Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XVI
Давно уже Ростов не испытывал такого наслаждения от музыки, как в этот день. Но как только Наташа кончила свою баркароллу, действительность опять вспомнилась ему. Он, ничего не сказав, вышел и пошел вниз в свою комнату. Через четверть часа старый граф, веселый и довольный, приехал из клуба. Николай, услыхав его приезд, пошел к нему.
— Ну что, повеселился? — сказал Илья Андреич, радостно и гордо улыбаясь на своего сына. Николай хотел сказать, что «да», но не мог: он чуть было не зарыдал. Граф раскуривал трубку и не заметил состояния сына.
«Эх, неизбежно!» — подумал Николай в первый и последний раз. И вдруг самым небрежным тоном, таким, что он сам себе гадок казался, как будто он просил экипажа съездить в город, он сказал отцу:
— Папа, я к вам за делом пришел. Я было и забыл. Мне денег нужно.
— Вот как, — сказал отец, находившийся в особенно веселом духе. — Я тебе говорил, что недостанет. Много ли?
— Очень много, — краснея и с глупой, небрежной улыбкой, которую он долго потом не мог себе простить, сказал Николай. — Я немного проиграл, то есть много, далее очень много, сорок три тысячи.
— Что? Кому?… Шутишь! — крикнул граф, вдруг апоплексически краснея шеей и затылком, как краснеют старые люди.
— Я обещал заплатить завтра, — сказал Николай.
— Ну!… — сказал старый граф, разводя руками, и бессильно опустился на диван.
— Что же делать! С кем это не случалось, — сказал сын развязным, смелым тоном, тогда как в душе своей он считал себя негодяем, подлецом, который целою жизнью не мог искупить своего преступления. Ему хотелось бы целовать руки своего отца, на коленях просить его прощения, а он небрежным и даже грубым тоном говорил, что это со всяким случается.
Граф Илья Андреич опустил глаза, услыхав эти слова сына, и заторопился, отыскивая что-то.
— Да, да, — проговорил он, — трудно, я боюсь, трудно достать… с кем не бывало! да, с кем не бывало… — И граф мельком взглянул в лицо сыну и пошел вон из комнаты… Николай готовился на отпор, но никак не ожидал этого.
— Папенька! па…пенька! — закричал он ему вслед, рыдая, — простите меня! — И, схватив руку отца, он прижался к ней губами и заплакал.
В то время как отец объяснялся с сыном, у матери с дочерью происходило не менее важное объяснение. Наташа, взволнованная, прибежала к матери.
— Мама!… Мама!… он мне сделал…
— Что сделал?
— Сделал, сделал предложение. Мама! Мама! — кричала она.
Графиня не верила своим ушам. Денисов сделал предложение. Кому? Этой крошечной девочке Наташе, которая еще недавно играла в куклы и теперь еще брала уроки.
— Наташа, полно, глупости! — сказала она, еще надеясь, что это была шутка.
— Ну вот, глупости! Я вам дело говорю, — сердито сказала Наташа. — Я пришла спросить, что делать, а вы говорите: «глупости»…
Графиня пожала плечами.
— Ежели правда, что мосье[1] Денисов сделал тебе предложение, хотя это смешно, то скажи ему, что он дурак, вот и все.
— Нет, он не дурак, — обиженно и серьезно сказала Наташа.
— Ну, так что ж ты хочешь? Вы нынче ведь все влюблены. Ну, влюблена, так выходи замуж, — сердито смеясь, проговорила графиня, — с богом!
— Нет, мама, я не влюблена в него, должно быть, не влюблена в него.
— Ну так так и скажи ему.
— Мама, вы сердитесь? Вы не сердитесь, голубушка, ну в чем же я виновата?
— Нет, да что же, мой друг? Хочешь, я пойду скажу ему, — сказала графиня, улыбаясь.
— Нет, я сама, только вы научите. Вам все легко, — прибавила она, отвечая на ее улыбку. — А коли бы вы видели, как он мне это сказал! Ведь я знаю, что он не хотел сказать; да уж нечаянно сказал.
— Ну, все-таки надо отказать.
— Нет, не надо. Мне так его жалко! Он такой милый.
— Ну, так прими предложение. И то, пора замуж идти, — сердито и насмешливо сказала мать.
— Нет, мама, мне так жалко его. Я не знаю, как я скажу.
— Да тебе и нечего говорить, я сама скажу, — сказала графиня, возмущенная тем, что осмелились смотреть, как на большую, на ее маленькую Наташу.
— Нет, ни за что, я сама, а вы идите слушайте у двери, — и Наташа побежала через гостиную в залу, где на том же стуле, у клавикорд, закрыв лицо руками, сидел Денисов. Он вскочил на звук ее легких шагов.
