Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Глава XV

Сказать «завтра» и выдержать тон приличия было нетрудно, но приехать одному домой, увидать сестер, брата мать, отца, признаваться и просить денег, на которые не имеешь права после данного честного слова, было ужасно.

Дома еще не спали. Молодежь дома Ростовых, воротившись из театра, поужинав, сидела у клавикорд. Как только Николай вошел в залу, его охватила та любовная поэтическая атмосфера, которая царствовала в эту зиму в их доме и которая теперь, после предложения Долохова и бала Иогеля, казалось, еще более сгустилась, как воздух перед грозой, над Соней и Наташей. Соня и Наташа, в голубых платьях, в которых они были в театре, хорошенькие и знающие это, счастливые, улыбаясь, стояли у клавикорд. Вера с Шиншиным играла в шахматы в гостиной. Старая графиня, ожидая сына и мужа, раскладывала пасьянс с старушкой дворянкой, жившей у них в доме. Денисов, с блестящими глазами и взъерошенными волосами сидел, откинув ножку назад, у клавикорд и, хлопая по ним своими коротенькими пальчиками, брал аккорды и, закатывая глаза, своим маленьким, хриплым, но верным голосом пел сочиненное им стихотворение «Волшебница», к которому он пытался найти музыку.

Волшебница, скажи, какая сила

Влечет меня к покинутым струнам;

Какой огонь ты в сердце заронила,

Какой восторг разлился по перстам! —

пел он страстным голосом, блестя на испуганную и счастливую Наташу своими агатовыми черными глазами.

— Прекрасно! отлично! — кричала Наташа. — Еще другой куплет, — говорила она, не замечая Николая.

«У них все то же», — подумал Николай, заглядывая в гостиную, где он увидал Веру и мать со старушкой.

— А! вот и Николенька! — Наташа подбежала к нему.

— Папенька дома? — спросил он.

— Как я рада, что ты приехал! — не отвечая, сказала Наташа. — Нам так весело! Василий Дмитрич остался для меня еще день, ты знаешь?

— Нет, еще не приезжал папа, — сказала Соня.

— Коко, ты приехал, поди ко мне, дружок, — сказал голос графини из гостиной. Николай подошел к матери, поцеловал ее руку и, молча подсев к ее столу, стал смотреть на ее руки, раскладывавшие карты. Из залы все слышались смех и веселые голоса, уговаривавшие Наташу.

— Ну, хорошо, хорошо, — закричал Денисов, — теперь нечего отговариваться, за вами barcarolla, умоляю вас.

Графиня оглянулась на молчаливого сына.

— Что с тобой? — спросила мать у Николая.

— Ах, ничего, — сказал он, как будто ему уже надоел этот все один и тот же вопрос. — Папенька скоро приедет?

— Я думаю.

«У них все то же. Они ничего не знают! Куда мне деваться?» — подумал Николай и пошел опять в залу, где стояли клавикорды.

Соня сидела за клавикордами и играла прелюдию той баркароллы, которую особенно любил Денисов. Наташа собиралась петь. Денисов восторженными глазами смотрел на нее.

Николай стал ходить взад и вперед по комнате.

«И вот охота заставлять ее петь! Что она может петь? И ничего тут нет веселого», — думал Николай.

Соня взяла первый аккорд прелюдии.

«Боже мой, я бесчестный, я погибший человек. Пулю в лоб — одно, что остается, а не петь, — подумал он. — Уйти? но куда же? Все равно, пускай поют!»

Николай мрачно, продолжая ходить по комнате, взглядывал на Денисова и девочек, избегая их взглядов.

«Николенька, что с вами?» — спросил взгляд Сони, устремленный на него. Она тотчас увидала, что что-нибудь случилось с ним.

Николай отвернулся от нее. Наташа с своею чуткостью тоже мгновенно заметила состояние своего брата. Она заметила его, но ей самой было так весело в ту минуту, так далека она была от горя, грусти, упреков, что она (как это часто бывает с молодыми людьми) нарочно обманула себя. «Нет, мне слишком весело теперь, чтобы портить свое веселье сочувствием чужому горю», — почувствовала она и сказала себе: «Нет, я, верно, ошибаюсь, он должен быть весел так же, как и я».

— Ну, Соня, — сказала она и вышла на самую середину зала, где, по ее мнению, лучше всего был резонанс. Приподняв голову, опустив безжизненно-повисшие руки, как это делают танцовщицы, Наташа, энергическим движением переступая с каблучка на цыпочку, прошлась посередине комнаты и остановилась.

«Вот она я!» — как будто говорила она, отвечая на восторженный взгляд Денисова, следившего за ней.

«И чему она радуется! — подумал Николай, глядя на сестру. — И как ей не скучно и не совестно!» Наташа взяла первую ноту, горло ее расширилось, грудь выпрямилась, глаза приняли серьезное выражение. Она не думала ни о ком, ни о чем в эту минуту, и из в улыбку сложенного рта полились звуки, те звуки, которые может производить в те же промежутки времени и в те же интервалы всякий, но которые тысячу раз оставляют вас холодным, в тысячу первый раз заставляют вас содрогаться и плакать.

