Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава X
Наташа вышла замуж ранней весной 1813 года, и у ней в 1820 году было уже три дочери и один сын, которого она страстно желала и теперь сама кормила. Она пополнела и поширела, так что трудно было узнать в этой сильной матери прежнюю тонкую, подвижную Наташу. Черты лица ее определились и имели выражение спокойной мягкости и ясности. В ее лице не было, как прежде, этого непрестанно горевшего огня оживления, составлявшего ее прелесть. Теперь часто видно было одно ее лицо и тело, а души вовсе не было видно. Видна была одна сильная, красивая и плодовитая самка. Очень редко зажигался в ней теперь прежний огонь. Это бывало только тогда, когда, как теперь, возвращался муж, когда выздоравливал ребенок или когда она с графиней Марьей вспоминала о князе Андрее (с мужем она, предполагая, что он ревнует ее к памяти князя Андрея, никогда не говорила о нем), и очень редко, когда что-нибудь случайно вовлекало ее в пение, которое она совершенно оставила после замужества. И в те редкие минуты, когда прежний огонь зажигался в ее развившемся красивом теле, она бывала еще более привлекательна, чем прежде.
Со времени своего замужества Наташа жила с мужем в Москве, в Петербурге, и в подмосковной деревне, и у матери, то есть у Николая. В обществе молодую графиню Безухову видели мало, и те, которые видели, остались ею недовольны. Она не была ни мила, ни любезна. Наташа не то что любила уединение (она не знала, любила ли она или нет; ей даже казалось, что нет), но она, нося, рожая, кормя детей и принимая участие в каждой минуте жизни-мужа, не могла удовлетворить этим потребностям иначе, как отказавшись от света. Все, знавшие Наташу до замужества, удивлялись происшедшей в ней перемене, как чему-то необыкновенному. Одна старая графиня, материнским чутьем понявшая, что все порывы Наташи имели началом только потребность иметь семью, иметь мужа, как она, не столько шутя, сколько взаправду, кричала в Отрадном, мать удивлялась удивлению людей, не понимавших Наташи, и повторяла, что она всегда знала, что Наташа будет примерной женой и матерью.
— Она только до крайности доводит свою любовь к мужу и детям, — говорила графиня, — так что это даже глупо.
Наташа не следовала тому золотому правилу, проповедоваемому умными людьми, в особенности французами, и состоящему в том, что девушка, выходя замуж, не должна опускаться, не должна бросать свои таланты, должна еще более, чем в девушках, заниматься своей внешностью, должна прельщать мужа так же, как она прежде прельщала не мужа. Наташа, напротив, бросила сразу все свои очарованья, из которых у ней было одно необычайно сильное — пение. Она оттого и бросила его, что это было сильное очарованье. Она, то что называют, опустилась. Наташа не заботилась ни о своих манерах, ни о деликатности речей, ни о том, чтобы показываться мужу в самых выгодных позах, ни о своем туалете, ни о том, чтобы не стеснять мужа своей требовательностью. Она делала все противное этим правилам. Она чувствовала, что те очарования, которые инстинкт ее научал употреблять прежде, теперь только были бы смешны в глазах ее мужа, которому она с первой минуты отдалась вся — то есть всей душой, не оставив ни одного уголка не открытым для него. Она чувствовала, что связь ее с мужем держалась не теми поэтическими чувствами, которые привлекли его к ней, а держалась чем-то другим, неопределенным, но твердым, как связь ее собственной души с ее телом.
Взбивать локоны, надевать роброны и петь романсы, для того чтобы привлечь к себе своего мужа, показалось бы ей так же странным, как украшать себя для того, чтобы быть самой собою довольной. Украшать же себя для того, чтобы нравиться другим, — может быть, теперь это и было бы приятно ей, — она не знала, — но было совершенно некогда. Главная же причина, по которой она не занималась ни пением, ни туалетом, ни обдумыванием своих слов, состояла в том, что ей было совершенно некогда заниматься этим.
Известно, что человек имеет способность погрузиться весь в один предмет, какой бы он ни казался ничтожный. И известно, что нет такого ничтожного предмета, который бы при сосредоточенном внимании, обращенном на него, не разросся до бесконечности.