— Натали, — сказал он, быстрыми шагами подходя к ней, — решайте мою судьбу. Она в ваших руках!
— Василий Дмитрич, мне вас так жалко!… Нет, но вы такой славный… но не надо… это… а так я вас всегда буду любить.
Денисов нагнулся над ее рукою, и она услыхала странные, непонятные звуки. Она поцеловала его в черную спутанную курчавую голову. В это время послышался поспешный шум платья графини. Она подошла к ним.
— Василий Дмитрич, я благодарю вас за честь, — сказала графиня смущенным голосом, но который казался строгим Денисову, — но моя дочь так молода, и я думала, что вы, как друг моего сына, обратитесь прежде ко мне. В таком случае вы не поставили бы меня в необходимость отказа.
— Г’афиня… — сказал Денисов с опущенными глазами и виноватым видом, хотел сказать что-то еще и запнулся.
Наташа не могла спокойно видеть его таким жалким. Она начала громко всхлипывать.
— Г’афиня, я виноват перед вами, — продолжал Денисов прерывающимся голосом, — но знайте, что я так боготворю вашу дочь и все ваше семейство, что две жизни отдам… — Он посмотрел на графиню и, заметив ее строгое лицо… — Ну прощайте, г’афиня, — сказал он, поцеловав ее руку, и, не взглянув на Наташу, быстрыми, решительными шагами вышел из комнаты.
На другой день Ростов проводил Денисова; который не хотел более ни одного дня оставаться в Москве. Денисова провожали у цыган все его московские приятели, и он не помнил, как его уложили в сани и как везли первые три станции.
После отъезда Денисова Ростов, дожидаясь денег, которые не вдруг мог собрать старый граф, провел еще две недели в Москве, не выезжая из дома, и преимущественно в комнате барышень.
Соня была к нему преданнее и нежнее, чем прежде. Она, казалось, хотела показать ему, что его проигрыш был подвиг, за который она теперь еще больше любит его; но Николай теперь считал себя недостойным ее.
Он исписал альбомы девочек стихами и нотами и, не простившись ни с кем из своих знакомых, отослав, наконец, все сорок три тысячи и получив расписку Долохова, уехал в конце ноября догонять полк, который уже был в Польше.
XVI
Ростов отдавна не бе изпитвал такава наслада от музиката, както в тоя ден. Но щом Наташа завърши баркаролата си, той пак си припомни действителността. Без да каже нищо, излезе и отиде долу, в стаята си. След четвърт час старият граф се върна от клуба, весел и доволен. Когато чу, че пристигна, Николай отиде при него.
— Е, как, повесели ли се? — каза Иля Андреич, като се усмихваше радостно и гордо на сина си. Николай искаше да каже „да“, но не можа: той насмалко не се разрида. Графът разпалваше лулата си и не забеляза състоянието на сина си.
„Ех, неизбежно е!“ — помисли Николай за пръв и последен път. И изведнъж с най-небрежен тон, такъв, че той се усети противен сам на себе си, също като че искаше каляска да иде из града, каза на баща си:
— Татко, дойдох при вас по работа. Без малко щях да забравя. Трябват ми пари.
— Тъй ли — рече бащата, който беше в особено весело настроение. — Аз ти казах, че няма да ти стигнат. Много ли?
— Твърде много — изчервен и с глупава небрежна усмивка, която по-късно дълго не можеше да си прости, каза Николай. — Загубих малко на карти, тоест много, дори твърде много, четиридесет и три хиляди.
— Какво? На кого?… Ти се шегуваш! — извика графът и изведнъж шията и тилът му се зачервиха апоплектично, както се зачервяват старите хора.
— Обещах да платя утре — каза Николай.
— Виж ти!… — рече старият граф, като разпери ръце и се отпусна безсилен на дивана.
— Какво да се прави! С кого не се е случвало това — каза синът с нехаен, смел тон, като в същото време в душата си се смяташе негодник и подлец, който с целия си живот не ще може да изкупи престъплението си. Искаше му се да целува ръцете на баща си, да го моли на колене за прошка, а вместо това с небрежен и дори груб тон той говореше, че това се случва с всекиго.
Като чу тия думи на сина си, граф Иля Андреич наведе очи и забърза, търсейки нещо.
— Да, да — рече той, — мъчно е, страхувам се, че мъчно ще се намерят… с кого не се е случвало! Да, с кого не се е случвало… — И графът погледна бегло сина си в лицето и тръгна да излиза от стаята… Николай се готвеше да срещне отпор, но никак не очакваше това.
— Татко! Тат… ко! — извика той подире му, като ридаеше. — Простете ми! — И грабвайки ръката на баща си, той залепи устните си о нея и заплака.
Докато бащата се обясняваше със сина, майката и дъщерята имаха не по-малко важно обяснение. Наташа отърча развълнувана при майка си.
