Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Глава XVI

Давно уже Ростов не испытывал такого наслаждения от музыки, как в этот день. Но как только Наташа кончила свою баркароллу, действительность опять вспомнилась ему. Он, ничего не сказав, вышел и пошел вниз в свою комнату. Через четверть часа старый граф, веселый и довольный, приехал из клуба. Николай, услыхав его приезд, пошел к нему.

— Ну что, повеселился? — сказал Илья Андреич, радостно и гордо улыбаясь на своего сына. Николай хотел сказать, что «да», но не мог: он чуть было не зарыдал. Граф раскуривал трубку и не заметил состояния сына.

«Эх, неизбежно!» — подумал Николай в первый и последний раз. И вдруг самым небрежным тоном, таким, что он сам себе гадок казался, как будто он просил экипажа съездить в город, он сказал отцу:

— Папа, я к вам за делом пришел. Я было и забыл. Мне денег нужно.

— Вот как, — сказал отец, находившийся в особенно веселом духе. — Я тебе говорил, что недостанет. Много ли?

— Очень много, — краснея и с глупой, небрежной улыбкой, которую он долго потом не мог себе простить, сказал Николай. — Я немного проиграл, то есть много, далее очень много, сорок три тысячи.

— Что? Кому?… Шутишь! — крикнул граф, вдруг апоплексически краснея шеей и затылком, как краснеют старые люди.

— Я обещал заплатить завтра, — сказал Николай.

— Ну!… — сказал старый граф, разводя руками, и бессильно опустился на диван.

— Что же делать! С кем это не случалось, — сказал сын развязным, смелым тоном, тогда как в душе своей он считал себя негодяем, подлецом, который целою жизнью не мог искупить своего преступления. Ему хотелось бы целовать руки своего отца, на коленях просить его прощения, а он небрежным и даже грубым тоном говорил, что это со всяким случается.

Граф Илья Андреич опустил глаза, услыхав эти слова сына, и заторопился, отыскивая что-то.

— Да, да, — проговорил он, — трудно, я боюсь, трудно достать… с кем не бывало! да, с кем не бывало… — И граф мельком взглянул в лицо сыну и пошел вон из комнаты… Николай готовился на отпор, но никак не ожидал этого.

— Папенька! па…пенька! — закричал он ему вслед, рыдая, — простите меня! — И, схватив руку отца, он прижался к ней губами и заплакал.

 

В то время как отец объяснялся с сыном, у матери с дочерью происходило не менее важное объяснение. Наташа, взволнованная, прибежала к матери.

— Мама!… Мама!… он мне сделал…

— Что сделал?

— Сделал, сделал предложение. Мама! Мама! — кричала она.

Графиня не верила своим ушам. Денисов сделал предложение. Кому? Этой крошечной девочке Наташе, которая еще недавно играла в куклы и теперь еще брала уроки.

— Наташа, полно, глупости! — сказала она, еще надеясь, что это была шутка.

— Ну вот, глупости! Я вам дело говорю, — сердито сказала Наташа. — Я пришла спросить, что делать, а вы говорите: «глупости»…

Графиня пожала плечами.

— Ежели правда, что мосье[1] Денисов сделал тебе предложение, хотя это смешно, то скажи ему, что он дурак, вот и все.

— Нет, он не дурак, — обиженно и серьезно сказала Наташа.

— Ну, так что ж ты хочешь? Вы нынче ведь все влюблены. Ну, влюблена, так выходи замуж, — сердито смеясь, проговорила графиня, — с богом!

— Нет, мама, я не влюблена в него, должно быть, не влюблена в него.

— Ну так так и скажи ему.

— Мама, вы сердитесь? Вы не сердитесь, голубушка, ну в чем же я виновата?

— Нет, да что же, мой друг? Хочешь, я пойду скажу ему, — сказала графиня, улыбаясь.

— Нет, я сама, только вы научите. Вам все легко, — прибавила она, отвечая на ее улыбку. — А коли бы вы видели, как он мне это сказал! Ведь я знаю, что он не хотел сказать; да уж нечаянно сказал.

— Ну, все-таки надо отказать.

— Нет, не надо. Мне так его жалко! Он такой милый.

— Ну, так прими предложение. И то, пора замуж идти, — сердито и насмешливо сказала мать.

— Нет, мама, мне так жалко его. Я не знаю, как я скажу.

— Да тебе и нечего говорить, я сама скажу, — сказала графиня, возмущенная тем, что осмелились смотреть, как на большую, на ее маленькую Наташу.

— Нет, ни за что, я сама, а вы идите слушайте у двери, — и Наташа побежала через гостиную в залу, где на том же стуле, у клавикорд, закрыв лицо руками, сидел Денисов. Он вскочил на звук ее легких шагов.

