Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XX
Пьер хорошо знал эту большую, разделенную колоннами и аркой комнату, всю обитую персидскими коврами. Часть комнаты за колоннами, где с одной стороны стояла высокая красного дерева кровать под шелковыми занавесами, а с другой — огромный киот с образами, была красно и ярко освещена, как бывают освещены церкви во время вечерней службы. Под освещенными ризами киота стояло длинное вольтеровское кресло, и на кресле, обложенном вверху снежно-белыми, не смятыми, видимо, только что перемененными подушками, укрытая до пояса ярко-зеленым одеялом, лежала знакомая Пьеру величественная фигура его отца, графа Безухова, с тою же седою гривой волос, напоминавших льва, над широким лбом и с теми же характерно-благородными крупными морщинами на красивом красно-желтом лице. Он лежал прямо под образами; обе толстые, большие руки его были выпростаны из-под одеяла и лежали на нем. В правую руку, лежавшую ладонью книзу, между большим и указательным пальцами вставлена была восковая свеча, которую, нагибаясь из-за кресла, придерживал в ней старый слуга. Над креслом стояли духовные лица в своих величественных блестящих одеждах, с выпростанными на них длинными волосами, с зажженными свечами в руках, и медленно-торжественно служили. Немного позади их стояли две младшие княжны, с платком в руках и у глаз, и впереди их старшая, Катишь, с злобным и решительным видом, ни на мгновение не спуская глаз с икон, как будто говорила всем, что не отвечает за себя, если оглянется. Анна Михайловна, с кроткою печалью и всепрощением на лице, и неизвестная дама стояли у двери. Князь Василий стоял с другой стороны двери, близко к креслу, за резным бархатным стулом, который он поворотил к себе спинкой, и, облокотив на нее левую руку со свечой, крестился правою, каждый раз поднимая глаза кверху, когда приставлял персты ко лбу. Лицо его выражало спокойную набожность и преданность воле божией. «Ежели вы не понимаете этих чувств, то тем хуже для вас», — казалось, говорило его лицо.
Сзади его стоял адъютант, доктора и мужская прислуга; как бы в церкви, мужчины и женщины разделились. Все молчало, крестилось, только слышны были церковное чтение, сдержанное, густое басовое пение и в минуту молчания перестановка ног и вздохи. Анна Михайловна, с тем значительным видом, который показывал, что она знает, что делает, перешла через всю комнату к Пьеру и подала ему свечу. Он зажег ее и, развлеченный наблюдениями над окружающими, стал креститься тою же рукой, в которой была свеча.
Младшая, румяная и смешливая, княжна Софи, с родинкою, смотрела на него. Она улыбнулась, спрятала свое лицо в платок и долго не открывала его; но, посмотрев на Пьера, опять засмеялась. Она, видимо, чувствовала себя не в силах глядеть на него без смеха, но не могла удержаться, чтобы не смотреть на него, и во избежание искушений тихо перешла за колонну. В середине службы голоса духовенства вдруг замолкли; духовные лица шепотом сказали что-то друг другу; старый слуга, державший руку графа, поднялся и обратился к дамам. Анна Михайловна выступила вперед и, нагнувшись над больным, из-за спины пальцем поманила к себе Лоррена. Француз-доктор, — стоявший без зажженной свечи, прислонившись к колонне, в той почтительной позе иностранца, которая показывает, что, несмотря на различие веры, он понимает всю важность совершающегося обряда и даже одобряет его, — неслышными шагами человека во всей силе возраста подошел к больному, взял своими белыми тонкими пальцами его свободную руку с зеленого одеяла и, отвернувшись, стал щупать пульс и задумался. Больному дали чего-то выпить, зашевелились около него, потом опять расступились по местам, и богослужение возобновилось. Во время этого перерыва Пьер заметил, что князь Василий вышел из-за своей спинки стула и с тем же видом, который показывал, что он знает, что делает, и что тем хуже для других, ежели они не понимают его, не подошел к больному, а, пройдя мимо его, присоединился к старшей княжне и с нею вместе направился в глубь спальни, к высокой кровати под шелковыми занавесами. От кровати и князь и княжна оба скрылись в заднюю дверь, но перед концом службы один за другим возвратились на свои места. Пьер обратил на это обстоятельство не более внимания, как и на все другие, раз навсегда решив в своем уме, что все, что совершалось перед ним нынешний вечер, было так необходимо нужно.
