Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Глава VIII

После своего свидания в Москве с Пьером князь Андрей уехал в Петербург по делам, как он сказал своим родным, но, в сущности, для того, чтобы встретить там князя Анатоля Курагина, которого он считал необходимым встретить. Курагина, о котором он осведомился, приехав в Петербург, уже там не было. Пьер дал знать своему шурину, что князь Андрей едет за ним. Анатоль Курагин тотчас получил назначение от военного министра и уехал в Молдавскую армию. В это же время в Петербурге князь Андрей встретил Кутузова, своего прежнего, всегда расположенного к нему, генерала, и Кутузов предложил ему ехать с ним вместе в Молдавскую армию, куда старый генерал назначался главнокомандующим. Князь Андрей, получив назначение состоять при штабе главной квартиры, уехал в Турцию.

Князь Андрей считал неудобным писать к Курагину и вызывать его. Не подав нового повода к дуэли, князь Андрей считал вызов с своей стороны компрометирующим графиню Ростову, и потому он искал личной встречи с Курагиным, в которой он намерен был найти новый повод к дуэли. Но в Турецкой армии ему также не удалось встретить Курагина, который вскоре после приезда князя Андрея в Турецкую армию вернулся в Россию. В новой стране и в новых условиях жизни князю Андрею стало жить легче. После измены своей невесты, которая тем сильнее поразила его, чем старательнее он скрывал ото всех произведенное на него действие, для него были тяжелы те условия жизни, в которых он был счастлив, и еще тяжелее были свобода и независимость, которыми он так дорожил прежде. Он не только не думал тех прежних мыслей, которые в первый раз пришли ему, глядя на небо на Аустерлицком поле, которые он любил развивать с Пьером и которые наполняли его уединение в Богучарове, а потом в Швейцарии и Риме; но он даже боялся вспоминать об этих мыслях, раскрывавших бесконечные и светлые горизонты. Его интересовали теперь только самые ближайшие, не связанные с прежними, практические интересы, за которые он ухватывался с тем большей жадностью, чем закрытее были от него прежние. Как будто тот бесконечный удаляющийся свод неба, стоявший прежде над ним, вдруг превратился в низкий, определенный, давивший его свод, в котором все было ясно, но ничего не было вечного и таинственного.

Из представлявшихся ему деятельностей военная служба была самая простая и знакомая ему. Состоя в должности дежурного генерала при штабе Кутузова, он упорно и усердно занимался делами, удивляя Кутузова своей охотой к работе и аккуратностью. Не найдя Курагина в Турции, князь Андрей не считал необходимым скакать за ним опять в Россию; но при всем том он знал, что, сколько бы ни прошло времени, он не мог, встретив Курагина, несмотря на все презрение, которое он имел к нему, несмотря на все доказательства, которые он делал себе, что ему не стоит унижаться до столкновения с ним, он знал, что, встретив его, он не мог не вызвать его, как не мог голодный человек не броситься на пищу. И это сознание того, что оскорбление еще не вымещено, что злоба не излита, а лежит на сердце, отравляло то искусственное спокойствие, которое в виде озабоченно-хлопотливой и несколько честолюбивой и тщеславной деятельности устроил себе князь Андрей в Турции.

В 12-м году, когда до Букарешта (где два месяца жил Кутузов, проводя дни и ночи у своей валашки) дошла весть о войне с Наполеоном, князь Андрей попросил у Кутузова перевода в Западную армию. Кутузов, которому уже надоел Болконский своей деятельностью, служившей ему упреком в праздности, Кутузов весьма охотно отпустил его и дал ему поручение к Барклаю де Толли.

