Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава VII
Прошло два месяца после получения известий в Лысых Горах об Аустерлицком сражении и о погибели князя Андрея. И, несмотря на все письма через посольство и несмотря на все розыски, тело его не было найдено и его не было в числе пленных. Хуже всего для его родных было то, что оставалась все-таки надежда на то, что он был поднят жителями на поле сражения и, может быть, лежал выздоравливающий или умирающий где-нибудь один, среди чужих, и не в силах дать о себе вести. В газетах, из которых впервые узнал старый князь об Аустерлицком поражении, было написано, как и всегда, весьма кратко и неопределенно, о том, что русские после блестящих баталий должны были отретироваться и ретираду произвели в совершенном порядке. Старый князь понял из этого официального известия, что наши были разбиты. Через неделю после газеты, принесшей известие об Аустерлицкой битве, пришло письмо Кутузова, который извещал князя об участи, постигшей его сына.
«Ваш сын, в моих глазах, — писал Кутузов, — с знаменем в руках, впереди полка пал героем, достойным своего отца и своего отечества. К общему сожалению моему и всей армии, до сих пор неизвестно, — жив ли он или нет. Себя и вас надеждой льщу, что сын ваш жив, ибо в противном случае в числе найденных на поле сражения офицеров, о коих список мне подан через парламентеров, и он бы поименован был».
Получив это известие поздно вечером, когда он был один в своем кабинете, старый князь никому ничего не сказал. Как и обыкновенно, на другой день он пошел на свою утреннюю прогулку; но был молчалив с приказчиком, садовником и архитектором и, хотя и был гневен на вид, ничего никому не сказал.
Когда в обычное время княжна Марья вошла к нему, он стоял за станком и точил, но, как обыкновенно, не оглянулся на нее.
— А! Княжна Марья! — вдруг сказал он неестественно и бросил стамеску. (Колесо еще вертелось от размаха. Княжна Марья долго помнила этот замирающий скрип колеса, который слился для нее с тем, что последовало.)
Княжна Марья подвинулась к нему, увидала его лицо, и что-то вдруг опустилось в ней. Глаза ее перестали видеть ясно. Она по лицу отца, не грустному, не убитому, но злому и неестественно над собой работающему лицу, увидала, что вот, вот над ней повисло и задавит ее страшное несчастие, худшее в жизни несчастие, еще не испытанное ею, несчастие непоправимое, непостижимое, смерть того, кого любишь.
— Mon père, — André?[1] — сказала неграциозная, неловкая княжна с такой невыразимой прелестью печали и самозабвения, что отец не выдержал ее взгляда и, всхлипнув, отвернулся.
— Получил известие. В числе пленных нет, в числе убитых нет. Кутузов пишет, — крикнул он пронзительно, как будто желая прогнать княжну этим криком, — убит!
Княжна не упала, с ней не сделалось дурноты. Она была уже бледна, но когда она услыхала эти слова, лицо ее изменилось и что-то просияло в ее лучистых, прекрасных глазах. Как будто радость, высшая радость, независимая от печалей и радостей этого мира, разлилась сверх той сильной печали, которая была в ней. Она забыла весь страх к отцу, подошла к нему, взяла его за руку, потянула к себе и обняла за сухую, жилистую шею.
— Mon père, — сказала она. — Не отвертывайтесь от меня, будемте плакать вместе.
— Мерзавцы! Подлецы! — закричал старик, отстраняя от нее лицо. — Губить армию, губить людей! За что? Поди, поди, скажи Лизе.
Княжна бессильно опустилась в кресло подле отца и заплакала. Она видела теперь брата в ту минуту, как он прощался с ней и с Лизой, с своим нежным и вместе высокомерным видом, она видела его в ту минуту, как он нежно и насмешливо надевал образок на себя. «Верил ли он? Раскаялся ли он в своем неверии? Там ли он теперь? Там ли, в обители вечного спокойствия и блаженства?», — думала она.
— Mon père, скажите мне, как это было? — спросила она сквозь слезы.
— Иди, иди; убит в сражении, в котором повели убивать русских лучших людей и русскую славу. Идите, княжна Марья. Иди и скажи Лизе. Я приду.
Когда княжна Марья вернулась от отца, маленькая княгиня сидела за работой и с тем особенным выражением внутреннего и счастливо-спокойного взгляда, свойственного только беременным женщинам, посмотрела на княжну Марью. Видно было, что глаза ее не видали княжны Марьи, а смотрели вглубь, в себя — во что-то счастливое и таинственное, совершающееся в ней.
— Marie, — сказала она, отстраняясь от пялец и переваливаясь назад, — дай сюда твою руку. — Она взяла руку княжны и наложила ее себе на живот.
