Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XIII
Уже смерклось, когда князь Андрей и Пьер подъехали к главному подъезду лысогорского дома. В то время как они подъезжали, князь Андрей с улыбкой обратил внимание Пьера на суматоху, происшедшую у заднего крыльца. Согнутая старушка с котомкой на спине, и невысокий мужчина в черном одеянии и с длинными волосами, увидав въезжавшую коляску, бросились бежать назад в ворота. Две женщины выбежали за ними, и все четверо, оглядываясь на коляску, испуганно вбежали на заднее крыльцо.
— Это Машины божьи люди, — сказал князь Андрей. — Они приняли нас за отца. А это единственно, в чем она не повинуется ему: он велит гонять этих странников, а она принимает их.
— Да что такое божьи люди? — спросил Пьер.
Князь Андрей не успел отвечать ему. Слуги вышли навстречу, и он расспрашивал о том, где был старый князь и скоро ли ждут его.
Старый князь был еще в городе, и его ждали каждую минуту.
Князь Андрей провел Пьера на свою половину, всегда в полной исправности ожидавшую его в доме его отца, и сам пошел в детскую.
— Пойдем к сестре, — сказал князь Андрей, возвратившись к Пьеру; — я еще не видал ее, она теперь прячется и сидит с своими божьими людьми. Поделом ей, она сконфузится, а ты увидишь божьих людей. C'est curieux, ma parole.[1]
— Qu'est ce que c'est que[2] божьи люди? — спросил Пьер
— А вот увидишь.
Княжна Марья действительно сконфузилась и покраснела пятнами, когда вошли к ней. В ее уютной комнате с лампадами перед киотами, на диване, за самоваром сидел рядом с ней молодой мальчик с длинным носом и длинными волосами, и в монашеской рясе.
На кресле, подле, сидела сморщенная, худая старушка с кротким выражением детского лица.
— André, pourquoi ne pas m'avoir prévenu?[3] — сказала она с кротким упреком, становясь перед своими странниками, как наседка перед цыплятами.
— Charmée de vous voir. Je suis très contente de vous voir,[4] — сказала она Пьеру, в то время, как он целовал ее руку. Она знала его ребенком, и теперь дружба его с Андреем, его несчастие с женой, а главное, его доброе, простое лицо расположили ее к нему. Она смотрела на него своими прекрасными, лучистыми глазами и, казалось, говорила: «я вас очень люблю, но пожалуйста не смейтесь над моими». Обменявшись первыми фразами приветствия, они сели.
— А, и Иванушка тут, — сказал князь Андрей, указывая улыбкой на молодого странника.
— André! — умоляюще сказала княжна Марья.
— Il faut que vous sachiez que c'est une femme,[5] — сказал Андрей Пьеру.
— André, au nom de Dieu![6] — повторила княжна Марья.
Видно было, что насмешливое отношение князя Андрея к странникам и бесполезное заступничество за них княжны Марьи были привычные, установившиеся между ними отношения.
— Mais, ma bonne amie, — сказал князь Андрей, — vous devriez au contraire m'être reconaissante de ce que j'explique à Pierre votre intimité avec ce jeune homme…[7]
— Vraiment?[8] — сказал Пьер любопытно и серьезно (за что особенно ему благодарна была княжна Марья) вглядываясь через очки в лицо Иванушки, который, поняв, что речь шла о нем, хитрыми глазами оглядывал всех.
Княжна Марья совершенно напрасно смутилась за своих. Они нисколько не робели. Старушка, опустив глаза, но искоса поглядывая на вошедших, опрокинув чашку вверх дном на блюдечко и положив подле обкусанный кусочек сахара, спокойно и неподвижно сидела на своем кресле, ожидая, чтобы ей предложили еще чаю. Иванушка, попивая из блюдечка, исподлобья лукавыми, женскими глазами смотрел на молодых людей.
— Где, в Киеве была? — спросил старуху князь Андрей.