— Натали, — сказал он, быстрыми шагами подходя к ней, — решайте мою судьбу. Она в ваших руках!

— Василий Дмитрич, мне вас так жалко!… Нет, но вы такой славный… но не надо… это… а так я вас всегда буду любить.

Денисов нагнулся над ее рукою, и она услыхала странные, непонятные звуки. Она поцеловала его в черную спутанную курчавую голову. В это время послышался поспешный шум платья графини. Она подошла к ним.

— Василий Дмитрич, я благодарю вас за честь, — сказала графиня смущенным голосом, но который казался строгим Денисову, — но моя дочь так молода, и я думала, что вы, как друг моего сына, обратитесь прежде ко мне. В таком случае вы не поставили бы меня в необходимость отказа.

— Г’афиня… — сказал Денисов с опущенными глазами и виноватым видом, хотел сказать что-то еще и запнулся.

Наташа не могла спокойно видеть его таким жалким. Она начала громко всхлипывать.

— Г’афиня, я виноват перед вами, — продолжал Денисов прерывающимся голосом, — но знайте, что я так боготворю вашу дочь и все ваше семейство, что две жизни отдам… — Он посмотрел на графиню и, заметив ее строгое лицо… — Ну прощайте, г’афиня, — сказал он, поцеловав ее руку, и, не взглянув на Наташу, быстрыми, решительными шагами вышел из комнаты.

На другой день Ростов проводил Денисова; который не хотел более ни одного дня оставаться в Москве. Денисова провожали у цыган все его московские приятели, и он не помнил, как его уложили в сани и как везли первые три станции.

После отъезда Денисова Ростов, дожидаясь денег, которые не вдруг мог собрать старый граф, провел еще две недели в Москве, не выезжая из дома, и преимущественно в комнате барышень.

Соня была к нему преданнее и нежнее, чем прежде. Она, казалось, хотела показать ему, что его проигрыш был подвиг, за который она теперь еще больше любит его; но Николай теперь считал себя недостойным ее.

Он исписал альбомы девочек стихами и нотами и, не простившись ни с кем из своих знакомых, отослав, наконец, все сорок три тысячи и получив расписку Долохова, уехал в конце ноября догонять полк, который уже был в Польше.

Бележки

[1] В издании Государственного издательства художественной литературы 1956 года по тексту издания 1951 года — «мосьё».

XVI

Ростов отдавна не бе изпитвал такава наслада от музиката, както в тоя ден. Но щом Наташа завърши баркаролата си, той пак си припомни действителността. Без да каже нищо, излезе и отиде долу, в стаята си. След четвърт час старият граф се върна от клуба, весел и доволен. Когато чу, че пристигна, Николай отиде при него.

— Е, как, повесели ли се? — каза Иля Андреич, като се усмихваше радостно и гордо на сина си. Николай искаше да каже „да“, но не можа: той насмалко не се разрида. Графът разпалваше лулата си и не забеляза състоянието на сина си.

„Ех, неизбежно е!“ — помисли Николай за пръв и последен път. И изведнъж с най-небрежен тон, такъв, че той се усети противен сам на себе си, също като че искаше каляска да иде из града, каза на баща си:

— Татко, дойдох при вас по работа. Без малко щях да забравя. Трябват ми пари.

— Тъй ли — рече бащата, който беше в особено весело настроение. — Аз ти казах, че няма да ти стигнат. Много ли?

— Твърде много — изчервен и с глупава небрежна усмивка, която по-късно дълго не можеше да си прости, каза Николай. — Загубих малко на карти, тоест много, дори твърде много, четиридесет и три хиляди.

— Какво? На кого?… Ти се шегуваш! — извика графът и изведнъж шията и тилът му се зачервиха апоплектично, както се зачервяват старите хора.

— Обещах да платя утре — каза Николай.

— Виж ти!… — рече старият граф, като разпери ръце и се отпусна безсилен на дивана.

— Какво да се прави! С кого не се е случвало това — каза синът с нехаен, смел тон, като в същото време в душата си се смяташе негодник и подлец, който с целия си живот не ще може да изкупи престъплението си. Искаше му се да целува ръцете на баща си, да го моли на колене за прошка, а вместо това с небрежен и дори груб тон той говореше, че това се случва с всекиго.

Като чу тия думи на сина си, граф Иля Андреич наведе очи и забърза, търсейки нещо.

— Да, да — рече той, — мъчно е, страхувам се, че мъчно ще се намерят… с кого не се е случвало! Да, с кого не се е случвало… — И графът погледна бегло сина си в лицето и тръгна да излиза от стаята… Николай се готвеше да срещне отпор, но никак не очакваше това.

— Татко! Тат… ко! — извика той подире му, като ридаеше. — Простете ми! — И грабвайки ръката на баща си, той залепи устните си о нея и заплака.

