Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Глава XII

Вечером князь Андрей и Пьер сели в коляску и поехали в Лысые Горы. Князь Андрей, поглядывая на Пьера, прерывал изредка молчание речами, доказывавшими, что он находился в хорошем расположении духа.

Он говорил ему, указывая на поля, о своих хозяйственных усовершенствованиях.

Пьер мрачно молчал, отвечая односложно, и казался погруженным в свои мысли.

Пьер думал о том, что князь Андрей несчастлив, что он заблуждается, что он не знает истинного света и что Пьер должен притти на помощь ему, просветить и поднять его. Но как только Пьер придумывал, как и что он станет говорить, он предчувствовал, что князь Андрей одним словом, одним аргументом уронит всё в его ученьи, и он боялся начать, боялся выставить на возможность осмеяния свою любимую святыню.

— Нет, отчего же вы думаете, — вдруг начал Пьер, опуская голову и принимая вид бодающегося быка, отчего вы так думаете? Вы не должны так думать.

— Про что я думаю? — спросил князь Андрей с удивлением.

— Про жизнь, про назначение человека. Это не может быть. Я так же думал, и меня спасло, вы знаете что? масонство. Нет, вы не улыбайтесь. Масонство — это не религиозная, не обрядная секта, как и я думал, а масонство есть лучшее, единственное выражение лучших, вечных сторон человечества. — И он начал излагать князю Андрею масонство, как он понимал его.

Он говорил, что масонство есть учение христианства, освободившегося от государственных и религиозных оков; учение равенства, братства и любви.

— Только наше святое братство имеет действительный смысл в жизни; всё остальное есть сон, — говорил Пьер. — Вы поймите, мой друг, что вне этого союза всё исполнено лжи и неправды, и я согласен с вами, что умному и доброму человеку ничего не остается, как только, как вы, доживать свою жизнь, стараясь только не мешать другим. Но усвойте себе наши основные убеждения, вступите в наше братство, дайте нам себя, позвольте руководить собой, и вы сейчас почувствуете себя, как и я почувствовал частью этой огромной, невидимой цепи, которой начало скрывается в небесах, — говорил Пьер.

Князь Андрей, молча, глядя перед собой, слушал речь Пьера. Несколько раз он, не расслышав от шума коляски, переспрашивал у Пьера нерасслышанные слова. По особенному блеску, загоревшемуся в глазах князя Андрея, и по его молчанию Пьер видел, что слова его не напрасны, что князь Андрей не перебьет его и не будет смеяться над его словами.

Они подъехали к разлившейся реке, которую им надо было переезжать на пароме. Пока устанавливали коляску и лошадей, они прошли на паром.

Князь Андрей, облокотившись о перила, молча смотрел вдоль по блестящему от заходящего солнца разливу.

— Ну, что же вы думаете об этом? — спросил Пьер, — что же вы молчите?

— Что я думаю? я слушал тебя. Всё это так, — сказал князь Андрей. — Но ты говоришь: вступи в наше братство, и мы тебе укажем цель жизни и назначение человека, и законы, управляющие миром. Да кто же мы — люди? Отчего же вы всё знаете? Отчего я один не вижу того, что вы видите? Вы видите на земле царство добра и правды, а я его не вижу.

Пьер перебил его. — Верите вы в будущую жизнь? — спросил он.

— В будущую жизнь? — повторил князь Андрей, но Пьер не дал ему времени ответить и принял это повторение за отрицание, тем более, что он знал прежние атеистические убеждения князя Андрея.

— Вы говорите, что не можете видеть царства добра и правды на земле. И я не видал его и его нельзя видеть, ежели смотреть на нашу жизнь как на конец всего. На земле, именно на этой земле (Пьер указал в поле), нет правды — всё ложь и зло; но в мире, во всем мире есть царство правды, и мы теперь дети земли, а вечно дети всего мира. Разве я не чувствую в своей душе, что я составляю часть этого огромного, гармонического целого. Разве я не чувствую, что я в этом огромном бесчисленном количестве существ, в которых проявляется Божество, — высшая сила, как хотите, — что я составляю одно звено, одну ступень от низших существ к высшим. Ежели я вижу, ясно вижу эту лестницу, которая ведет от растения к человеку, то отчего же я предположу, что эта лестница прерывается со мною, а не ведет дальше и дальше. Я чувствую, что я не только не могу исчезнуть, как ничто не исчезает в мире, но что я всегда буду и всегда был. Я чувствую, что кроме меня надо мной живут духи и что в этом мире есть правда.