Глаза ее улыбались, ожидая, губка с усиками поднялась и детски-счастливо осталась поднятой.
Княжна Марья стала на колени перед ней и спрятала лицо в складках платья невестки.
— Вот, вот — слышишь? Мне так странно. И знаешь, Мари, я очень буду любить его, — сказала Лиза, блестящими, счастливыми глазами глядя на золовку. Княжна Марья не могла поднять головы: она плакала.
— Что с тобой, Маша?
— Ничего… так мне грустно стало… грустно об Андрее, — сказала она, отирая слезы о колени невестки. Несколько раз в продолжение утра княжна Марья начинала приготавливать невестку и всякий раз начинала плакать. Слезы эти, которых причины не понимала маленькая княгиня, встревожили ее, как ни мало она была наблюдательна. Она ничего не говорила, но беспокойно оглядывалась, отыскивая чего-то. Перед обедом в ее комнату вошел старый князь, которого она всегда боялась, теперь с особенно-неспокойным, злым лицом и, ни слова не сказав, вышел. Она посмотрела на княжну Марью, потом задумалась с тем выражением глаз устремленного внутрь себя внимания, которое бывает у беременных женщин, и вдруг заплакала.
— Получили от Андрея что-нибудь? — сказала она.
— Нет, ты знаешь, что еще не могло прийти известие, но mon père беспокоится, и мне страшно.
— Так ничего?
— Ничего, — сказала княжна Марья, лучистыми глазами твердо глядя на невестку. Она решилась не говорить ей и уговорила отца скрыть получение страшного известия от невестки до ее разрешения, которое должно было быть на днях. Княжна Марья и старый князь, каждый по-своему носили и скрывали свое горе. Старый князь не хотел надеяться: он решил, что князь Андрей убит, и, несмотря на то, что он послал чиновника в Австрию разыскивать след сына, он заказал ему в Москве памятник, который намерен был поставить в своем саду, и всем говорил, что сын его убит. Он старался, не изменяя, вести прежний образ жизни, но силы изменяли ему: он меньше ходил, меньше ел, меньше спал и с каждым днем делался слабее. Княжна Марья надеялась. Она молилась за брата, как за живого, и каждую минуту ждала известия о его возвращении.
VII
Минаха два месеца, откак в Лѝсие Гори бяха получили съобщение за Аустерлицкото сражение и за загиването на княз Андрей. И въпреки всички писма чрез посолството и всички издирвания тялото му не се намери, а той не беше и в списъка на пленниците. Най-лошото за близките му беше надеждата, която все пак оставаше, че той е бил прибран на полесражението от местните жители и лежеше може би някъде, оздравяващ или умиращ, сам, между чужди хора, без да има сили да съобщи за себе си. Във вестниците, отдето старият княз най-първо узна за Аустерлицкото поражение, пишеше твърде кратко и неопределено както винаги, че след бляскави сражения русите е трябвало да се оттеглят и оттеглянето било извършено в пълен ред. Старият княз разбра от това официално съобщение, че нашите са били разбити. Седмица след вестниците, които съобщаваха за Аустерлицката битка, дойде писмо от Кутузов, който известяваше на княза участта, постигнала сина му.
„Вашият син — пишеше Кутузов — пред очите ми падна със знамето в ръце, начело на полка си, като герой, достоен за баща си и за отечеството. За общо съжаление, мое и на цялата армия, и досега не се знае жив ли е, или не. Утешавам себе си и вас с надеждата, че син ви е жив, тъй като в противен случай между намерените на полесражението офицери, списъкът на които ми бе предаден чрез парламентьорите, щеше да бъде споменат и той.“
След като получи това съобщение късно вечерта, когато беше сам в кабинета си, старият княз не каза никому нищо. Той отиде на другия; ден както винаги на утринната си разходка, но беше мълчалив с управителя, с градинаря и архитекта и макар че наглед беше разгневен, не каза никому нищо.
Когато княжна Маря влезе в обикновеното време при него, той бе застанал зад струга и работеше, но не се обърна както обикновено да я погледне.
— А! Княжна Маря! — каза изведнъж и неестествено той и хвърли длетото. (Колелото продължи да се върти по инерция. Дълго след това княжна Маря помнеше това заглъхващо скърцане на колелото, което се бе сляло за нея с всичко, станало след това.)
Княжна Маря се приближи до него, видя лицето му и изведнъж нещо се скъса в нея. Очите престанаха да виждат ясно. По лицето на баща си, не тъжно, не убито, но зло, което той неестествено се мъчеше да показва спокойно, тя видя, че ето, ето на̀, над нея е надвиснало и ще я премаже някакво страшно нещастие, най-лошото в живота нещастие, неизпитано още от нея, непоправимо, неразбираемо нещастие — смърт на човек, когото обичаш.
