Лев Толстой
Война и мир (133)

Лев Толстой
Война и мир (133)

Глава V

Николай Ростов между тем стоял на своем месте, ожидая зверя. По приближению и отдалению гона, по звукам голосов известных ему собак, по приближению, отдалению и возвышению голосов доезжачих, он чувствовал то, что совершалось в острове. Он знал, что в острове были прибылые (молодые) и матерые (старые) волки; он знал, что гончие разбились на две стаи, что где-нибудь травили, и что что-нибудь случилось неблагополучное. Он всякую секунду на свою сторону ждал зверя. Он делал тысячи различных предположений о том, как и с какой стороны побежит зверь и как он будет травить его. Надежда сменялась отчаянием. Несколько раз он обращался к Богу с мольбою о том, чтобы волк вышел на него; он молился с тем страстным и совестливым чувством, с которым молятся люди в минуты сильного волнения, зависящего от ничтожной причины. «Ну, что Тебе стоит, — говорил он Богу, — сделать это для меня! Знаю, что Ты велик, и что грех Тебя просить об этом; но ради Бога сделай, чтобы на меня вылез матерый, и чтобы Карай, на глазах „дядюшки“, который вон оттуда смотрит, влепился ему мертвой хваткой в горло». Тысячу раз в эти полчаса упорным, напряженным и беспокойным взглядом окидывал Ростов опушку лесов с двумя редкими дубами над осиновым подседом, и овраг с измытым краем, и шапку дядюшки, чуть видневшегося из-за куста направо.

«Нет, не будет этого счастья, думал Ростов, а что бы стоило! Не будет! Мне всегда, и в картах, и на войне, во всем несчастье». Аустерлиц и Долохов ярко, но быстро сменяясь, мелькали в его воображении. «Только один раз бы в жизни затравить матерого волка, больше я не желаю!» думал он, напрягая слух и зрение, оглядываясь налево и опять направо и прислушиваясь к малейшим оттенкам звуков гона. Он взглянул опять направо и увидал, что по пустынному полю навстречу к нему бежало что-то. «Нет, это не может быть!» подумал Ростов, тяжело вздыхая, как вздыхает человек при совершении того, что было долго ожидаемо им. Совершилось величайшее счастье — и так просто, без шума, без блеска, без ознаменования. Ростов не верил своим глазам и сомнение это продолжалось более секунды. Волк бежал вперед и перепрыгнул тяжело рытвину, которая была на его дороге. Это был старый зверь, с седою спиной и с наеденным красноватым брюхом. Он бежал не торопливо, очевидно убежденный, что никто не видит его. Ростов не дыша оглянулся на собак. Они лежали, стояли, не видя волка и ничего не понимая. Старый Карай, завернув голову и оскалив желтые зубы, сердито отыскивая блоху, щелкал ими на задних ляжках.

— Улюлюлю! — шопотом, оттопыривая губы, проговорил Ростов. Собаки, дрогнув железками, вскочили, насторожив уши. Карай почесал свою ляжку и встал, насторожив уши и слегка мотнул хвостом, на котором висели войлоки шерсти.

— Пускать — не пускать? — говорил сам себе Николай в то время как волк подвигался к нему, отделяясь от леса. Вдруг вся физиономия волка изменилась; он вздрогнул, увидав еще вероятно никогда не виданные им человеческие глаза, устремленные на него, и слегка поворотив к охотнику голову, остановился — назад или вперед? Э! всё равно, вперед!… видно, — как будто сказал он сам себе, и пустился вперед, уже не оглядываясь, мягким, редким, вольным, но решительным скоком.

— Улюлю!… — не своим голосом закричал Николай, и сама собою стремглав понеслась его добрая лошадь под гору, перескакивая через водомоины в поперечь волку; и еще быстрее, обогнав ее, понеслись собаки. Николай не слыхал своего крика, не чувствовал того, что он скачет, не видал ни собак, ни места, по которому он скачет; он видел только волка, который, усилив свой бег, скакал, не переменяя направления, по лощине. Первая показалась вблизи зверя чернопегая, широкозадая Милка и стала приближаться к зверю. Ближе, ближе… вот она приспела к нему. Но волк чуть покосился на нее, и вместо того, чтобы наддать, как она это всегда делала, Милка вдруг, подняв хвост, стала упираться на передние ноги.

