка, направи с нея знак на маршалите и даде заповед да започнат сражението. Маршалите, придружени от адютанти, препуснаха в разни страни и след няколко минути главните сили на френската армия тръгнаха бързо към Праценските височини, очиствани все повече и повече от руските войски, които слизаха в дола отляво.