Наташа в эту зиму в первый раз начала серьезно петь и в особенности оттого, что Денисов восторгался ее пением. Она пела теперь не по-детски, уж не было в ее пении этой комической, ребяческой старательности, которая была в ней прежде; но она пела еще не хорошо, как говорили все знатоки-судьи, которые ее слушали. «Не обработан, но прекрасный голос, надо обработать», — говорили все. Но говорили это обыкновенно уже гораздо после того, как замолкал ее голос. В то же время, когда звучал этот необработанный голос с неправильными придыханиями и с усилиями переходов, даже знатоки-судьи ничего не говорили и только наслаждались этим необработанным голосом, и только желали еще раз услыхать его. В голосе ее была та девственность, нетронутость,[1] то незнание своих сил и та необработанная еще бархатность, которые так соединялись с недостатками искусства пения, что, казалось, нельзя было ничего изменить в этом голосе, не испортив его.

«Что ж это такое? — подумал Николай, услыхав ее голос и широко раскрывая глаза. — Что с ней сделалось? Как она поет нынче?» — подумал он. И вдруг весь мир для него сосредоточился в ожидании следующей ноты следующей фразы, и все в мире сделалось разделенным на три темпа: «Oh mio crudele affetto…[2] Раз, два, три… раз, два… три… раз… Oh mio crudele affetto… Раз, два, три… раз. Эх, жизнь наша дурацкая! — думал Николай. — Все это, и несчастье, и деньги, и Долохов, и злоба и честь, — все это вздор… а вот оно — настоящее… Ну, Наташа, ну, голубчик! ну, матушка!… Как она этот si возьмет… Взяла? Слава богу! — И он, сам не замечая того что он поет, чтобы усилить этот si, взял втору в терцию высокой ноты. — Боже мой! как хорошо! Неужели это я взял? как счастливо!» — подумал он.

О, как задрожала эта терция и как тронулось что-то лучшее, что было в душе Ростова. И это что-то было независимо от всего в мире и выше всего в мире. Какие тут проигрыши, и Долоховы, и честное слово!… Все вздор! Можно зарезать, украсть и все-таки быть счастливым…

Бележки

[1] В издании Государственного издательства художественной литературы 1956 года по тексту издания 1951 года — «та девственная нетронутость». — Ред.

[2] итал. Oh mio crudele affetto… — О моя жестокая любовь… — Ред.

XV

Да каже „утре“ и да издържи приличния тон — не беше мъчно, но да си отиде сам в къщи, да види сестрите, брат си, майка си и баща си, да признае и да иска пари, за които нямаше право след дадената честна дума — това беше ужасно.

У тях още не спяха. Младежта от Ростовата къща, след театъра и след като вечеря, седеше около клавикорда. Щом влезе в залата, Николай бе обхванат от оная любовна, поетична атмосфера, която царуваше през тая зима в техния дом и която сега, след предложението на Долохов и бала у Йогел, сякаш още повече се бе сгъстила над Соня и Наташа като въздух пред буря. Соня и Наташа, в сини рокли, в които бяха на театър, хубавички и знаещи това, бяха застанали щастливи и усмихнати до клавикорда. Вера и Шиншин играеха шах в салона. Старата графиня, докато чакаше сина и мъжа си, нареждаше пасианс заедно с една бабичка-дворянка, която живееше у тях. С блеснали очи и разрошени коси, отдръпнал назад крака си, Денисов бе седнал до клавикорда и удряйки по него с късичките си пръсти, вземаше акорди и като обръщаше очи избяло, пееше със своя слабичък, дрезгав, но верен глас съчиненото от него стихотворение „Вълшебница“, на което се мъчеше да измисли музика.

Вълшебница, скажи, какая сила

Влечет меня к покинутим струнам;

Какой огонь ты в сердце заронила,

Какой восторг разлился по перстам![1]

пееше със страстен глас той и неговите ахатови черни очи блестяха срещу уплашената и щастлива Наташа.

— Прекрасно! Отлично! — викна Наташа. — И втория куплет — каза тя, без да забележи Николай.

„При тях е все същото“ — помисли Николай, като надникна в салона, дето видя Вера и майка си с бабичката.

— А! Ето и Николенка! — изтича при него Наташа.

— Татко в къщи ли е? — попита той.

— Колко ми е драго, че си дойде! — рече Наташа, без да му отговаря. — Толкова ни е весело! Знаеш ли, Василий Дмитрич остана още един ден заради мене!

— Не, татко още не си е дошъл — рече Соня.

— Коко, ти си дошъл, ела при мене, миличък — обади се графинята от салона. Николай се приближи до майка си, целуна й ръка и като приседна мълчаливо до нейната маса, почна да гледа ръцете й, които нареждаха картите. От залата непрестанно се чуваха смях и весели гласове, които уговаряха Наташа.

— Е, добре, добре — извика Денисов, — сега не можете да отказвате. Дължите ни barcarolla. Моля ви се.

Графинята погледна мълчаливия си син.

— Какво ти е? — попита го майката.

