Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава VIII
Наступило молчание. Графиня глядела на гостью, приятно улыбаясь, впрочем, не скрывая того, что не огорчится теперь нисколько, если гостья поднимется и уедет. Дочь гостьи уже оправляла платье, вопросительно глядя на мать, как вдруг из соседней комнаты послышался бег к двери нескольких мужских и женских ног, грохот зацепленного и поваленного стула, и в комнату вбежала тринадцатилетняя девочка, запахнув что-то короткою кисейною юбкою, и остановилась посередине комнаты. Очевидно было, она нечаянно, с нерассчитанного бега, заскочила так далеко. В дверях в ту же минуту показались студент с малиновым воротником, гвардейский офицер, пятнадцатилетняя девочка и толстый румяный мальчик в детской курточке.
Граф вскочил и, раскачиваясь, широко расставил руки вокруг вбежавшей девочки.
— А, вот она! — смеясь, закричал он. — Именинница! Ma chère именинница!
— Ma chère, il у a un temps pour tout[1], — сказала графиня, притворяясь строгою. — Ты ее все балуешь, Elie, — прибавила она мужу.
— Bonjour, ma chère, je vous félicite, — сказала гостья. — Quelle délicieuse enfant![2] — прибавила она, обращаясь к матери.
Черноглазая, с большим ртом, некрасивая, но живая девочка, с своими детскими открытыми плечиками, выскочившими из корсажа от быстрого бега, с своими сбившимися назад черными кудрями, тоненькими оголенными руками и маленькими ножками в кружевных панталончиках и открытых башмачках, была в том милом возрасте, когда девочка уже не ребенок, а ребенок еще не девушка. Вывернувшись от отца, она подбежала к матери, не обращая никакого внимания на ее строгое замечание, спрятала свое раскрасневшееся лицо в кружевах материной мантильи и засмеялась. Она смеялась чему-то, толкуя отрывисто про куклу, которую вынула из-под юбочки.
— Видите?… Кукла… Мими… Видите.
И Наташа не могла больше говорить (ей все смешно казалось). Она упала на мать и расхохоталась так громко и звонко, что все, даже чопорная гостья, против воли засмеялись.
— Ну, поди, поди с своим уродом! — сказала мать, притворно сердито отталкивая дочь. — Это моя меньшая, — обратилась она к гостье.
Наташа, оторвав на минуту лицо от кружевной косынки матери, взглянула на нее снизу сквозь слезы смеха и опять спрятала лицо.
Гостья, принужденная любоваться семейною сценой, сочла нужным принять в ней какое-нибудь участие.
— Скажите, моя милая, — сказала она, обращаясь к Наташе, — как же вам приходится эта Мими? Дочь, верно?
Наташе не понравился тон снисхождения до детского разговора, с которым гостья обратилась к ней. Она ничего не ответила и серьезно посмотрела на гостью.
Между тем все это молодое поколение: Борис — офицер, сын княгини Анны Михайловны, Николай — студент, старший сын графа, Соня — пятнадцатилетняя племянница графа, и маленький Петруша — меньшой сын, — все разместились в гостиной и, видимо, старались удержать в границах приличия оживление и веселость, которыми еще дышала каждая их черта. Видно было, что там, в задних комнатах, откуда они все так стремительно прибежали, у них были разговоры веселее, чем здесь о городских сплетнях, погоде и comtesse Apraksine[3]. Изредка они взглядывали друг на друга и едва удерживались от смеха.
Два молодых человека, студент и офицер, друзья с детства, были одних лет и оба красивы, но не похожи друг на друга. Борис был высокий белокурый юноша с правильными тонкими чертами спокойного и красивого лица. Николай был невысокий курчавый молодой человек с открытым выражением лица. На верхней губе его уже показывались черные волосики, и во всем лице выражались стремительность и восторженность. Николай покраснел, как только вошел в гостиную. Видно было, что он искал и не находил, что сказать; Борис, напротив, тотчас же нашелся и рассказал спокойно, шутливо, как эту Мими, куклу, он знал еще молодою девицей с не испорченным еще носом, как она в пять лет на его памяти состарелась и как у ней по всему черепу треснула голова. Сказав это, он взглянул на Наташу. Наташа обвернулась от него, взглянула на младшего брата, который, зажмурившись, трясся от беззвучного смеха, и, не в силах более удерживаться, прыгнула и побежала из комнаты так скоро, как только могли нести ее быстрые ножки. Борис не рассмеялся.
— Вы, кажется, тоже хотели ехать, maman? Карета нужна? — сказал он, с улыбкой обращаясь к матери.
— Да, поди, поди, вели приготовить, — сказала она, улыбаясь.
Борис вышел тихо в двери и пошел за Наташей; толстый мальчик сердито побежал за ними, как будто досадуя на расстройство, происшедшее в его занятиях.