— Была, отец, — отвечала словоохотливо старуха, — на самое Рожество удостоилась у угодников сообщиться святых, небесных тайн. А теперь из Колязина, отец, благодать великая открылась…
— Что ж, Иванушка с тобой?
— Я сам по себе иду, кормилец, — стараясь говорить басом, сказал Иванушка. — Только в Юхнове с Пелагеюшкой сошлись…
Пелагеюшка перебила своего товарища; ей видно хотелось рассказать то, что она видела.
— В Колязине, отец, великая благодать открылась.
— Что ж, мощи новые? — спросил князь Андрей.
— Полно, Андрей, — сказала княжна Марья. — Не рассказывай, Пелагеюшка.
— Ни… что ты, мать, отчего не рассказывать? Я его люблю. Он добрый, Богом взысканный, он мне, благодетель, рублей дал, я помню. Как была я в Киеве и говорит мне Кирюша юродивый — истинно Божий человек, зиму и лето босой ходит. Что ходишь, говорит, не по своему месту, в Колязин иди, там икона чудотворная, матушка пресвятая Богородица открылась. Я с тех слов простилась с угодниками и пошла…
Все молчали, одна странница говорила мерным голосом, втягивая в себя воздух.
— Пришла, отец мой, мне народ и говорит: благодать великая открылась, у матушки пресвятой Богородицы миро из щечки каплет…
— Ну хорошо, хорошо, после расскажешь, — краснея сказала княжна Марья.
— Позвольте у нее спросить, — сказал Пьер. — Ты сама видела? — спросил он.
— Как же, отец, сама удостоилась. Сияние такое на лике-то, как свет небесный, а из щечки у матушки так и каплет, так и каплет…
— Да ведь это обман, — наивно сказал Пьер, внимательно слушавший странницу.
— Ах, отец, что говоришь! — с ужасом сказала Пелагеюшка, за защитой обращаясь к княжне Марье.
— Это обманывают народ, — повторил он.
— Господи Иисусе Христе! — крестясь сказала странница. — Ох, не говори, отец. Так-то один анарал не верил, сказал: «монахи обманывают», да как сказал, так и ослеп. И приснилось ему, что приходит к нему матушка Печерская и говорит: «уверуй мне, я тебя исцелю». Вот и стал проситься: повези да повези меня к ней. Это я тебе истинную правду говорю, сама видела. Привезли его слепого прямо к ней, подошел, упал, говорит: «исцели! отдам тебе, говорит, в чем царь жаловал». Сама видела, отец, звезда в ней так и вделана. Что ж, — прозрел! Грех говорить так. Бог накажет, — поучительно обратилась она к Пьеру.
— Как же звезда то в образе очутилась? — спросил Пьер.
— В генералы и матушку произвели? — сказал князь Aндрей улыбаясь.
Пелагеюшка вдруг побледнела и всплеснула руками.
— Отец, отец, грех тебе, у тебя сын! — заговорила она, из бледности вдруг переходя в яркую краску.
— Отец, что ты сказал такое, Бог тебя прости. — Она перекрестилась. — Господи, прости его. Матушка, что ж это?…. — обратилась она к княжне Марье. Она встала и чуть не плача стала собирать свою сумочку. Ей, видно, было и страшно, и стыдно, что она пользовалась благодеяниями в доме, где могли говорить это, и жалко, что надо было теперь лишиться благодеяний этого дома.
— Ну что вам за охота? — сказала княжна Марья. — Зачем вы пришли ко мне?….
— Нет, ведь я шучу, Пелагеюшка, — сказал Пьер. — Princesse, ma parole, je n'ai pas voulu l'offenser,[9] я так только. Ты не думай, я пошутил, — говорил он, робко улыбаясь и желая загладить свою вину. — Ведь это я, а он так, пошутил только.
Пелагеюшка остановилась недоверчиво, но в лице Пьера была такая искренность раскаяния, и князь Андрей так кротко смотрел то на Пелагеюшку, то на Пьера, что она понемногу успокоилась.
