Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XIV
Когда Анна Михайловна уехала с сыном к графу Кириллу Владимировичу Безухову, графиня Ростова долго сидела одна, прикладывая платок к глазам. Наконец она позвонила.
— Что вы, милая, — сказала она сердито девушке, которая заставила себя ждать несколько минут. — Не хотите служить, что ли? Так я вам найду место.
Графиня была расстроена горем и унизительною бедностью своей подруги и поэтому была не в духе, что выражалось у нее всегда наименованием горничной «милая» и «вы».
— Виновата-с, — сказала горничная.
— Попросите ко мне графа.
Граф, переваливаясь, подошел к жене с несколько виноватым видом, как и всегда.
— Ну, графинюшка! какое sauté au madère[1] из рябчиков будет, ma chère! Я попробовал; недаром я за Тараску тысячу рублей дал. Сто́ит!
Он сел подле жены, облокотив молодецки руки на колена и взъерошивая седые волосы.
— Что прикажете, графинюшка?
— Вот что, мой друг, — что это у тебя запачкано здесь? — сказала она, указывая на жилет. — Это соте, верно, — прибавила она, улыбаясь. — Вот что, граф: мне денег нужно.
Лицо ее стало печально.
— Ах, графинюшка!… — И граф засуетился, доставая бумажник.
— Мне много надо, граф, мне пятьсот рублей надо. — И она, достав батистовый платок, терла им жилет мужа.
— Сейчас, сейчас. Эй, кто там? — крикнул он таким голосом, каким кричат только люди, уверенные, что те, кого они кличут, стремглав бросятся на их зов. — Послать ко мне Митеньку!
Митенька, тот дворянский сын, воспитанный у графа, который теперь заведовал всеми его делами, тихими шагами вошел в комнату.
— Вот что, мой милый, — сказал граф вошедшему почтительному молодому человеку. — Принеси ты мне… — Он задумался. — Да, семьсот рублей, да. Да смотри, таких рваных и грязных, как тот раз, не приноси, а хороших, для графини.
— Да, Митенька, пожалуйста, чтобы чистенькие, — сказала графиня, грустно вздыхая.
— Ваше сиятельство, когда прикажете доставить? — сказал Митенька. — Извольте знать, что… Впрочем, не извольте беспокоиться, — прибавил он, заметив, как граф уже начал тяжело и часто дышать, что всегда было признаком начинавшегося гнева. — Я было и запамятовал… Сию минуту прикажете доставить?
— Да, да, то-то, принеси. Вот графине отдай.
— Экое золото у меня этот Митенька, — прибавил граф, улыбаясь, когда молодой человек вышел. — Нет того, чтобы нельзя. Я же этого терпеть не могу. Все можно.
— Ах, деньги, граф, деньги, сколько от них горя на свете! — сказала графиня. — А эти деньги мне очень нужны.
— Вы, графинюшка, мотовка известная, — проговорил граф и, поцеловав у жены руку, ушел опять в кабинет.
Когда Анна Михайловна вернулась опять от Безухова, у графини лежали уже деньги, всё новенькими бумажками, под платком на столике, и Анна Михайловна заметила, что графиня чем-то растревожена.
— Ну, что, мой друг? — спросила графиня.
— Ах, в каком он ужасном положении! Его узнать нельзя, он так плох, так плох; я минутку побыла и двух слов не сказала…
— Annette, ради бога, не откажи мне, — сказала вдруг графиня, краснея, что так странно было при ее немолодом, худом и важном лице, доставая из-под платка деньги.
Анна Михайловна мгновенно поняла, в чем дело, и уж нагнулась, чтобы в должную минуту ловко обнять графиню.
— Вот Борису от меня, на шитье мундира…
Анна Михайловна уж обнимала ее и плакала. Графиня плакала тоже. Плакали они о том, что они дружны; и о том, что они добры; и о том, что они, подруги молодости, заняты таким низким предметом — деньгами; и о том, что молодость их прошла… Но слезы обеих были приятны.