Предмет, в который погрузилась вполне Наташа, — была семья, то есть муж, которого надо было держать так, чтобы он нераздельно принадлежал ей, дому, — и дети, которых надо было носить, рожать, кормить, воспитывать.
И чем больше она вникала, не умом, а всей душой, всем существом своим, в занимавший ее предмет, тем более предмет этот разрастался под ее вниманием, и тем слабее и ничтожнее казались ей ее силы, так что она их все сосредоточивала на одно и то же, и все-таки не успевала сделать всего того, что ей казалось нужно.
Толки и рассуждения о правах женщин, об отношениях супругов, о свободе и правах их, хотя и не назывались еще, как теперь, вопросами, были тогда точно такие же, как и теперь; но эти вопросы не только не интересовали Наташу, но она решительно не понимала их.
Вопросы эти и тогда, как и теперь, существовали только для тех людей, которые в браке видят одно удовольствие, получаемое супругами друг от друга, то есть одно начало брака, а не все его значение, состоящее в семье.
Рассуждения эти и теперешние вопросы, подобные вопросам о том, каким образом получить как можно более удовольствия от обеда, тогда, как и теперь, не существуют для людей, для которых цель обеда есть питание и цель супружества — семья.
Если цель обеда — питание тела, то тот, кто съест вдруг два обеда, достигнет, может быть, большего удовольствия, но не достигнет цели, ибо оба обеда не переварятся желудком.
Если цель брака есть семья, то тот, кто захочет иметь много жен и мужей, может быть, получит много удовольствия, но ни в каком случае не будет иметь семьи.
Весь вопрос, ежели цель обеда есть питание, а цель брака — семья, разрешается только тем, чтобы не есть больше того, что может переварить желудок, и не иметь больше жен и мужей, чем столько, сколько нужно для семьи, то есть одной и одного. Наташе нужен был муж. Муж был дан ей. И муж дал ей семью. И в другом, лучшем муже она не только не видела надобности, но, так как все силы душевные ее были устремлены на то, чтобы служить этому мужу и семье, она и не могла себе представить и не видела никакого интереса в представлении о том, что бы было, если б было другое.
Наташа не любила общества вообще, но она тем более дорожила обществом родных — графини Марьи, брата, матери и Сони. Она дорожила обществом тех людей, к которым она, растрепанная, в халате, могла выйти большими шагами из детской с радостным лицом и показать пеленку с желтым вместо зеленого пятна, и выслушать утешения о том, что теперь ребенку гораздо лучше.
Наташа до такой степени опустилась, что ее костюмы, ее прическа, ее невпопад сказанные слова, ее ревность — она ревновала к Соне, к гувернантке, ко всякой красивой и некрасивой женщине — были обычным предметом шуток всех ее близких. Общее мнение было то, что Пьер был под башмаком своей жены, и действительно это было так. С самых первых дней их супружества Наташа заявила свои требования. Пьер удивился очень этому совершенно новому для него воззрению жены, состоящему в том, что каждая минута его жизни принадлежит ей и семье; Пьер удивился требованиям своей жены, но был польщен ими и подчинился им.
Подвластность Пьера заключалась в том, что он не смел не только ухаживать, но не смел с улыбкой говорить с другой женщиной, не смел ездить в клубы, на обеды так, для того чтобы провести время, не смел расходовать денег для прихоти, не смел уезжать на долгие сроки, исключая как по делам, в число которых жена включала и его занятия науками, в которых она ничего не понимала, но которым она приписывала большую важность. Взамен этого Пьер имел полное право у себя в доме располагать не только самим собой, как он хотел, но и всей семьею. Наташа у себя в доме ставила себя на ногу рабы мужа; и весь дом ходил на цыпочках, когда Пьер занимался — читал или писал в своем кабинете. Стоило Пьеру показать какое-нибудь пристрастие, чтобы то, что он любил, постоянно исполнялось. Стоило ему выразить желание, чтобы Наташа вскакивала и бежала исполнять его.