Прежде чем ехать в армию, находившуюся в мае в Дрисском лагере, князь Андрей заехал в Лысые Горы, которые были на самой его дороге, находясь в трех верстах от Смоленского большака. Последние три года и жизни князя Андрея было так много переворотов, так много он передумал, перечувствовал, перевидел (он объехал и запад и восток), что его странно и неожиданно поразило при въезде в Лысые Горы все точно то же, до малейших подробностей, — точно то же течение жизни. Он, как в заколдованный, заснувший замок, въехал в аллею и в каменные ворота лысогорского дома. Та же степенность, та же чистота, та же тишина были в этом доме, те же мебели, те же стены, те же звуки, тот же запах и те же робкие лица, только несколько постаревшие. Княжна Марья была все та же робкая, некрасивая, стареющаяся девушка, в страхе и вечных нравственных страданиях, без пользы и радости проживающая лучшие годы своей жизни. Bourienne была та же радостно пользующаяся каждой минутой своей жизни и исполненная самых для себя радостных надежд, довольная собой, кокетливая девушка. Она только стала увереннее, как показалось князю Андрею. Привезенный им из Швейцарии воспитатель Десаль был одет в сюртук русского покроя, коверкая язык, говорил по-русски со слугами, но был все тот же ограниченно-умный, образованный, добродетельный и педантический воспитатель. Старый князь переменился физически только тем, что с боку рта у него стал заметен недостаток одного зуба; нравственно он был все такой же, как и прежде, только с еще большим озлоблением и недоверием к действительности того, что происходило в мире. Один только Николушка вырос, переменился, разрумянился, оброс курчавыми темными волосами и, сам не зная того, смеясь и веселясь, поднимал верхнюю губку хорошенького ротика точно так же, как ее поднимала покойница маленькая княгиня. Он один не слушался закона неизменности в этом заколдованном, спящем замке. Но хотя по внешности все оставалось по-старому, внутренние отношения всех этих лиц изменились, с тех пор как князь Андрей не видал их. Члены семейства были разделены на два лагеря, чуждые и враждебные между собой, которые сходились теперь только при нем, — для него изменяя свой обычный образ жизни. К одному принадлежали старый князь, m-lle Bourienne и архитектор, к другому — княжна Марья, Десаль, Николушка и все няньки и мамки.

Во время его пребывания в Лысых Горах все домашние обедали вместе, но всем было неловко, и князь Андрей чувствовал, что он гость, для которого делают исключение, что он стесняет всех своим присутствием. Во время обеда первого дня князь Андрей, невольно чувствуя это, был молчалив, и старый князь, заметив неестественность его состояния, тоже угрюмо замолчал и сейчас после обеда ушел к себе. Когда ввечеру князь Андрей пришел к нему и, стараясь расшевелить его, стал рассказывать ему о кампании молодого графа Каменского, старый князь неожиданно начал с ним разговор о княжне Марье, осуждая ее за ее суеверие, за ее нелюбовь к m-lle Bourienne, которая, по его словам, была одна истинно предана ему.

Старый князь говорил, что ежели он болен, то только от княжны Марьи; что она нарочно мучает и раздражает его; что она баловством и глупыми речами портит маленького князя Николая. Старый князь знал очень хорошо, что он мучает свою дочь, что жизнь ее очень тяжела, но знал тоже, что он не может не мучить ее и что она заслуживает этого. «Почему же князь Андрей, который видит это, мне ничего не говорит про сестру? — думал старый князь. — Что же он думает, что я злодей или старый дурак, без причины отдалился от дочери и приблизил к себе француженку? Он не понимает, и потому надо объяснить ему, надо, чтоб он выслушал», — думал старый князь. И он стал объяснять причины, по которым он не мог переносить бестолкового характера дочери.

— Ежели вы спрашиваете меня, — сказал князь Андрей, не глядя на отца (он в первый раз в жизни осуждал своего отца), — я не хотел говорить; но ежели вы меня спрашиваете, то я скажу вам откровенно свое мнение насчет всего этого. Ежели есть недоразумения и разлад между вами и Машей, то я никак не могу винить ее — я знаю, как она вас любит и уважает. Ежели уж вы спрашиваете меня, — продолжал князь Андрей, раздражаясь, потому что он всегда был готов на раздражение в последнее время, — то я одно могу сказать: ежели есть недоразумения, то причиной их ничтожная женщина, которая бы не должна была быть подругой сестры.