— Улюлюлюлю! — кричал Николай.

Красный Любим выскочил из-за Милки, стремительно бросился на волка и схватил его за гачи (ляжки задних ног), но в ту ж секунду испуганно перескочил на другую сторону. Волк присел, щелкнул зубами и опять поднялся и поскакал вперед, провожаемый на аршин расстояния всеми собаками, не приближавшимися к нему.

— Уйдет! Нет, это невозможно! — думал Николай, продолжая кричать охрипнувшим голосом.

— Карай! Улюлю!… — кричал он, отыскивая глазами старого кобеля, единственную свою надежду. Карай из всех своих старых сил, вытянувшись сколько мог, глядя на волка, тяжело скакал в сторону от зверя, наперерез ему. Но по быстроте скока волка и медленности скока собаки было видно, что расчет Карая был ошибочен. Николай уже не далеко впереди себя видел тот лес, до которого добежав, волк уйдет наверное. Впереди показались собаки и охотник, скакавший почти на встречу. Еще была надежда. Незнакомый Николаю, муругий молодой, длинный кобель чужой своры стремительно подлетел спереди к волку и почти опрокинул его. Волк быстро, как нельзя было ожидать от него, приподнялся и бросился к муругому кобелю, щелкнул зубами — и окровавленный, с распоротым боком кобель, пронзительно завизжав, ткнулся головой в землю.

— Караюшка! Отец!… — плакал Николай…

Старый кобель, с своими мотавшимися на ляжках клоками, благодаря происшедшей остановке, перерезывая дорогу волку, был уже в пяти шагах от него. Как будто почувствовав опасность, волк покосился на Карая, еще дальше спрятав полено (хвост) между ног и наддал скоку. Но тут — Николай видел только, что что-то сделалось с Караем — он мгновенно очутился на волке и с ним вместе повалился кубарем в водомоину, которая была перед ними.

Та минута, когда Николай увидал в водомоине копошащихся с волком собак, из-под которых виднелась седая шерсть волка, его вытянувшаяся задняя нога, и с прижатыми ушами испуганная и задыхающаяся голова (Карай держал его за горло), минута, когда увидал это Николай, была счастливейшею минутою его жизни. Он взялся уже за луку седла, чтобы слезть и колоть волка, как вдруг из этой массы собак высунулась вверх голова зверя, потом передние ноги стали на край водомоины. Волк ляскнул зубами (Карай уже не держал его за горло), выпрыгнул задними ногами из водомоины и, поджав хвост, опять отделившись от собак, двинулся вперед. Карай с ощетинившейся шерстью, вероятно ушибленный или раненый, с трудом вылезал из водомоины.

— Боже мой! За что?… — с отчаянием закричал Николай.

Охотник дядюшки с другой стороны скакал на перерез волку, и собаки его опять остановили зверя. Опять его окружили.

Николай, его стремянной, дядюшка и его охотник вертелись над зверем, улюлюкая, крича, всякую минуту собираясь слезть, когда волк садился на зад и всякий раз пускаясь вперед, когда волк встряхивался и подвигался к засеке, которая должна была спасти его. Еще в начале этой травли, Данила, услыхав улюлюканье, выскочил на опушку леса. Он видел, как Карай взял волка и остановил лошадь, полагая, что дело было кончено. Но когда охотники не слезли, волк встряхнулся и опять пошел на утек. Данила выпустил своего бурого не к волку, а прямой линией к засеке так же, как Карай, — на перерез зверю. Благодаря этому направлению, он подскакивал к волку в то время, как во второй раз его остановили дядюшкины собаки.

Данила скакал молча, держа вынутый кинжал в левой руке и как цепом молоча своим арапником по подтянутым бокам бурого.