 

 

Докато бащата се обясняваше със сина, майката и дъщерята имаха не по-малко важно обяснение. Наташа отърча развълнувана при майка си.

— Мамо… Мамо!… Той ми направи…

— Какво направи?

— Направи ми, направи ми предложение. Мамо! Мамо! — викаше тя.

Графинята не вярваше на ушите си. Денисов направил предложение. Кому? На това мъничко девойче Наташа, което доскоро играеше на кукли, а сега още вземаше уроци.

— Наташа, стига глупости! — рече тя, надявайки се все още, че това е шега.

— Сега пък — глупости! Аз ви казвам сериозно — рече ядосано Наташа. — Аз дойдох да попитам какво да правя, а вие ми казвате „глупости“…

Графинята сви рамене.

— Ако е вярно, че мосьо Денисов ти е направил предложение, макар че това е смешно, кажи му, че е глупак, и толкова.

— Не, той не е глупак — каза обидено и сериозно Наташа.

— Е, та какво искаш? Вие сега всички сте влюбени. Е, щом си влюбена, омъжи се за него — каза графинята засмяна и ядосана, — на добър час!

— Не, мамо, не съм влюбена в него, навярно не съм влюбена в него.

— Е, тогава кажи му това.

— Мамо, вие ядосвате ли се? Недейте се ядосва, миличка, какво съм виновна аз?

— Не, но какво, мила? Искаш ли, аз ще отида и ще му кажа — рече графинята с усмивка.

— Не, аз, само ме научете как. На вас всичко ви е лесно — добави тя, като отговори на нейната усмивка. — А да бяхте видели как той ми каза това! Та аз знам, че той не искаше да го каже, но го каза, без да ще.

— Все пак трябва да му се откаже.

— Не, не трябва. Тъй ми е мъчно за него! Той е толкова мил!

— Е, тогава приеми предложението. Наистина време е вече да се омъжиш — ядосано и подигравателно каза майката.

— Не, мамо, толкова ми е мъчно за него. Не знам как да му кажа.

— Ами че ти няма какво да говориш, аз сама ще му кажа — рече графинята възмутена, че се бяха осмелили да се отнасят като с голяма с нейната мъничка Наташа.

— Не, за нищо на света, аз сама, а вие слушайте до вратата — и Наташа отърча през салона в залата, дето на същия стол до клавикорда седеше Денисов, закрил лице с ръцете си. От звука на леките й стъпки той скочи.

— Натали — каза той, приближавайки до нея с бързи стъпки, — решете съдбата ми. Тя е във вашите ръце.

— Василий Дмитрич, тъй ми е мъчно за вас!… Не, но вие сте такъв чудесен… но не трябва… това… а така аз винаги ще ви обичам.

Денисов се наведе над ръката й и тя чу странни, неразбираеми за нея звуци. Тя го целуна в черната, разчорлена, къдрава глава. В тоя миг се чу бързо шумолене от роклята на графинята. Тя се приближи до тях.

— Василий Дмитрич, благодаря ви за честта — каза графинята със смутен глас, който обаче се стори строг на Денисов, — но дъщеря ми е толкова млада и аз мислех, че вие, като приятел на сина ми, ще се обърнете най-напред към мене. В такъв случай не бихте ме изправили пред необходимостта да ви откажа.

— Г’афиньо… — каза Денисов с наведени очи и виновен вид, поиска да каже още нещо, но се запъна.

Наташа не можа да го гледа спокойно в такъв жалък вид. Тя захлипа високо.

— Г’афиньо, виновен съм пг’ед вас — продължи Денисов задъхано, — но тг’ябва да знаете, че толкова боготвог’я вашата дъщег’я и цялото ви семейство, че два живота бих дал… — Той погледна графинята и като забеляза строгото й лице… — Е, сбогом, г’афиньо — рече той, целувайки й ръка, и без да погледне Наташа, излезе от стаята с бързи, решителни крачки.

На следния ден Ростов изпроводи Денисов, който не искаше да остане в Москва нито един ден повече. За изпроводяк всичките московски приятели на Денисов се бяха събрали при циганите и той не помнеше как са го натоварили на шейната и как са го карали през първите три станции.

След заминаването на Денисов Ростов, очаквайки парите, които старият граф не можеше да събере наведнъж, прекара още две седмици в Москва, без да излиза от къщи и предимно в стаята на госпожиците.

Соня беше по-нежна и по-предана към него от по-рано. Тя сякаш искаше да му покаже, че неговата загуба беше подвиг, за който сега тя още повече го обича; но сега Николай се смяташе недостоен за нея.

Той изпълни албумите на момичетата със стихове и ноти и без да се сбогува с никого от познатите си, след като изплати най-сетне всичките четиридесет и три хиляди и получи разписка от Долохов, замина в края на ноември да настигне полка си, който бе вече в Полша.