XIII
Мръкваше вече, когато княз Андрей и Пиер спряха до главния вход на лисигорската къща. Тъкмо когато спираха, княз Андрей усмихнат обърна вниманието на Пиер на безредното тичане до задната входна площадка. Една прегърбена бабичка с торба на гърба и един среден на ръст мъж, облечен в черно и с дълги коси, щом съгледаха влизащата каляска, хукнаха да бягат обратно към вратата. След тях изтичаха две жени и четворицата, като се озъртаха към каляската, побягнаха уплашено на задната площадка.
— Това са Ма̀шините божи хора — каза княз Андрей. — Те ни взеха за баща ми. Това е единственото, в което тя не му се подчинява: той заповядва да се изгонват тия странници[1], а тя ги приема.
— Но какво значи божи хора? — попита Пиер.
Княз Андрей не успя да му отговори. Слугите излязоха да ги посрещнат и той ги попита де е старият княз и скоро ли го очакват да се върне.
Старият княз бе още в града и всеки миг го очакваха.
Княз Андрей заведе Пиер в своите стаи, които, напълно подредени, бяха винаги готови за него в къщата на баща му, а самият той отиде в детската.
— Да отидем при сестра ми — рече княз Андрей, като се върна при Пиер, — аз още не съм я видял, тя сега се крие и седи заедно със своите божи хора. Пада й се, тя ще се сконфузи, а ти ще видиш божите хора. C’est curieux, ma parole.[2]
— Qu’est-ce que c’est que[3] божи хора? — попита Пиер.
— Сега ще видиш.
Княжна Маря наистина се сконфузи и се изчерви на петна, когато те отидоха при нея. В нейната приветлива стая с кандила пред иконостасите седеше на дивана до нея пред самовара младо момче с дълъг нос и дълги коси и в монашеско расо.
Наблизо в кресло седеше сбърчена, слаба бабичка с кротко изражение на детското си лице.
— André, pourquoi ne pas m’avoir prévenu?[4] — каза княжната с кротък укор, изправяйки се пред своите странници като квачка пред пилците си.
— Charmée de vous voir. Je suis très contente de vous voir[5] — каза тя на Пиер, докато той й целуваше ръка. Тя го знаеше още като дете и сега приятелството му с Андрей, нещастието поради жена му, а най-вече доброто му и простодушно лице я разположиха към него. Тя го гледаше със своите прекрасни лъчисти очи и сякаш казваше: „Аз много ви обичам, но, моля ви се, не се подигравайте с моите.“ След като размениха първите поздравителни думи, насядаха.
— А, и Иванушка е тук — каза княз Андрей, като посочи усмихнат младия странник.
— André! — каза умолително княжна Маря.
— Il faut que vous sachiez que c’est une femme[6] — рече княз Андрей на Пиер.
— André, au nom de Dieu![7] — повтори княжна Маря.
Личеше, че насмешливото отношение на княз Андрей към странниците и безполезното застъпничество на княжна Маря за тях бяха обикновените, установени помежду им отношения.
— Mais, ma bonne amie — каза княз Андрей, — vous devriez au contraire m’être reconaissante de ce que j’explique à Pierre votre intimité avec ce jeune homme.[8]
— Vraiment?[9] — рече Пиер любопитно и сериозно (за което княжна Маря му бе особено благодарна), вглеждайки се през очилата в лицето на Иванушка, който разбра, че приказват за него, и оглеждаше всички с хитри очи.
Княжна Маря съвсем напразно се бе смутила за своите. Те никак не се стесняваха. Бабичката бе навела очи, но поглеждаше отстрана към новодошлите, след като бе обърнала чашката си с дъното нагоре върху чинийката и бе сложила до нея една гризана бучка захар, и седеше спокойно и неподвижно в креслото си в очакване да й предложат още чай. Иванушка, посръбвайки от чинийката, гледаше младите хора изпод вежди с лукави женски очи.
— Де беше, в Киев ли? — попита княз Андрей бабата.
— Бях, бащице — отговори с удоволствие бабата, — тъкмо на Рождество се удостоих от светците да ме въведат в светите небесни, тайни. А сега, бащице, идвам от Колязин, голяма благодат се откри…
— Иванушка с теб ли беше?