Николай не видал и не слыхал Данилы до тех пор, пока мимо самого его не пропыхтел тяжело дыша бурый, и он услыхал звук паденья тела и увидал, что Данила уже лежит в середине собак на заду волка, стараясь поймать его за уши. Очевидно было и для собак, и для охотников, и для волка, что теперь всё кончено. Зверь, испуганно прижав уши, старался подняться, но собаки облепили его. Данила, привстав, сделал падающий шаг и всей тяжестью, как будто ложась отдыхать, повалился на волка, хватая его за уши. Николай хотел колоть, но Данила прошептал: «Не надо, соструним», — и переменив положение, наступил ногою на шею волку. В пасть волку заложили палку, завязали, как бы взнуздав его сворой, связали ноги, и Данила раза два с одного бока на другой перевалил волка.

С счастливыми, измученными лицами, живого, матерого волка взвалили на шарахающую и фыркающую лошадь и, сопутствуемые визжавшими на него собаками, повезли к тому месту, где должны были все собраться. Молодых двух взяли гончие и трех борзые. Охотники съезжались с своими добычами и рассказами, и все подходили смотреть матёрого волка, который свесив свою лобастую голову с закушенною палкой во рту, большими, стеклянными глазами смотрел на всю эту толпу собак и людей, окружавших его. Когда его трогали, он, вздрагивая завязанными ногами, дико и вместе с тем просто смотрел на всех. Граф Илья Андреич тоже подъехал и потрогал волка.

— О, материщий какой, — сказал он. — Матёрый, а? — спросил он у Данилы, стоявшего подле него.

— Матёрый, ваше сиятельство, — отвечал Данила, поспешно снимая шапку.

Граф вспомнил своего прозеванного волка и свое столкновение с Данилой.

— Однако, брат, ты сердит, — сказал граф. — Данила ничего не сказал и только застенчиво улыбнулся детски-кроткой и приятной улыбкой.

V

През това време Николай Ростов стоеше на мястото си, очаквайки звяра. Според приближаването и отдалечаването на шума от гонитбата, по гласовете на познатите му кучета, по приближаването, отдалечаването и по засилването гласа на водачите усещаше какво става в гората. Той знаеше, че в тая гора са младите и стари вълци; знаеше, че кучетата са се разделили на две групи, че някъде гонеха вълците и че нещо неблагополучно се е случило. Всеки миг чакаше звяра откъм страната, дето беше той. Правеше хиляди различни предположения — как и от коя страна ще хукне звярът и как ще го преследва. Надеждата се сменяше с отчаяние. Няколко пъти той отправи молитва към Бога — вълкът да излезе срещу него; той се молеше с такова страстно и честно чувство, с каквото се молят хората в мигове на силно вълнение, предизвикано от нищожни причини. „Какво ти струва — казваше той на Бога — да сториш, това за мене! Знам, че си велик и че е грешно да те моля за това; но, за Бога, стори тъй, че старият вълк да излезе срещу мене и Карай, пред очите на вуйчото, който гледа хе оттам, да се вкопчи смъртно в гърлото му.“ Хиляда пъти през тоя половин час Ростов обгръщаше с упорит, напрегнат и неспокоен поглед окрайнината на гората с двата редки дъба над младите трепетлики и дола с измит от дъждовете бряг, и калпака на вуйчото, едва съзиран зад храста вдясно.