Звуки церковного пения прекратились, и послышался голос духовного лица, которое почтительно поздравляло больного с принятием таинства. Больной лежал все так же, безжизненно и неподвижно. Вокруг него все зашевелилось, послышались шаги и шепоты, из которых шепот Анны Михайловны выдавался резче всех.
Пьер слышал, как она сказала:
— Непременно надо перенести на кровать, здесь никак нельзя будет…
Больного так обступили доктора, княжны и слуги, что Пьер уже не видал той красно-желтой головы с седою гривой, которая, несмотря на то, что он видел и другие лица, ни на мгновение не выходила у него из вида во все время службы. Пьер догадался по осторожному движению людей, обступивших кресло, что умирающего поднимали и переносили.
— За мою руку держись, уронишь так, — послышался ему испуганный шепот одного из слуг, — снизу… еще один, — говорили голоса, и тяжелые дыхания и переступанья ногами людей стали торопливее, как будто тяжесть, которую они несли, была сверх сил их.
Несущие, в числе которых была и Анна Михайловна, поравнялись с молодым человеком, и ему на мгновение из-за спин и затылков людей показалась высокая, жирная, открытая грудь, тучные плечи больного, приподнятые кверху людьми, державшими его под мышки, и седая курчавая львиная голова. Голова эта, с необычайно широким лбом и скулами, красивым чувственным ртом и величественным холодным взглядом, была не обезображена близостью смерти. Она была такая же, какою знал ее Пьер назад тому три месяца, когда граф отпускал его в Петербург. Но голова эта беспомощно покачивалась от неровных шагов несущих, и холодный, безучастный взгляд не знал, на чем остановиться.
Прошло несколько минут суетни около высокой кровати; люди, несшие больного, разошлись. Анна Михайловна дотронулась до руки Пьера и сказала ему: «Venez[1]». Пьер вместе с нею подошел к кровати, на которой, в праздничной позе, видимо, имевшей отношение к только что совершенному таинству, был положен больной. Он лежал, высоко опираясь головой на подушки. Руки его были симметрично выложены на зеленом шелковом одеяле ладонями вниз. Когда Пьер подошел, граф глядел прямо на него, но глядел тем взглядом, которого смысл и значение нельзя понять человеку. Или этот взгляд ровно ничего не говорил, как только то, что, покуда есть глаза, надо же глядеть куда-нибудь, или он говорил слишком многое. Пьер остановился, не зная, что ему делать, и вопросительно оглянулся на свою руководительницу Анну Михайловну. Анна Михайловна сделала ему торопливый жест глазами, указывая на руку больного и губами посылая ей воздушный поцелуй. Пьер, старательно вытягивая шею, чтобы не зацепить за одеяло, исполнил ее совет я приложился к ширококостной и мясистой руке. Ни рука, ни один мускул лица графа не дрогнули. Пьер опять вопросительно посмотрел на Анну Михайловну, спрашивая теперь, что ему делать. Анна Михайловна глазами указала ему на кресло, стоявшее подле кровати. Пьер покорно стал садиться на кресло, глазами продолжая спрашивать, то ли он сделал, что нужно. Анна Михайловна одобрительно кивнула головой. Пьер принял опять симметрично-наивное положение египетской статуи, видимо, соболезнуя о том, что неуклюжее и толстое тело его занимало такое большое пространство, и употребляя все душевные силы, чтобы казаться как можно меньше. Он смотрел на графа. Граф смотрел на то место, где находилось лицо Пьера, в то время как он стоял. Анна Михайловна являла в своем выражении сознание трогательной важности этой последней минуты свидания отца с сыном. Это продолжалось две минуты, которые показались Пьеру часом. Вдруг в крупных мускулах и морщинах лица графа появилось содрогание. Содрогание усиливалось, красивый рот покривился (тут только Пьер понял, до какой степени отец его был близок к смерти), из перекривленного рта послышался неясный хриплый звук. Анна Михайловна старательно смотрела в глаза больному и, стараясь угадать, чего было нужно ему, указывала то на Пьера, то на питье, то шепотом вопросительно называла князя Василия, то указывала на одеяло. Глаза и лицо больного выказывали нетерпение. Он сделал усилие, чтобы взглянуть на слугу, который безотходно стоял у изголовья постели.