Старик сначала остановившимися глазами смотрел на сына и ненатурально открыл улыбкой новый недостаток зуба, к которому князь Андрей не мог привыкнуть.

— Какая же подруга, голубчик? А? Уж переговорил! А?

— Батюшка, я не хотел быть судьей, — сказал князь Андрей желчным и жестким тоном, — но вы вызвали меня, и я сказал и всегда скажу, что княжна Марья не виновата, а виноваты… виновата эта француженка…

— А присудил!… присудил!… — сказал старик тихим голосом и, как показалось князю Андрею, с смущением, но потом вдруг он вскочил и закричал: — Вон, вон! Чтоб духу твоего тут не было!…

 

Князь Андрей хотел тотчас же уехать, но княжна Марья упросила остаться еще день. В этот день князь Андрей не виделся с отцом, который не выходил и никого не пускал к себе, кроме m-lle Bourienne и Тихона, и спрашивал несколько раз о том, уехал ли его сын. На другой день, перед отъездом, князь Андрей пошел на половину сына. Здоровый, по матери кудрявый мальчик сел ему на колени. Князь Андрей начал сказывать ему сказку о Синей Бороде, но, не досказав, задумался. Он думал не об этом хорошеньком мальчике-сыне в то время, как он его держал на коленях, а думал о себе. Он с ужасом искал и не находил в себе ни раскаяния в том, что он раздражил отца, ни сожаления о том, что он (в ссоре в первый раз в жизни) уезжает от него. Главнее всего ему было то, что он искал и не находил той прежней нежности к сыну, которую он надеялся возбудить в себе, приласкав мальчика и посадив его к себе на колени.

— Ну, рассказывай же, — говорил сын. Князь Андрей, не отвечая ему, снял его с колен и пошел из комнаты.

Как только князь Андрей оставил свои ежедневные занятия, в особенности как только он вступил в прежние условия жизни, в которых он был еще тогда, когда он был счастлив, тоска жизни охватила его с прежней силой, и он спешил поскорее уйти от этих воспоминаний и найти поскорее какое-нибудь дело.

— Ты решительно едешь, André? — сказала ему сестра.

— Слава богу, что могу ехать, — сказал князь Андрей, — очень жалею, что ты не можешь.

— Зачем ты это говоришь! — сказала княжна Марья. — Зачем ты это говоришь теперь, когда ты едешь на эту страшную войну и он так стар! M-lle Bourienne говорила, что он спрашивал про тебя… — Как только она начала говорить об этом, губы ее задрожали и слезы закапали. Князь Андрей отвернулся от нее и стал ходить по комнате.

— Ах, боже мой! Боже мой! — сказал он. — И как подумаешь, что и кто — какое ничтожество может быть причиной несчастья людей! — сказал он со злобою, испугавшею княжну Марью.

Она поняла, что, говоря про людей, которых он называл ничтожеством, он разумел не только m-lle Bourienne, делавшую его несчастие, но и того человека, который погубил его счастие.

— André, об одном я прошу, я умоляю тебя, — сказала она, дотрогиваясь до его локтя и сияющими сквозь слезы глазами глядя на него. — Я понимаю тебя (княжна Марья опустила глаза). Не думай, что горе сделали люди. Люди — орудие его. — Она взглянула немного повыше головы князя Андрея тем уверенным, привычным взглядом, с которым смотрят на знакомое место портрета. — Горе послано им, а не людьми. Люди — его орудия, они не виноваты. Ежели тебе кажется, что кто-нибудь виноват перед тобой, забудь это и прости. Мы не имеем права наказывать. И ты поймешь счастье прощать.