— Мамо… Мамо!… Той ми направи…
— Какво направи?
— Направи ми, направи ми предложение. Мамо! Мамо! — викаше тя.
Графинята не вярваше на ушите си. Денисов направил предложение. Кому? На това мъничко девойче Наташа, което доскоро играеше на кукли, а сега още вземаше уроци.
— Наташа, стига глупости! — рече тя, надявайки се все още, че това е шега.
— Сега пък — глупости! Аз ви казвам сериозно — рече ядосано Наташа. — Аз дойдох да попитам какво да правя, а вие ми казвате „глупости“…
Графинята сви рамене.
— Ако е вярно, че мосьо Денисов ти е направил предложение, макар че това е смешно, кажи му, че е глупак, и толкова.
— Не, той не е глупак — каза обидено и сериозно Наташа.
— Е, та какво искаш? Вие сега всички сте влюбени. Е, щом си влюбена, омъжи се за него — каза графинята засмяна и ядосана, — на добър час!
— Не, мамо, не съм влюбена в него, навярно не съм влюбена в него.
— Е, тогава кажи му това.
— Мамо, вие ядосвате ли се? Недейте се ядосва, миличка, какво съм виновна аз?
— Не, но какво, мила? Искаш ли, аз ще отида и ще му кажа — рече графинята с усмивка.
— Не, аз, само ме научете как. На вас всичко ви е лесно — добави тя, като отговори на нейната усмивка. — А да бяхте видели как той ми каза това! Та аз знам, че той не искаше да го каже, но го каза, без да ще.
— Все пак трябва да му се откаже.
— Не, не трябва. Тъй ми е мъчно за него! Той е толкова мил!
— Е, тогава приеми предложението. Наистина време е вече да се омъжиш — ядосано и подигравателно каза майката.
— Не, мамо, толкова ми е мъчно за него. Не знам как да му кажа.
— Ами че ти няма какво да говориш, аз сама ще му кажа — рече графинята възмутена, че се бяха осмелили да се отнасят като с голяма с нейната мъничка Наташа.
— Не, за нищо на света, аз сама, а вие слушайте до вратата — и Наташа отърча през салона в залата, дето на същия стол до клавикорда седеше Денисов, закрил лице с ръцете си. От звука на леките й стъпки той скочи.
— Натали — каза той, приближавайки до нея с бързи стъпки, — решете съдбата ми. Тя е във вашите ръце.
— Василий Дмитрич, тъй ми е мъчно за вас!… Не, но вие сте такъв чудесен… но не трябва… това… а така аз винаги ще ви обичам.
Денисов се наведе над ръката й и тя чу странни, неразбираеми за нея звуци. Тя го целуна в черната, разчорлена, къдрава глава. В тоя миг се чу бързо шумолене от роклята на графинята. Тя се приближи до тях.
— Василий Дмитрич, благодаря ви за честта — каза графинята със смутен глас, който обаче се стори строг на Денисов, — но дъщеря ми е толкова млада и аз мислех, че вие, като приятел на сина ми, ще се обърнете най-напред към мене. В такъв случай не бихте ме изправили пред необходимостта да ви откажа.
— Г’афиньо… — каза Денисов с наведени очи и виновен вид, поиска да каже още нещо, но се запъна.
Наташа не можа да го гледа спокойно в такъв жалък вид. Тя захлипа високо.
— Г’афиньо, виновен съм пг’ед вас — продължи Денисов задъхано, — но тг’ябва да знаете, че толкова боготвог’я вашата дъщег’я и цялото ви семейство, че два живота бих дал… — Той погледна графинята и като забеляза строгото й лице… — Е, сбогом, г’афиньо — рече той, целувайки й ръка, и без да погледне Наташа, излезе от стаята с бързи, решителни крачки.
На следния ден Ростов изпроводи Денисов, който не искаше да остане в Москва нито един ден повече. За изпроводяк всичките московски приятели на Денисов се бяха събрали при циганите и той не помнеше как са го натоварили на шейната и как са го карали през първите три станции.
След заминаването на Денисов Ростов, очаквайки парите, които старият граф не можеше да събере наведнъж, прекара още две седмици в Москва, без да излиза от къщи и предимно в стаята на госпожиците.
Соня беше по-нежна и по-предана към него от по-рано. Тя сякаш искаше да му покаже, че неговата загуба беше подвиг, за който сега тя още повече го обича; но сега Николай се смяташе недостоен за нея.
Той изпълни албумите на момичетата със стихове и ноти и без да се сбогува с никого от познатите си, след като изплати най-сетне всичките четиридесет и три хиляди и получи разписка от Долохов, замина в края на ноември да настигне полка си, който бе вече в Полша.