— Аз си ходя самичък, хранителю наш — рече Иванушка, като се мъчеше да говори басово. — Само в Юхнов се намерихме с Пелагеюшка…
Пелагеюшка прекъсна другаря си; явно бе, че тя искаше да разправи какво е видяла.
— В Колязин, бащице, голяма благодат се откри.
— Какво, нови мощи ли? — попита княз Андрей.
— Стига, Андрей — рече княжна Маря. — Недей разправя, Пелагеюшка.
— Ама какво думаш, майко, защо да не разправям? Аз го обичам. Той е добър. От Бога награден, той, благодетелят мой, десет рубли ми даде, аз помня. Та като бях в Киев, разправя ми Кирюша, юродивият[10] — истински божи човек, зиме и лете бос ходи. Какво, казва, ходиш, дето не трябва, в Колязин иди, там икона чудотворна, майчицата пресвета Богородица, се е появила. Като чух това, сбогувах се със светците и тръгнах…
Всички мълчаха, само странницата говореше отмерено, като си поемаше въздух:
— Отидох, бащице, и хората ми думат: голяма благодат се откри, от бузичките на майчицата ни пресвета Богородица миро капе…
— Добре, добре, после ще разкажеш — изчервявайки се, рече княжна Маря.
— Позволете ми да я попитам — каза Пиер. — Ти лично ли видя? — попита той.
— Ами лично аз, бащице, се удостоих. Такова едно сияние по лика й, като светлина небесна, а от бузичките на майчицата капе ли, капе…
— Но това е измама — рече наивно Пиер, който слушаше внимателно странницата.
— Ах, бащице, какво казваш! — рече ужасена Пелагеюшка, като се обърна за защита към княжна Маря.
— Тъй мамят народа — повтори той.
— Господи Исусе Христе — рече странницата, като се кръстеше. — Ох, не думай, бащице. Ей тъй на, един генерал не вярвал и рекъл: „Монасите лъжат“; и щом го казал — ослепял. И му се присънило, че дошла при него Богородица Печерска и му рекла: „Повярвай в мене, и ще те изцеря.“ И почнал да моли: заведете ме, та заведете при нея. Казвам ти същинската истина, лично аз видях. Доведоха го него, слепия, право при нея; приближи се, падна и каза: „Изцери ме! Ще ти дам — казва — всичко, с което царя ме награди.“ Самата аз видях, бащице, една звезда просто се вдълба в нея. И на — прогледна! Грехота е да се приказва тъй. Ще те накаже Бог — рече тя поучително на Пиер.
— Но как тъй се е намерила звездата в иконата? — попита Пиер.
— Да не са произвели Богородица генерал? — рече княз Андрей с усмивка.
Пелагеюшка изведнъж побледня и плесна ръце.
— Бащице, бащице, грехота е, син имаш! — започна тя и от бледа изведнъж стана яркочервена. — Бащице, какво нещо каза, Бог нека ти прости. — Тя се прекръсти. — Господи, прости го. Майчице, какво е туй?… — обърна се тя към княжна Маря. Тя стана и почти разплакана почна да прибира торбата си. Явно бе, че й беше и страшно, и жално за оногова, който бе казал това, и срамно, че е получавала благодеяния в една къща, дето са могли да кажат това, и в същото време й е мъчно, че сега ще трябва да се лиши от благодеянията на тая къща.
— Как ви се ще да правите това? — рече княжна Маря. — Защо дойдохте при мене?…
— Не, аз се шегувам, Пелагеюшка — каза Пиер. — Princesse, ma parole, je n’ai pas voulu l’offenser[11], аз само така. Ти недей мисли, че сериозно, аз се пошегувах — каза той, като се усмихваше стеснително и искаше да заглади вината си.
Пелагеюшка се спря недоверчиво, но по лицето на Пиер се виждаше такова искрено разкаяние и княз Андрей тъй кротко и сериозно гледаше ту Пелагеюшка, ту Пиер, че тя се поуспокои.