— Ежели бы я был женщина, я бы это делал, Marie. Это добродетель женщины. Но мужчина не должен и не может забывать и прощать, — сказал он, и, хотя он до этой минуты не думал о Курагине, вся невымещенная злоба вдруг поднялась в его сердце. «Ежели княжна Марья уже уговаривает меня простить, то, значит, давно мне надо было наказать», — подумал он. И, не отвечая более княжне Марье, он стал думать теперь о той радостной, злобной минуте, когда он встретит Курагина, который (он знал) находится в армии.

Княжна Марья умоляла брата подождать еще день, говорила о том, что она знает, как будет несчастлив отец, ежели Андрей уедет, не помирившись с ним; но князь Андрей отвечал, что он, вероятно, скоро приедет опять из армии, что непременно напишет отцу и что теперь чем дольше оставаться, тем больше растравится этот раздор.

— Adieu, André! Rappelez-vous que les malheurs viennent de Dieu, et que les hommes ne sont jamais coupables,[1] — были последние слова, которые он слышал от сестры, когда прощался с нею.

«Так это должно быть!» — думал князь Андрей, выезжая из аллеи лысогорского дома. — Она, жалкое невинное существо, остается на съедение выжившему из ума старику. Старик чувствует, что виноват, но не может изменить себя. Мальчик мой растет и радуется жизни, в которой он будет таким же, как и все, обманутым или обманывающим. Я еду в армию, зачем? — сам не знаю, и желаю встретить того человека, которого презираю, для того чтобы дать ему случай убить меня и посмеяться надо мной! И прежде были все те же условия жизни, но прежде они все вязались между собой, а теперь все рассыпалось. Одни бессмысленные явления, без всякой связи, одно за другим представлялись князю Андрею.

Бележки

[1] Прощай, Андрей! Помни, что несчастия происходят от бога и что люди никогда не бывают виноваты

VIII

След срещата си с Пиер в Москва княз Андрей замина за Петербург — по работа, както каза на домашните си, но всъщност, за да срещне там княз Анатол Курагин, когото смяташе, че трябва да срещне. Курагин, за когото се осведоми при пристигането си в Петербург, не беше вече там. Пиер бе съобщил на шурея си, че княз Андрей е тръгнал да го търси, Анатол Курагин веднага получи назначение от военния министър и замина за Молдавската армия. В същото време княз Андрей срещна в Петербург Кутузов, своя предишен, винаги добре разположен към него генерал, и Кутузов му предложи да тръгне заедно с него за Молдавската армия, дето старият генерал беше назначен главнокомандуващ. Княз Андрей, след като получи назначение в щаба на главната квартира, замина за Турция.

Княз Андрей смяташе, че е неудобно да пише на Курагин и да го извика на дуел. Тъй като нямаше нов повод, княз Андрей мислеше, че ако го извика на дуел, ще компрометира графиня Ростова, и затуй търсеше лична среща с Курагин, в която смяташе да намери нов повод за дуел. Но в Турската армия също не му се случи да види Курагин, който скоро след пристигането на княз Андрей в Турската армия се върна в Русия. В новата страна и при новите условия на живот, княз Андрей заживя по-леко. След измяната на годеницата му, която толкова по-силно го порази, колкото по-грижливо той криеше от всички оказаното над него въздействие, ония условия на живот, при които той беше щастлив, сега му бяха тежки и още по-тежки бяха свободата и независимостта, които толкова скъпеше по-рано. Не само че не го изпълваха предишните мисли, хрумнали му за първи път, когато гледаше небето над Аустерлиц, които той обичаше да развива с Пиер и които изпълваха неговото уединение в Богучарово, сетне — в Швейцария и в Рим, но се боеше дори да си спомни тия мисли, които разкриваха безкрайни и светли хоризонти. Сега го интересуваха само най-близките, несвързани с предишното, практически интереси, за които той се залавяше с толкова по-голяма страст, колкото по-затворени бяха за него предишните. Сякаш оня безкрайно отдалечаващ се купол на небето, който беше по-рано над него, се превърна изведнъж в нисък, определен, смазващ го свод, дето всичко беше ясно, но нямаше нищо вечно и тайнствено.