— Mon père! André?[1] — каза неграциозната, тромавата княжна с такава неизразима прелестна тъга и самозабрава, че бащата не изтърпя погледа й, изхлипа и се извърна.
— Получих съобщение. Няма го между пленниците, няма го между убитите. Кутузов ми пише — изкрещя той тъй пронизително, като че с тоя крясък искаше да изгони княжната, — убит е!
Княжната не падна, не й прилоша. Тя и без това беше бледа, но когато чу тия думи, лицето й се промени и в нейните лъчисти, прекрасни очи нещо просия. Като че някаква радост, върховна радост, независима от тъгите й радостите на тоя свят, се разля върху дълбоката тъга, която я изпълваше. Тя забрави съвсем страха от баща си, приближи се до него, хвана ръката му, притегли я към себе си и го прегърна през слабата му жилеста шия.
— Mon père — каза тя. — Не бягайте от мене, да плачем заедно.
— Мерзавци, подлеци! — викаше старецът, като дръпна лицето си от нея. — Да погубят армията, да погубят хората! За какво? Иди, иди кажи на Лиза.
Княжната се отпусна обезсилена в едно кресло до баща си и заплака. Сега тя си спомни брат си, когато той се сбогуваше с нея и с Лиза, и видът му бе едновременно и нежен, и високомерен. Тя го видя в мига, когато той нежно и насмешливо надяваше иконката на шията си. „Вярваше ли той? Разкаял ли се е за безверието си? Там ли е сега? Там ли, в обителта на вечното спокойствие и блаженство?“ — мислеше тя.
— Mon père, кажете ми, как е станало? — попита през сълзи тя.
— Върви, върви; убит е в сражението, в което повели, за да бъдат избити най-добрите руси и руската слава. Идете, княжна Маря. Иди и кажи на Лиза. Аз ще дойда.
Когато княжна Маря, след като бе ходила при баща си, се върна, малката княгиня се занимаваше с ръкоделие и погледна княжна Маря с онова особено изражение на вдълбочен и щастливо-спокоен поглед, каквото имат само бременните жени. Личеше, че очите й не виждаха княжна Маря, а гледаха дълбоко в самата нея — в нещо щастливо и тайнствено, което се извършваше вътре в нея.
— Marie — рече тя, като се дръпна от гергефа и тежко се извърна назад, — дай си тук ръката. — Тя взе ръката на княжната и я сложи на корема си.
Очите й се усмихваха в очакване, устничката й с мустачета се бе дигнала и остана дигната като на щастливо дете.
Княжна Маря коленичи пред нея и скри лице в гънките на роклята на снаха си.
— Ето, ето — чуваш ли? Тъй ми е странно. И знаеш ли, Мари, аз много ще го обичам — каза Лиза с блеснали, щастливи очи, устремени в зълва й. Княжна Маря не можеше да дигне глава: тя плачеше.
— Какво ти е, Маша?
— Нищо… толкова ми домъчня… мъчно ми е за Андрей — каза тя, като изтриваше очи о коленете на снаха си. На няколко пъти сутринта княжна Маря се канеше да подготви снаха си и всеки път почваше да плаче. Колкото и да не бе наблюдателна, малката княгиня се разтревожи от тия сълзи, причината на които не разбираше. Тя не каза нищо, но неспокойно се озърташе, като че търсеше нещо. Преди обяда в стаята влезе старият княз, от когото тя винаги се страхуваше, сега с особено неспокойно и зло лице, и без да каже нещо, излезе. Тя погледна княжна Маря, след това се замисли с онова изражение, каквото имат очите при устремено навътре в себе си внимание, присъщо на бременните жени, и неочаквано заплака.
— Имате някакво известие от Андрей ли? — рече тя.
— Не, ти знаеш, че още не можем да имаме, но mon père се тревожи и мене ме е страх.
— Значи, нищо?
— Нищо — каза княжна Маря, като гледаше решително снаха си със своите лъчисти очи. Тя бе решила да не й казва нищо и склони баща си да крият от снаха си полученото страшно известие, докато тя роди, което щеше да стане наскоро. Княжна Маря и старият княз, всеки посвоему, носеха и криеха скръбта си.
Старият княз не искаше да се надява: той реши, че княз Андрей е убит и макар че изпрати в Австрия един чиновник, за да издири следите на сина му, поръча в Москва паметник за него, който смяташе да постави в градината на дома им, и казваше на всички, че син му е убит. Той се мъчеше да води без промяна предишния си начин на живот, но силите му изменяха: по-малко ходеше, по-малко, спеше и всеки ден все повече отслабваше. Княжна Маря се надяваше. Тя се молеше за брат си, като че ли той бе жив, и всеки миг чакаше съобщение, че се е върнал.