Весь дом руководился только мнимыми повелениями мужа, то есть желаниями Пьера, которые Наташа старалась угадывать. Образ, место жизни, знакомства, связи, занятия Наташи, воспитание детей — не только все делалось по выраженной воле Пьера, но Наташа стремилась угадать то, что могло вытекать из высказанных в разговорах мыслей Пьера. И она верно угадывала то, в чем состояла сущность желаний Пьера, и, раз угадав ее, она уже твердо держалась раз избранного. Когда Пьер сам уже хотел изменить своему желанию, она боролась против него его же оружием.
Так, в тяжелое время, навсегда памятное Пьеру, Наташе, после родов первого слабого ребенка, когда им пришлось переменить трех кормилиц и Наташа заболела от отчаяния, Пьер однажды сообщил ей мысли Руссо, с которыми он был совершенно согласен, о неестественности и вреде кормилиц. С следующим ребенком, несмотря на противудействие матери, докторов и самого мужа, восстававших против ее кормления, как против вещи тогда неслыханной и вредной, она настояла на своем и с тех пор всех детей кормила сама.
Весьма часто, в минуты раздражения, случалось, что муж с женой спорили подолгу, потом после спора Пьер, к радости и удивлению своему, находил не только в словах, но и в действиях жены свою ту самую мысль, против которой она спорила. И не только он находил ту же мысль, но он находил ее очищенною от всего того, что было лишнего, вызванного увлечением и спором, в выражении мысли Пьера.
После семи лет супружества Пьер чувствовал радостное, твердое сознание того, что он не дурной человек, и чувствовал он это потому, что он видел себя отраженным в своей жене. В себе он чувствовал все хорошее и дурное смешанным и затемнявшим одно другое. Но на жене его отражалось только то, что было истинно хорошо: все не совсем хорошее было откинуто. И отражение это произошло не путем логической мысли, а другим — таинственным, непосредственным отражением.
X
Наташа се омъжи през ранна пролет 1813 година и в 1820 година имаше вече три дъщери и един син, когото тя бе желала да има, и сега сама го кърмеше. Тя беше напълняла и се беше разширила, тъй че в тая яка майка човек мъчно можеше да познае предишната тънка, подвижна Наташа. Чертите й се бяха оформили и имаха изражение на спокойна мекота и яснота. В лицето й нямаше както по-рано непрестанно горящия огън на оживлението, който бе нейната прелест. Сега често се виждаше само лицето й и тялото, а душата съвсем не се виждаше. В нея личеше само силната; красива и плодовита самка. Сега много рядко се запалваше в нея предишният огън. Това се случваше само когато както сега се връщаше мъжът й или когато оздравяваше някое от децата, или когато си спомняше, с графиня Маря, за княз Андрей (тя не говореше с мъжа си никога за княз Андрей, тъй като предполагаше, че той я ревнува от спомените за него) и много рядко, когато случайно се увличаше да пее, нещо, което след омъжването си тя съвсем бе изоставила. И в тия редки минути, когато предишният огън отново пламваше в нейното развито, красиво тяло, тя ставаше още по-привлекателна от по-рано.
След омъжването си Наташа живееше с мъжа си в Москва, в Петербург и в краймосковското село, и при майка си, тоест у Николай. В обществото рядко виждаха младата графиня Безухова и ония, които я виждаха, оставаха недоволни от нея. Тя не беше нито мила, нито любезна. Не че Наташа обичаше усамотението (тя не знаеше дали го обичаше, или не; струваше й се дори, че не), но като носеше, раждаше и кърмеше децата си и вземаше участие във всеки миг от живота на мъжа си, не можеше да задоволи тия потребности иначе, освен като се откажеше от висшето общество. Всички, които познаваха Наташа до омъжването й, се учудваха като от нещо необикновено от станалата с нея промяна. Единствена старата графиня, която бе разбрала с майчинския си усет, че всички пориви на Наташа водеха началото си само от нейната потребност да има семейство, да има съпруг (както тя, не толкова на шега, колкото искрено, крещеше в Отрадное), единствена майката се чудеше на учудването на хората, които не разбираха Наташа, и повтаряше, че тя винаги е знаела, че Наташа ще бъде примерна съпруга и майка.
— Само че тя стига до крайност в обичта си към мъжа и децата — казваше графинята, — дотолкова, че дори е глупаво.