От различните дейности военната служба беше за него най-простата и най-познатата. Като заемаше длъжността дежурен генерал при щаба на Кутузов, той се занимаваше упорито и усърдно и учудваше Кутузов с желанието си за работа и с точността си. Като не намери Курагин в Турция, той не сметна, че е необходимо да препуска отново подире му в Русия; но все пак знаеше, че колкото и време да минеше, когато срещне Курагин, не ще може въпреки всичкото презрение, което изпитваше към него, въпреки всички доказателства, които сам си създаваше, че не бива да се унижава до едно сблъскване с него, знаеше, че като го срещне, не ще може да не го извика на дуел, както гладен човек не може да не се нахвърли на храна. И съзнанието, че оскърблението още не е отмъстено, че злобата не е изляна, а остава в сърцето, отравяше изкуственото спокойствие, което си бе нагласил княз Андрей под вида на угрижено-суетлива и малко честолюбива и тщеславна дейност в Турция.

През 12-а година, когато в Букурещ (дето Кутузов живя два месеца, прекарвайки дни и нощи при своята влахиня) стигна известието за война с Наполеон, княз Андрей помоли Кутузов да го прехвърлят в Западната армия. Кутузов, комуто Болконски бе вече омръзнал със своята дейност, която му се струваше като укор за неговото безделие, Кутузов твърде драговолно го пусна и му даде поръчение до Барклай де Толи.

Преди да тръгне за армията, намираща се през май в Дриския лагер, княз Андрей се отби в Лѝсие Гори, което бе точно по пътя му, намирайки се на около три версти от голямото Смоленско шосе. През последните три години в живота на княз Андрей имаше толкова много превратности, той толкова много бе премислил, предчувствувал и видял (беше пропътувал и запад, и изток), че когато навлезе в Лѝсие Гори, беше странно и неочаквано поразен от все същия, до най-малките подробности все същия ход на живота. Като в омагьосан, заспал замък влезе той в алеята и през каменната порта на лисигорския дом. Същата солидност, същата чистота, същата тишина царуваше в тоя дом, същите мебели, същите стени, същите звуци, същият мириси същите плахи лица, само че малко поостарели. Княжна Маря беше същата плаха, некрасива, застаряваща девойка, обзета от страх и вечни нравствени страдания, която изживяваше най-хубавите години на живота си без полза и радост. Bourienne беше все същата, изпълнена с най-радостни за себе си надежди, доволна от себе си, кокетна девойка, която радостно използуваше всеки миг от живота си. Само че, както се стори на княз Андрей, тя бе станала по-самоуверена. Доведеният от него от Швейцария възпитател Десал беше облечен в сюртук руска кройка, приказваше със слугите руски, като изкълчваше езика, но беше все същият ограничено умен, образован, добродетелен и педантичен възпитател. Старият княз се бе изменил физически с това, че от едната страна на устата му личеше липсата на един зъб; нравствено той беше все същият, както и по-рано, само че с още по-голямо озлобление и недоверие към истинността на онова, което ставаше в света. Единствен само Николушка бе пораснал, променил се бе, поруменял, обрасъл с къдрави тъмни коси и без сам да знае това, когато се смееше и му биваше весело, дигаше горната си хубава устничка също тъй, както я дигаше покойната малка княгиня. Единствен той не се подчиняваше на закона за неизменността в тоя омагьосан, заспал замък. Но откак княз Андрей не ги беше виждал, вътрешните отношения на всички тия лица се бяха променили, макар че външно всичко си оставаше постарому. Членовете на семейството бяха разделени на два лагера, чужди и враждебни един към друг, които се сближаваха сега само пред него, като променяха — само заради него — обикновения си начин на живот. В единия бяха старият княз, Bourienne и архитектът, в другия — княжна Маря, Десал, Николушка и всичките дойки и бавачки.