— На другой бочок перевернуться хотят, — прошептал слуга и поднялся, чтобы переворотить лицом к стене тяжелое тело графа.
Пьер встал, чтобы помочь слуге.
В то время как графа переворачивали, одна рука его беспомощно завалилась назад, и он сделал напрасное усилие, чтобы перетащить ее. Заметил ли граф тот взгляд ужаса, с которым Пьер смотрел на эту безжизненную руку, или какая другая мысль промелькнула в его умирающей голове в эту минуту, но он посмотрел на непослушную руку, на выражение ужаса в лице Пьера, опять на руку, и на лице его явилась так не шедшая к его чертам слабая, страдальческая улыбка, выражавшая как бы насмешку над своим собственным бессилием. Неожиданно, при виде этой улыбки, Пьер почувствовал содрогание в груди, щипанье в носу, и слезы затуманили его зрение. Больного перевернули на бок к стене. Он вздохнул.
— Il est assoupi[2], — сказала Анна Михайловна, заметив приходившую на смену княжну. — Allons[3].
Пьер вышел.
XX
Пиер знаеше добре тая голяма, разделена с колони и с арка стая, стените на която бяха покрити с персийски килими. Частта от стаята зад колоните, дето в едната страна имаше висок креват от махагон с копринени завеси, а в другата — голям иконостас, беше хубаво и ярко осветена, както са осветени църквите през вечерна служба. Под осветените ризи[1] на иконостаса бе поставено едно дълго волтеровско кресло и в креслото, подпълнено в горната част със снежнобели, неизмачкани, очевидно току-що сменени възглавници, лежеше покрита до кръста с яркозелена завивка познатата на Пиер величествена фигура на баща му, граф Безухов, със същата побеляла грива коси над широкото чело, която приличаше на лъвска, и със същите характерно благородни едри бръчки на красивото червено-жълто лице. Той лежеше точно под иконите: двете му дебели, големи ръце бяха измъкнати над завивката и сложени върху нея. В дясната му ръка, обърната надолу с дланта, беше пъхната между палеца и показалеца вощеница, придържана от един стар слуга, наведен иззад креслото. Над креслото се бяха изправили духовните лица в своите величествени бляскави одежди, с разстлани над тях дълги коси, със запалени свещи в ръце, и служеха тържествено-бавно. Малко зад тях бяха застанали двете по-млади княжни с кърпички в ръце и до очите си, а пред тях, със злобен и решителен вид, най-голямата, Катиш, която ни за миг не откъсваше поглед от иконите, сякаш искаше да каже на всички, че ако извърне очи, не отговаря за себе си. Ана Михайловна, с кротка тъга и всеопрощение по лицето, и непознатата дама се бяха изправили до вратата. Княз Василий бе застанал от другата страна на вратата, близо до креслото, зад един плюшен стол с резба, който бе обърнал с облегалото към себе си, за да облакъти на него лявата си ръка, която държеше свещ, а с дясната се кръстеше и всеки път, когато пръстите му досягаха челото, дигаше очи нагоре. Лицето му изразяваше спокойна набожност и упование на Волята Божия. „Толкова по-зле за вас, ако не разбирате тия чувства“ — като че казваше лицето му.