Наташа не се придържаше към онова златно правило, проповядвано от умните хора, особено от французите, което гласи, че след като се омъжи, девойката не бива да се изостави, да зареже дарбите си, че трябва повече, отколкото като момиче, да се занимава с външността си, че трябва да прелъстява съпруга си така, както го е прелъстявала, преди да й стане съпруг. Наташа, напротив, заряза всичките си очарования, най-силното от които беше пеенето. Тя го бе зарязала тъкмо затуй, че то бе силно очарование. Тя, както се казва, се бе занемарила. Не се грижеше нито за маниерите си, нито за деликатността на приказките си, нито да се показва на мъжа си в най-изгодни пози, нито за тоалета си, нито — да не притеснява мъжа си със своите изисквания. Тя правеше всичко противно на тия правила. Чувствуваше, че ония очарования, които инстинктът й я бе научил да прилага по-рано, сега щяха да бъдат смешни в очите на мъжа й, на когото тя още от първия миг се бе отдала цяла, тоест с цялата си душа, като не бе оставила нито едно скрито от него кътче. Долавяше, че връзката с мъжа й се крепи не на ония поетични чувства, които го бяха привлекли към нея, а на нещо друго, неопределено, но здраво, каквато беше връзката между собствената й душа и тялото.
Да си прави букли, да облича роброни и да пее романси, за да привлича мъжа си, би й се сторило толкова странно, колкото и да се гизди, та самата тя да бъде доволна от себе си. А да се гизди, за да се харесва на другите, може би щеше да й бъде приятно, тя не знаеше, но нямаше никакво време за това. Главната причина, поради която не се занимаваше нито с пеене, нито с тоалета си, нито с обмисляне на думите си, беше, че тя нямаше никакво време да се занимава с това.
Знае се, че човек има способността да бъде погълнат изцяло от едно нещо, колкото и то да изглежда нищожно. И знае се, че няма такова нищожно нещо, което при съсредоточено в него внимание да не се разрасне до безкрайност.
Онова, което изцяло бе погълнало Наташа, беше семейството, тоест мъжът, когото тя трябваше да държи така, че той да принадлежи неразделно на нея, на семейството и децата, които трябваше да носи, ражда, кърми и възпитава.
И колкото повече се вдълбочаваше тя не с ума, а с цялата си душа, с цялото си същество в онова, което я занимаваше, толкова повече то се разрастваше под нейното внимание и толкова по-слаби и незначителни й се струваха нейните сили, тъй че тя съсредоточаваше всички в едно и също нещо и все пак не успяваше да направи всичко, което смяташе, че е необходимо.
Приказките и разсъжденията за правата на жените, за отношенията между съпрузите, за тяхната свобода и за правата им, макар да не се наричаха още както сега въпроси, бяха тогава също такива, каквито са и сега; ала тия въпроси не само че не интересуваха Наташа, но тя съвсем не ги разбираше.
Тия въпроси и тогава, както и сега, съществуваха само за ония хора, които виждат в брака единствено удоволствието, което съпрузите получават един от друг, тоест само едно от началата на брака, а не цялото му значение, което е в семейството.
Тия разсъждения и сегашните въпроси, които приличат на въпросите как може да се получи колкото е възможно по-голямо удоволствие от обеда, тогава не съществуваха, както и сега не съществуват за хората, за които целта на обеда е нахранване и целта на съпружеството — семейство.
Ако целта на обеда е — нахранването на тялото, оня, който ще изяде отведнъж два обеда, ще постигне може би по-голямо удоволствие, но няма да постигне целта, защото двата обеда няма да се смелят от стомаха.
Ако целта на брака е семейство, оня, който ще поиска да има много жени и мъже, ще получи може би много удоволствия, но в никакъв случай няма да има семейство.
Целият въпрос, щом целта на обеда е нахранването, а целта на брака — семейството, се разрешава само с това — да не се яде повече, отколкото стомахът може да смели, и да нямаш повече жени и мъже, отколкото е потребно за семейство, тоест една и един. На Наташа й трябваше съпруг. Дадоха й съпруг. И съпругът й даде семейство. И тя не само не смяташе, че й трябва друг, по-добър съпруг, но тъй като всичките й душевни сили бяха устремени да служи на тоя съпруг и на семейството, тя не можеше и да си представи и не виждаше никакъв интерес да си представя какво би било, ако беше иначе.