„Не, няма да имам това щастие — мислеше. Ростов, — а какво би струвало то! Няма! На мене никога — и на карти, и на война, в нищо не ми върви.“ Аустерлиц и Долохов, сменяйки се ярко, но бързо, се замяркаха във въображението му. „Само веднъж в живота си да хвана стар вълк — повече не искам!“ — мислеше той, напрегнал слух и зрение, оглеждайки вляво и отново, вдясно, като се вслушваше в най-малките, отсенки от звуковете, на гонитбата. Той отново погледна вдясно и видя, че из празното поле нещо тичаше насреща му. „Не, това не може да бъде!“ — помисли Ростов, въздъхвайки, тежко, както въздъхва човек, когато става нещо, което дълго е очаквал. Дойде най-голямото щастие — и тъй просто, без шум, без блясък, без никакъв знак. Ростов не вярваше на очите си и това съмнение продължи повече от секунда. Вълкът тичаше напред и прекоси тежко една яма, която се случи на пътя му. Май беше стар звяр с побелял гръб и с пълен червеникав корем, тичаше, без да бърза, очевидно уверен, че никой не го вижда. Ростов със спрян дъх погледна към кучетата. Те лежаха и стояха — не виждаха вълка и не разбираха, нищо. Старият Карай, извил главна и озъбен, ядосано търсеше бълха, тракаше, с жълтите си зъби по бутовете си.

— Удюлюлю — рече шепнешком Ростов, като издаде напред устни. Кучетата трепнаха с железцата си и скочиха, наострили уши. Карай почеса бута си, стана с наострени уши и махна леко опашката си, по която висяха папери козина.

„Да ги пусна ли? Или да не ги пусна?“ — рече сам на себе си Николай, когато вълкът, отделяйки се от гората, тръгна към него. Изведнъж цялата физиономия на вълка се промени; той трепна, виждайки навярно невиждани дотогава човешки очи, устремени в него, и като извърна слабо глава към ловеца, спря — назад или напред? „Е, все едно, напред!…“ — сякаш си каза той и се понесе напред, вече без да поглежда наоколо си, с меки, редки, свободни, но решителни скокове.

— Улюлю!… — извика с нечовешки глас Николай и хубавият му кон препусна сам презглава по надолнището, прескачайки трапища, за да пресече пътя на вълка; а кучетата, хукнали още по-бързо, го изпревариха. Николай не чуваше вика си, не усещаше, че препуска, не виждаше нито кучетата, нито местата, през които препускаше; виждаше само вълка, който бягаше все по-бързо и тичаше из долчината, без да променя посоката. Първа се появи до звяра бялата, с черни петна, широкозаднеста Милка и почна да се приближава до него. По-близо, по-близо… ето, тя вече го настигна. Но вълкът само едва изви очи към нея и Милка, вместо да избърза, както правеше винаги, изведнъж дигна опашка и се спря на предните си нозе!

— Улюлюлюлю! — извика Николай.

Червеникавият Любим скочи иззад Милка, хвърли се стремително срещу вълка и го захапа за бута, но то същия миг уплашено отскочи на другата страна. Вълкът приклекна тракна зъби и отново стана и хукна напред, придружаван на един аршин разстояние от всичките кучета, които не се приближаваха до него.

„Ще избяга! Не, това е невъзможно!“ — помисли Николай и продължи да вика с продран глас.

— Карай! Улюлю!… — викаше той, като търсеше с очи старото куче, единствената си надежда. С всичките си стари сили и изпънат колкото можеше, Карай, загледан във вълка, тичаше тежко встрани от звяра, за да пресече пътя му. Но от бързите скокове на вълка и от бавността в скоковете на кучето личеше, че сметката на Карай беше погрешна. Николай виждаше вече недалеч от себе си оная гора, дето, щом стигнеше, вълкът сигурно щеше да избяга. Напреде се показаха кучета и ловец, който препускаше почти насреща му. Имаше още надежда. Едно непознато на Николай сивочервеникаво младо дълго куче от чужда група се понесе стремително пред вълка и почти го събори. Вълкът бързо, както не можеше да се очаква от него, се привдигна и се хвърли към сивочервеникавото куче, тракна зъби — и окървавено, с раздран хълбок, кучето изквича остро и заби глава в земята.

— Карайчо! Миличък!… — заплака Николай.

Старото куче с увиснали по бутовете си папери благодарение на станалото спиране пресече пътя на вълка и беше вече на пет крачки от него. Усетил сякаш опасността, вълкът изви очи към Карай, прибра още повече опашката си между краката и заскача още по-бързо. Но сега — Николай видя само, че нещо стана с Карай — той мигновено се намери върху вълка и заедно с него се претърколи презглава в трапа пред тях.