VIII
Настъпи мълчание. Графинята гледаше гостенката и се усмихваше приятно, но все пак не криеше, че сега вече никак не би се огорчила, ако гостенката стане и си отиде. Дъщерята на гостенката оправяше вече роклята си и поглеждаше въпросително майка си, когато изведнъж от съседната стая се чу тичане на мъжки и женски нозе към вратата, трясък от бутнат и съборен стол и в салона се втурна едно тринадесетгодишно момиченце, завило нещо в късата си муселинена поличка, и се спря насред стаята. Личеше, че то не бе пресметнало колко се е засилило и без да иска, бе изтърчало толкова надалеч. В същия миг на вратата се показаха един студент с малиновочервена яка, един гвардейски офицер, едно петнадесетгодишно девойче и едно пълно румено момченце в детска куртка.
Графът скочи, заклати се и разпери широко ръце около дотърчалото момиченце.
— А, ето я! — викна той разсмян. — Именницата!! Ma chère именница!
— Ma chère, il y a un temps pour tout[1] — рече графинята, като се преструваше на строга. — Ти все я глезиш, Elie — добави тя към мъжа си.
— Bonjour, ma chère, je vous félicite[2] — каза гостенката. — Quelle délicieuse enfant![3] — добави тя, обръщайки се към майката.
Черноокото, с голяма уста, некрасиво, но живо момиченце, с детските си открити раменца, които от силното тичане бяха изскочили от корсажа, с разрошени и отметнати назад черни къдрици, с тънички голи ръце и малки краченца в дантелени гащички и отворени пантофки, беше в оная мила възраст, когато девойчето вече не е дете, а детето — още не е девойка. Като се изплъзна от баща си, то отърча до майка си и без да обръща внимание на строгата й забележка, скри зачервеното си лице в дантелите на майчината си наметка и се засмя. То се смееше на нещо, като разправяше запъхтяно за куклата, която измъкна изпод поличката си.
— Виждате ли?… Куклата… Мими… Нали виждате?
И Наташа не можеше повече да говори (всичко й се струваше смешно). Тя падна върху коленете на майка си и се разсмя толкова силно и звънливо, че всички, дори надутата гостенка, се засмяха, без да искат.
— Хайде върви си, върви със своя изрод — рече майката, като престорено сърдито отблъсваше дъщеря си. — Това ми е по-малката — обърна се тя към гостенката.
Наташа дигна за миг лицето си от дантелената наметка на майка си, погледна я отдолу нагоре през сълзи от смях и пак скри лице.
Гостенката, принудена да се любува на семейната сцена, сметна, че трябва да вземе някакво участие в нея.
— Кажете ми, миличка — рече тя, като се обърна към Наташа, — каква ви се пада тая Мими? Навярно дъщеря, нали?
На Наташа не й се хареса снизходителният тон на гостенката, която й говореше като на дете. Тя не отговори нищо и погледна сериозно гостенката.
В същото време цялото това младо поколение: Борис — офицерът, син на княгиня Ана Михайловна, Николай — студентът, най-големият син на графа, Соня — петнадесетгодишната племенница на графа, и мъничкият Петруша, най-малкият син, всички се настаниха в салона и явно се мъчеха да сдържат в границите на приличието оживлението и веселостта, излъчвани от всяка черта на лицата им. Личеше, че там, в задните стаи, отдето всички бяха дотърчали тъй стремително, са се водели по-весели разговори, отколкото тук за градските клюки, за времето и за comtesse Apraksine[4]. От време на време те се споглеждаха и едвам сдържаха смеха си.
Двамата младежи, студентът и офицерът, приятели от детинство, бяха връстници, и двамата хубавци, но не си приличаха. Борис беше висок рус момък с правилни фини черти на спокойното си и красиво лице. Николай беше невисок къдрокос младеж с открит израз на лицето. По горната му устна бяха наболи вече черни косъмчета и цялото му лице имаше израз на устрем и възторженост. Щом влезе в салона, Николай се изчерви. Личеше, че търсеше и не намираше какво да каже; Борис, напротив, веднага съобрази и разказа спокойно и шеговито, че знае тая Мими, куклата, още като мома с неповреден нос, че за пет години тя пред очите му се е състарила и че цялата й глава се пукнала. Като каза това, той погледна Наташа. Наташа извърна глава от него, погледна братчето си, което бе прижумяло и се тресеше от беззвучен смях, и тъй като не можеше да се сдържа, тя скочи и изтича от стаята толкова бързо, колкото можеха да я носят бързите й крачка. Борис не се засмя.
— Вие, maman, струва ми се, също искахте да излизате? Ще ви трябва ли каретата? — рече той, като се обърна усмихнат към майка си.
— Да, иди, иди кажи да я приготвят — рече тя усмихната.
Борис излезе тихо и тръгна след Наташа; дебелото момченце изтича ядосано след тях, сякаш се дразнеше, че бяха объркали работите му.