През неговия престой в Лѝсие Гори всички домашни обядваха заедно, но на всички им беше неловко и княз Андрей чувствуваше, че той е гостенин, за когото правят изключение, и че стеснява всички с присъствието си. На обяда през първия ден княз Андрей, който неволно чувствуваше това, беше мълчалив и старият княз, забелязал неестествеността на състоянието му, също мрачно млъкна и веднага след обяда отиде в покоите си. Вечерта, когато княз Андрей отиде при него и се опита да го съживи, като почна да му разправя за кампанията на младия граф Каменски, старият княз заговори неочаквано за княжна Маря, осъждайки я за суеверието й, за враждебните й чувства към m-lle Bourienne, която единствена според него истински му била предана.

Старият княз каза, че ако е болен, то е само заради княжна Маря; че тя нарочно го измъчва и дразни, че разваля възпитанието на малкия княз Николай, като го разгалва и му приказва глупави неща. Старият княз много добре знаеше, че измъчва дъщеря си, че нейният живот е много тежък, но знаеше също така, че не може да не я измъчва и че тя заслужава това. „Но защо княз Андрей, който вижда това, не ми казва нищо за сестра си? — мислеше старият княз. — Какво мисли той — че съм престъпник или стар глупак, че без причина съм се отдалечил от дъщеря си и съм допуснал до себе си французойката? Той не разбира и затова трябва да му обясня, трябва да ме изслуша“ — мислеше старият княз. И той почна да обяснява причините, поради които не могъл да понася глупавия характер на дъщеря си.

— Щом ме питате — каза княз Андрей, без да гледа баща си (за пръв път той осъждаше баща си), — аз не исках да говоря, но щом ме питате, ще ви кажа откровено мнението си за всичко туй. Щом има недоразумение и отчуждаване между вас и Маша, аз съвсем не смятам, че тя е виновна — знам колко ви обича и уважава. Щом ме питате — продължи княз Андрей, като се раздразни, защото напоследък винаги бе готов да се дразни, — мога да ви кажа едно нещо: щом има недоразумения, причината за това е нищожната жена, която не би трябвало да бъде приятелка на сестра ми.

Отначало старецът гледаше с втренчени очи сина си и неестествено разкри с усмивката си новата липса на зъб, с което княз Андрей не можеше да свикне.

— Каква другарка, миличък? А? Вече сте ме одумвали! А?

— Татко, аз не исках да бъда съдник — рече княз Андрей със злъчен остър тон, — но вие ме предизвикахте и аз ви казах, и винаги бих ви казвал, че княжна Маря не е виновна, а виновен… виновна е тая французойка…

— А, отсъди!… Отсъди! — каза старецът с тих глас и както се стори на княз Андрей, със смущение, но след това изведнъж скочи и викна: — Вън, вън! И помен от тебе да няма тук!…

 

 

Княз Андрей искаше да замине веднага, но княжна Маря го помоли да остане още един ден. Тоя ден княз Андрей не се видя с баща си, който не излезе и не пускаше никого при себе си освен m-lle Bourienne и Тихон и няколко пъти пита заминал ли е синът му. На другия ден преди заминаването княз Андрей тръгна към стаите на сина си. Здравото, къдраво като майка си момченце седна на коленете му. Княз Андрей почна да му разправя приказката за Синята брада, но се замисли и не можа да я доразкаже. Той мислеше не за това хубавичко момченце — неговия син, когото в това време държеше на коленете си, а мислеше за себе си. С ужас търсеше и не намираше в себе си нито разкаяние, че е раздразнил баща си, нито съжаление, че (за първи път скаран с него) си заминава. Най-важното от всичко бе, че той търсеше и не можеше да намери оная предишна нежност към сина си, която се надяваше, че ще събуди в себе си, когато погали момченцето и го качи на коленете си.