Мигът, когато Николай видя в трапа мърдащите заедно с вълка кучета, под които се виждаше побелялата козина на вълка, изпънатият му заден крак и главата му, уплашена, с присвити уши и задъхана (Карай го държеше за гърлото) — тоя миг, когато видя това, беше най-щастливият миг в живота му. Той се беше хванал вече за предницата на седлото, за да слезе и заколи вълка, когато изведнъж от тая купчина кучета се подаде нагоре главата на звяра, а след това предните му нозе се спряха на края на трапа. Вълкът се озъби (Карай не го държеше вече за гърлото), изскочи със задните крака от трапа и свил опашка, отделяйки се наново от кучетата, тръгна напред. Карай с настръхнала козина, навярно натъртен или ранен, с усилие излезе от трапа.

— Боже мой! За какво?… — извика с отчаяние Николай.

Ловецът на вуйчото препускаше от другата страна, за да пресрещне вълка, и неговите кучета отново спряха звяра. Отново го обкръжиха.

Николай, конярят му, вуйчото и неговият ловец, улюлюкайки й крещейки, се въртяха над звяра и всеки миг, когато вълкът сядаше на задницата си, се канеха да слязат и хукваха напред всеки път, когато вълкът се отърсваше и тръгваше към гората, която трябваше да го спаси.

Още в началото на това преследване, щом чу улюлюкането, Данило изскочи в окрайнината на гората. Той видя как Карай улови вълка и спря коня си, като помисли, че работата е свършена. Но когато ловците не слязоха и вълкът се отърси и отново хукна да бяга, Данило препусна кафявочервения си кон не към вълка, а по права линия към гората, та също като Карай да пресече пътя на звяра. Благодарение на тая посока той се приближаваше до вълка, но тъкмо в това време кучетата и вуйчото за втори път спряха вълка.

Данило препускаше мълком с изваден кинжал в лявата ръка и удряше с камшика си, като с тояга за вършитба, изопнатите хълбоци на коня.

Николай не виждаше и не чуваше Данило, докато край него не изпъхтя дишайки тежко, кафявочервеният кон, чу звук от падане на тяло и видя, че Данило вече лежеше сред кучетата, върху задницата на вълка, като се мъчеше да го хване за ушите. И за кучетата и за ловците, и за вълка беше очевидно, че сега всичко е свършено. Свил уплашено уши, звярът се опитваше да стане, но кучетата се бяха полепили по него. Данило се привдигна, прекрачи така, сякаш падаше, и с цялата си тежест, като че лягаше да си почине, се тръшна върху вълка, хващайки го за ушите. Николай поиска да го заколи, но Данило му прошепна: „Няма нужда, ще го вържем“ — и като промени положението си, стъпи с крак върху врата на вълка. Пъхна една тояга в устата на вълка, завързаха го, сякаш му сложиха ремък за юзда, вързаха му краката и Данило го обърна два пъти от едната му страна на другата.

С щастливи и измъчени лица качиха живия стар вълк на един кон, който се дърпаше и пръхтеше, и придружени от квичащите срещу него кучета, го подкараха към мястото, дето трябваше да се съберат всички. От младите вълци два бяха хванати от копоите и три — от хрътките. Ловците се събираха с плячката и приказките си и всички се приближаваха да гледат стария вълк, който, провесил главата си с изпъкнало чело и със захапана тояга в устата, гледаше с големи стъклени очи цялото това множество от кучета и хора, които го заобикаляха. Когато го пипаха, вързаните му крака трепваха и той диво и в същото време просто гледаше всички.

Граф Иля Андреич също пристигна и пипна вълка.

— О, какъв стар вълк — рече той. — Стар, а? — попита той Данило, застанал до него.

— Стар, ваше сиятелство — отговори Данило и бързо свали калпак.

Графът си спомни изпуснатия от него вълк и спречкването си с Данило.

— Ама ти си сърдит, драги — каза графът. Данило не каза нищо и само смутено се усмихна с детски кротка и приятна усмивка.