Зад него стояха адютантът, докторите и мъжката прислуга; мъжете и жените се бяха разделили, като че бяха в църква. Всички мълчаха, кръстеха се, чуваше се само църковното четене, сдържаното, плътно басово пеене и през минутите на мълчание — местене на нозе и въздишки. С важен израз, който показваше, че тя знае какво върши, Ана Михайловна прекоси цялата стая, за да отиде при Пиер и му даде свещ. Той я запали и улисан в наблюдаване на околните, почна да се кръсти с ръката, която държеше свещта.
Най-малката, румена и смешлива, княжна Софи с бенката го гледаше. Тя се усмихна, скри лице в кърпичката си и дълго не то откриваше; но когато погледна Пиер, пак се засмя. Явно не можеше да го гледа, без да се смее, и знаеше това, ала не можеше да се сдържи да не го гледа, и за да избегне изкушенията, мина тихо зад колоната. В средата на службата гласовете на духовенството изведнъж млъкнаха; духовните лица си казаха нещо шепнешком; старият слуга, който придържаше ръката на графа, стана и се обърна към дамите. Ана Михайловна излезе напред, приведе се над болния и повика с пръст иззад гърба си Лорен. Французинът доктор, застанал без запалена свещ и облегнат до колоната в оная почтителна поза на чужденец, която показва, че въпреки разликата във вярата той разбира цялата важност на извършвания обред и дори го одобрява — отиде при болния с беззвучни стъпки на човек в разцвета на възрастта си, дигна от зелената завивка със своите бели тънки пръсти неговата свободна ръка, извърна се, почна да измерва пулса и се замисли. Дадоха на болния да пие нещо, раздвижиха се наоколо му, после отново отидоха по местата си и богослужението продължи. През това прекъсване Пиер забеляза, че княз Василий се измъкна иззад облегалото на стола и със същия вид, който показваше, че знае какво върши, а ако другите не го разбират, толкова по-зле за тях, не се приближи до болния, а мина покрай него, отиде при най-голямата княжна и заедно с нея тръгна към дъното на спалнята, към високия креват под копринени завеси. Оттам князът и княжната се скриха през задната врата, но преди да свърши службата, се върнаха един след друг на местата си. Пиер не обърна на това по-голямо внимание, отколкото на всичко останало, тъй като веднъж завинаги бе решил, че всичко, което ставаше тая вечер пред него, беше крайно необходимо.
Звуците на църковното пение спряха и се чу гласът на едно духовно лице, което поздравяваше почтително болния с приемането на тайнството. Болният лежеше все тъй безжизнено и неподвижно. Около него всичко се размърда, чуха се стъпки и шепот, сред който най-рязко изпъкваше шепотът на Ана Михайловна.
Пиер чу как тя каза:
— Без друго трябва да се пренесе на кревата, тук съвсем няма да може…
Болният бе тъй обграден от докторите, княжните и слугите, че Пиер не съзираше вече оная червено-жълта глава с бялата грива, която ни за миг не изчезваше от погледа му, макар че през всичкото време на църковната служба той виждаше и други лица. По предпазливите движения на хората, които бяха обградили креслото, Пиер разбра, че дигаха и пренасяха умиращия.
— Дръж се за ръката ми, така ще го изтървеш — чу той уплашения шепот на един слуга, — отдолу… още един — казваха други гласове и тежкото дишане и местенето на нозете се ускори, сякаш тежестта, която носеха, беше свръх силите им.
Носещите, между които беше и Ана Михайловна, дойдоха наспоред с момъка и за миг, иззад гърбовете и тиловете на хората, той съзря високите охранени, открити гърди, дебелите рамене на болния, дигнати нагоре от ония, които го държаха под мишниците, и бялата му къдрава лъвска глава. Тая глава, с извънредно широко чело и скули, с хубава чувствена уста и величествен студен поглед не бе обезобразена от близостта на смъртта. Тя беше същата, каквато я знаеше Пиер преди три месеца, когато графът го изпращаше за Петербург. Но тая глава се клатеше безпомощно от неравните стъпки на носещите и студеният безучастен поглед не знаеше на какво да се спре.