— Хайде, разправяй де — каза син му. Княз Андрей не му отговори, сне го от коленете си и излезе от стаята.

Щом остави всекидневните си занятия и особено щом се намери в предишните условия на живот, в които беше, когато бе щастлив, мъката от живота го обхвана с предишната сила и той бързаше по-скоро да избяга от тия спомени и по-скоро да намери някаква работа.

— Ти наистина ли заминаваш, Andre? — каза сестра му.

— Слава Богу, че мога да замина — рече княз Андрей, — много съжалявам, че ти не можеш.

— Защо казваш това! — рече княжна Маря. — Защо казваш това сега, когато заминаваш за тая страшна война и когато той е толкова стар! M-lle Bourienne каза, че е питал за тебе… — Щом заговори за това, устните й затрепериха и сълзите й почнаха да капят. Княз Андрей се извърна от нея и почна да се разхожда, из стаята.

— Ах, Боже мой! Боже мой! — каза той. — И като помислиш само — какво нищожество може да бъде причина за нещастието на хората! — каза той със злоба, която уплаши княжна Маря.

Тя разбра, че като говореше за хората, които наричаше нищожества, той подразбираше не само m-lle Bourienne, която му причиняваше нещастие, но и оня човек, който бе погубил щастието му.

— Andre, за едно нещо те моля, умолявам те — каза тя, като го докосна по лакътя и го погледна със светнали през сълзи очи. — Разбирам те. (княжна Маря наведе очи). Не мисли, че скръбта е причинена от хората. Хората са негови оръдия. — Тя погледна малко над главата на княз Андрей с оня уверен, свикнал поглед, с който гледат познато място на портрет. — Скръбта е изпратена от него, а не от хората. Хората са негови оръдия, те не са виновни. Ако ти се струва, че някой е виновен пред тебе, забрави го и прости. Ние нямаме право да наказваме. И ще разбереш щастието да прощаваш.

— Ако бях жена, Marie, бих правил това. То е добродетел на жените. Но мъжът не трябва и не може да забравя и прощава — каза той и макар че до тоя миг не мислеше за Курагин, всичката неотмъстена злоба кипна в гърдите му. „Ако княжна Маря ме уговаря да простя, значи, отдавна е трябвало да накажа“ — помисли той. И без да отговаря на княжна Маря, почна да мисли сега за оная радостна, злобна минута, когато срещне Курагин, който (той знаеше) беше в армията.

Княжна Маря умоляваше брат си да почака още един ден, казваше, че знае колко ще бъде нещастен баща им, ако Андрей замине, без да се е помирил с него; но княз Андрей отвърна, че навярно скоро ще дойде пак от армията, че без друго ще пише на баща си и че сега колкото по-дълго остане, толкова повече тая свада ще се разгаря.

— Adieu, Andre! Rappelez-vous que les malheurs viennent de Dieu, et que les hommes ne sont jamais coupables[1] — бяха последните думи, които той чу от сестра си, когато се сбогуваше с нея.

„Тъй трябва да бъде! — мислеше княз Андрей, излизайки от алеята на лисигорската къща. — Тя, жалко невинно същество, остава да бъде изядена от един изумял старик. Той чувствува, че е виновен, но не може да се промени. Моето момченце расте и се радва на живота, в който то ще бъде като всички, ще бъде лъгано или ще лъже другите. Аз отивам в армията, защо — сам не зная, и искам да срещна оня човек, когото презирам, за да му дам възможност да ме убие и да се подиграе с мене!“ И по-рано бяха същите условия на живот, но по-рано те бяха свързани помежду си, а сега всичко се пръскаше. Само безсмислени, без връзка, явления изпъкваха едно след друго пред княз Андрей.

Бележки

[1] Сбогом, Андрей! Помни, че нещастията идат от Бога и че хората никога не са виновни.