— Ах, нищо — каза той, сякаш вече му бе дотегнал тоя все един и същ въпрос. — Татко скоро ли ще си дойде?

— Мисля.

„При тях е все същото. Те нищо не знаят! Де да се дяна?“ — помисли си Николай и отиде отново в залата, дето беше клавикордът.

Соня седеше пред клавикорда и свиреше прелюдията на баркаролата, особено обичана от Денисов. Наташа се канеше да пее. Денисов я гледаше с възторжени очи.

Николай почна да се разхожда назад-напред из стаята. „И как им се ще да я карат да пее! Какво може да пее тя? Нищо весело няма тук“ — мислеше Николай.

Соня взе първия акорд на прелюдията.

„Боже мой, аз съм пропаднал, безчестен човек. Куршум в челото, само това ми остава, а не да ми пеят — помисли той. — Да изляза? Но къде? Все едно, нека пеят!“

Продължавайки да се разхожда из стаята, Николай мрачно поглеждаше Денисов и девойчетата, като избягваше техните погледи.

„Николенка, какво ви е?“ — попита го насоченият към него поглед на Соня. Тя веднага видя, че нещо се е случило с него.

Николай се извърна от нея. Наташа със своя усет също веднага забеляза състоянието на брат си. Тя го забеляза, но в оня миг на нея самата й беше толкова весело, толкова далеч беше тя от скръб, тъга и укори, че (както често се случва с младите хора) нарочно излъга себе си. „Не, сега на мене ми е премного весело и не бива да развалям веселото си настроение със съчувствие към чуждата скръб“ — почувствува тя и си каза: „Не, аз навярно се лъжа, той трябва да бъде също тъй весел, както съм аз.“

— Хайде, Соня — рече тя и отиде точно в средата, на залата, дето според нея имаше най-добър резонанс. Подигнала глава, отпуснала безжизнено увисналите си ръце, както правят танцьорките, издигайки се с енергично движение от токчетата си на пръсти, Наташа мина по средата на стаята и се спря.

„Ето каква съм аз!“ — сякаш казваше тя, отговаряйки на възторжения поглед на Денисов, който я следеше.

„На какво се радва? — помисли Николай, като гледаше сестра си. — Как не й е отегчително и срамно!“ Наташа взе първата нота, гърлото й се разшири, гръдта се повдигна, очите й приеха сериозен израз. В тоя миг тя не мислеше за никого и за нищо и от усмихнатата й уста потекоха звуци, ония звуци, които може да издава всеки човек в същите промеждутъци от време и в същите интервали и които хиляда пъти ще ви оставят студен, но в хиляда и първия ще ви накарат да треперите и да плачете.

През тая зима Наташа за първи път бе почнала да пее сериозно и особено защото Денисов се възхищаваше от пеенето й. Сега тя пееше не по детски, нямаше вече в пеенето й това комично, детинско усърдие, което имаше по-рано; но тя още не пееше добре, както казваха всички познавачи-съдници, които я бяха слушали. „Необработен, но чудесен глас, трябва да се обработи“ — казваха всички. Но го казваха обикновено много по-късно, след като гласът й млъкваше. Ала в същото време, докато звучеше тоя необработен, с неправилно поемане на въздуха и с усилие при преходите глас, дори познавачите-съдници не казваха нищо, а само се наслаждаваха на тоя необработен глас и желаеха само да го чуят още веднъж. Нейният глас имаше оная девствена непокътнатост, онова непознаване на силите си и оная още необработена кадифена мекота, които се съчетаваха с недостатъците на певческото изкуство по такъв начин, че сякаш в тоя глас не можеше да се промени нищо, ако не искаше човек да го развали.

„Но какво е това? — помисли Николай, като чу гласа й и разтвори широко очи. — Какво е станало с нея? Как пее тя днес?“ — помисли си той. И изведнъж целият свят се съсредоточи за него в очакването на следващата нота, на следващата фраза и всичко в света стана разделено на три темпа: „Oh mio crudele affetto[2]… Едно, две, три… едно, две… три… едно… ôh mio crudelle affetto… Едно, две, три… едно. Ех, глупав наш живот! — мислеше Николай. — Всичко това, и нещастието, и парите, и Долохов, и злобата, и честта — всичко това са глупости… а ето го — Истинското… Хайде, Наташа, хайде, гълъбче! Хайде, мила!… Как ще вземе тя това si? Взе го! Слава Богу! — И без сам да забелязва, че приглася, за да усили това si, изпя в терца на високата нота. — Боже мой, колко е хубаво! Нима аз взех тая нота? Колко сполучливо!“ — помисли той.

О, как затрепери тая терца и как бе засегнато нещо най-хубаво, което имаше в душата на Ростов. И това нещо бе независимо от всичко в света и по-горе от всичко в света. Какви ти загуби на карти и долоховци, и честни думи!… Всичко е глупост. Можеш да заколиш, да откраднеш и все пак да бъдеш щастлив…

Бележки

[1]

Вълшебнице, кажи каква сила

ме привлича към оставените струни;

какъв огън запали ти в гърдите ми,

какъв възторг се разля в моите пръсти!

[2] О, моя жестока любов.