XIV
Когато Ана Михайловна отиде със сина си у граф Кирил Владимирович Безухов, графиня Ростова дълго седя сама, като натискаше кърпичката на очите си. Най-сетне тя позвъни.
— Какво правите, мила — рече тя ядосана на горничната, която се бе забавила няколко минути. — Не ви ли се слугува? Ще ви намеря тогава друга работа.
Графинята беше разстроена от скръбта и унизителната бедност на приятелката си и затуй бе в лошо настроение, което се проявяваше винаги с това, че казваше на горничната „мила“ и „вие“.
— Извинете — рече горничната.
— Помолете графа да дойде при мене.
Заклатушкан, графът се приближи до жена си както винаги с малко виновен вид.
— Ах, миличка графиньо! Какво sauté au madère[1] от яребици ще имаме, ma chère! Аз го опитах; ненапразно дадох за Тараска хиляда рубли. Струва си!
Той седна до жена си, облакъти се младежки на коленете си и разроши побелелите си коси.
— Какво ще заповядате, миличка графиньо?
— Виж какво, мили — какво си се изцапал тук? — рече тя, като посочи жилетката. — Това сигурно е сотето — добави тя с усмивка. — Виж какво, графе, трябват ми пари.
— Ах, миличка графиньо!… — И графът се раздвижи, за да извади портфейла си.
— Трябват ми много, графе, трябват ми петстотин рубли. — И като извади батистената си кърпичка, тя почна да търка жилетката на мъжа си.
— Ей сега, ей сега. Хей, кой е там! — викна той с такъв глас, с какъвто викат само хора, уверени, че ония, които те викат, ще хукнат презглава към тях. — Кажете на Митенка да дойде при мене!
Митенка, дворянският син, който беше възпитан в дома на графа и водеше сега всичките му работи, влезе в стаята с тихи стъпки.
— Виж какво, мили мой — рече графът на влезлия почтителен момък. — Донеси ми… — Той се замисли. — Да, седемстотин рубли, да. И внимавай да не ми носиш такива изпокъсани и мръсни, както миналия път, а хубави, за графинята.
— Да, Митенка, моля ви се, да бъдат чистички — каза графинята, като въздъхна тъжно.
— Кога ще заповядате да ги донеса, ваше сиятелство? — рече Митенка. — Благоволете да знаете. Но благоволете да не се безпокоите — добави той, като забеляза, че графът почна да диша тежко и често, което винаги биваше признак, че го обзема гняв. — Щях да забравя… Веднага ли ще заповядате да ги донеса?
— Да, да, ха така, донеси ги. Дай ги на графинята.
— Какво злато ми е тоя Митенка — добави усмихнат графът, когато момъкът излезе. Няма нещо, което той да не може. Аз такива неща не мога да търпя. Всичко може.
— Ах, парите, графе, парите, колко мъка причиняват те в света! — рече графинята. — А тия пари много ми трябват.
— Вие сте известна прахосница, миличка графиньо — каза графът и като целуна ръка на жена си, отиде отново в кабинета.
Когато Ана Михайловна се върна от Безухов, графинята бе сложила вече парите, все новички банкноти, под кърпата на масичката и Ана Михайловна забеляза, че графинята е разтревожена от нещо.
— Е, какво има, мила? — попита графинята.
— Ах, в колко ужасно положение е той! Човек не може да го познае, толкова е зле, толкова е зле; аз останах при него една минутка и две думи не му казах…
— Anette, за Бога, не ми отказвай — каза неочаквано графинята, като измъкна парите изпод кърпата и се изчерви, което бе съвсем странно за нейното не младо, слабо и важно лице.
Ана Михайловна мигновено разбра за какво става дума и вече се наведе, за да може, щом потрябва, да прегърне сръчно графинята.
— Ето от мене на Борис, за да си ушие мундир…
Ана Михайловна я прегръщаше вече и плачеше. И графинята плачеше. Те плачеха затова, че са приятелки; затова, че са добри; затова, че като приятелки от младини се занимават с такова долно нещо — парите; и затова, че младостта им бе вече минала… Но и на двете сълзите им бяха приятни…