Минаха няколко минути суетене около високия креват; хората, които пренасяха болния, се разотидоха. Ана Михайловна досегна ръката на Пиер и му каза: „venez“[2]. Заедно с нея Пиер се приближи до кревата, дето болният бе положен в тържествена поза, която очевидно имаше връзка с току-що извършеното тайнство. Той лежеше с глава, облегната високо на възглавниците. Ръцете му бяха сложени симетрично с дланите надолу върху зелената копринена завивка. Когато Пиер се приближи, графът гледаше право в него, но гледаше с такъв поглед, смисъла и значението на който човек не може да разбере. Тоя поглед или нищо не казваше, освен че докато човек има очи, те все трябва да гледат нанякъде, или пък говореше премного. Пиер се спря, без да знае какво да прави, и погледна въпросително към своята ръководителка Ана Михайловна. Ана Михайловна му направи бърз знак с поглед, посочи му ръката на болния, а с устните си й изпрати въздушна целувка. Като проточи внимателно шия, за да не закачи завивката, Пиер изпълни съвета й и целуна ширококостната и месеста ръка. Ни ръката, ни един мускул по лицето на графа не трепнаха. Пиер отново погледна въпросително Ана Михайловна, питайки я какво да прави сега. Ана Михайловна му показа с очи креслото до кревата. Пиер покорно почна да сяда в креслото, като продължаваше да пита с очи дали е направил, каквото трябва. Ана Михайловна кимна с глава одобрително. Пиер отново зае симетрично-наивното положение на египетска статуя, при което явно съжаляваше, че тромавото му и дебело тяло заема толкова голямо пространство, и напрягаше всичките си душевни сили, за да изглежда колкото е възможно по-малък. Той погледна графа. Графът гледаше онова място, дето се намираше лицето на Пиер, когато той стоеше изправен. Ана Михайловна показваше с израза си съзнание за трогателното значение на тая последна минута от срещата на бащата със сина. Това продължи две минути, които се сториха на Пиер цял час. Изведнъж едрите мускули и бръчки по лицето на графа потрепериха. Треперенето се засили, хубавата уста се изкриви (едва сега Пиер разбра до каква степен баща му е близо до смъртта), от изкривената уста се чу неясен, хрипкав звук. Ана Михайловна внимателно гледаше болния в очите и като се мъчеше да долови какво иска той, сочеше ту Пиер, ту питието, ту шепнешком-въпросително споменаваше името на княз Василий, ту сочеше завивката. Очите и лицето на болния изразяваха нетърпение. Той направи усилие да погледне слугата, който неотлъчно стоеше до възглавниците.
— Иска да се обърне на другата страна — прошепна слугата и се изправи, за да обърне тежкото тяло на графа с очи към стената.
Пиер стана да помогне на слугата.
Докато обръщаха графа, едната му ръка се отпусна безпомощно назад и той направи напразно усилие да я преметне. Дали графът бе съзрял ужасения поглед на Пиер, който гледаше тая безжизнена ръка, или в тоя миг някаква друга мисъл се мярна в умиращата му глава, но той погледна непослушната ръка, лицето на Пиер, по което бе изписан ужас, отново — ръката и по лицето му се появи съвсем несвойствена на чертите му слаба, страдалческа усмивка, която изразяваше като че насмешка над собственото му безсилие. Неочаквано, когато съзря тая усмивка, Пиер усети, че гърдите му потреперват, а в носа го сърби и сълзи замрежиха погледа му. Обърнаха болния на едната му страна, към стената. Той въздъхна.
— Il est assoupi[3] — рече Ана Михайловна, като видя княжната, която идеше да я смени. — Allons[4].
Пиер излезе.