Наташа не обичаше обществото изобщо, ала толкова повече обичаше обществото на своите — на графиня Маря, на брат си, на майка си и на Соня. Тя скъпеше обществото на ония хора, при които — невчесана, по роба, би могла да излезе с широки крачки от детската стая с радостно лице и да покаже пеленка с жълто вместо със зелено петно и да изслуша утешения, че детето сега е много по-добре.
Наташа до такава степен се беше занемарила, че дрехите й, прическата, неуместно казаните думи, ревността й — тя ревнуваше от Соня, от гувернантката, от всяка хубава и грозна жена — бяха обикновеният прицел за шеги на всичките й близки. Общото мнение беше, че Пиер е под чехъла на жена си и наистина беше тъй. Още от първите дни на съпружеството им Наташа предяви своите изисквания. Пиер се учуди от тоя съвсем нов за него възглед на жена му — че всеки миг от неговия живот принадлежи ней и на семейството; Пиер се учуди от изискванията на жена си, но беше поласкан от тях и им се подчини.
Подчинението на Пиер се състоеше в това, че той не само не смееше да ухажва, но не смееше да говори усмихнат с друга жена, Не смееше да ходи в клубове, по обеди само тъй, за да прекара времето си, не смееше да харчи пари за прищевки, не смееше да пътува за дълго време освен по работа, в която жена му включваше и научните му занимания, от които тя нищо не проумяваше, но на които отдаваше голямо значение. Срещу това Пиер имаше пълно право да разполага в къщи не само със себе си, както си искаше, но и с цялото семейство. У дома си Наташа се държеше като робиня на мъжа си; и когато Пиер се занимаваше — четеше или пишеше в кабинета си, цялата къща ходеше на пръсти. Стигаше Пиер да прояви някаква своя силна склонност към нещо и онова, което обичаше, винаги се изпълняваше. Стигаше само да каже, че желае нещо, и Наташа скачаше и хукваше да го изпълни.
Цялата къща се ръководеше от мнимите заповеди на съпруга, тоест от желанията на Пиер, които Наташа се мъчеше да предугади. Начинът и мястото, дето щяха да живеят, познанствата, връзките, заниманията на Наташа, възпитанието на децата — всичко не само че се вършеше по изразената воля на Пиер, но Наташа се мъчеше да предусети онова, което можеше да произтича от мислите, изказвани от Пиер в разговорите. И тя вярно долавяше онова, което бе същина на Пиеровите желания, и щом веднъж го доловеше, здраво държеше на това, което бе открила. И когато самият Пиер поискаше да промени желанието си, тя се бореше срещу него с неговото оръжие.
Така през тежкото за Наташа време, което Пиер никога не забравяше, след раждането на първото слабо дете, когато трябваше да сменят три кърмачки и Наташа се бе разболяла от отчаяние, веднъж Пиер й каза мислите на Русо, с които той бе напълно съгласен, за неестествеността и вредата от кърмачките. При второто дете, въпреки противодействието на майка й, на докторите и на мъжа й, които не се съгласяваха тя да кърми — което се смяташе тогава за нещо нечувано и вредно, тя настоя на своето и оттогава кърмеше всичките си деца.
В минути на раздразнение твърде често се случваше, че мъжът и жената спореха дълго, но след спора Пиер, за своя радост и учудване, намираше не само в думите, но и в действията на жена си същата своя мисъл, срещу която тя беше спорила. И не само че намираше тая мисъл, но я намираше изчистена от всичко, което бе излишно, предизвикано от увлечението и спора, така както той я бе изразил.
След седем години съпружество Пиер чувствуваше радостното, твърдо съзнание, че не е лош човек и чувствуваше това, защото се виждаше отразен в жена си. В себе си той чувствуваше всичко — и добро, и лошо — смесено и засенчващо се едно друго. Но в жена му се отразяваше само онова, което бе истински хубаво; всичко, което не беше съвсем хубаво, бе махнато. И това отразяване ставаше не по пътя на логическата мисъл, а по друг — тайнствен и непосреден път.