— Да, это учение Гердера, — сказал князь Андрей, — но не то, душа моя, убедит меня, а жизнь и смерть, вот что убеждает. Убеждает то, что видишь дорогое тебе существо, которое связано с тобой, перед которым ты был виноват и надеялся оправдаться (князь Андрей дрогнул голосом и отвернулся) и вдруг это существо страдает, мучается и перестает быть… Зачем? Не может быть, чтоб не было ответа! И я верю, что он есть…. Вот что убеждает, вот что убедило меня, — сказал князь Андрей.

— Ну да, ну да, — говорил Пьер, — разве не то же самое и я говорю!

— Нет. Я говорю только, что убеждают в необходимости будущей жизни не доводы, а то, когда идешь в жизни рука об руку с человеком, и вдруг человек этот исчезнет там в нигде, и ты сам останавливаешься перед этой пропастью и заглядываешь туда. И, я заглянул…

— Ну так что ж! вы знаете, что есть там и что есть кто-то? Там есть — будущая жизнь. Кто-то есть — Бог.

Князь Андрей не отвечал. Коляска и лошади уже давно были выведены на другой берег и уже заложены, и уж солнце скрылось до половины, и вечерний мороз покрывал звездами лужи у перевоза, а Пьер и Андрей, к удивлению лакеев, кучеров и перевозчиков, еще стояли на пароме и говорили.

— Ежели есть Бог и есть будущая жизнь, то есть истина, есть добродетель; и высшее счастье человека состоит в том, чтобы стремиться к достижению их. Надо жить, надо любить, надо верить, — говорил Пьер, — что живем не нынче только на этом клочке земли, а жили и будем жить вечно там во всем (он указал на небо). Князь Андрей стоял, облокотившись на перила парома и, слушая Пьера, не спуская глаз, смотрел на красный отблеск солнца по синеющему разливу. Пьер замолк. Было совершенно тихо. Паром давно пристал, и только волны теченья с слабым звуком ударялись о дно парома. Князю Андрею казалось, что это полосканье волн к словам Пьера приговаривало: «правда, верь этому».

Князь Андрей вздохнул, и лучистым, детским, нежным взглядом взглянул в раскрасневшееся восторженное, но всё робкое перед первенствующим другом, лицо Пьера.

— Да, коли бы это так было! — сказал он. — Однако пойдем садиться, — прибавил князь Андрей, и выходя с парома, он поглядел на небо, на которое указал ему Пьер, и в первый раз, после Аустерлица, он увидал то высокое, вечное небо, которое он видел лежа на Аустерлицком поле, и что-то давно заснувшее, что-то лучшее что было в нем, вдруг радостно и молодо проснулось в его душе. Чувство это исчезло, как скоро князь Андрей вступил опять в привычные условия жизни, но он знал, что это чувство, которое он не умел развить, жило в нем. Свидание с Пьером было для князя Андрея эпохой, с которой началась хотя во внешности и та же самая, но во внутреннем мире его новая жизнь.

XII

Привечер княз Андрей и Пиер се качиха в каляската и заминаха за Лѝсие Гори. Княз Андрей, поглеждайки от време на време Пиер, нарушаваше мълчанието с такива думи, които показваха, че е в добро настроение.

Сочейки нивята, той му приказваше за своите стопански усъвършенствувания.

Пиер мрачно мълчеше, отговаряше едносрично и изглеждаше потънал в мислите си.

Пиер мислеше, че княз Андрей е нещастен, че се заблуждава, че не познава истинската светлина и че Пиер трябва да му се притече на помощ, да го просвети и издигне. Но щом измисляше как и какво да почне да му говори, веднага предчувствуваше, че княз Андрей с една дума, с един аргумент ще събори всичко в неговото учение; и се страхуваше да почне, страхуваше се, че може да изложи на подигравка любимата си светиня.

— Не, защо мислите — почна неочаквано Пиер, като наведе глава и заприлича на бик, който мушка, — защо мислите тъй? Не бива да мислите тъй.

— За какво мисля? — попита учудено княз Андрей.

— За живота, за предназначението на човека. Това не може да бъде. И аз мислех тъй и знаете ли какво ме спаси? Масонството. Не, не се усмихвайте. Масонството не е религиозна, не е обредна секта, както мислех и аз, но масонството е най-добрият, единственият израз на най-добрите, на вечните страни на човечеството. — И той почна да излага пред княз Андрей масонството, тъй както го разбираше.

Той каза, че масонството е учение за християнството, освободено от държавните и религиозни окови, учение за равенство, братство и обич.

— Само нашето свято братство има действителен смисъл в живота; всичко останало е сън — каза Пиер. — Разберете, приятелю, че всичко извън тоя съюз е изпълнено с лъжа и несправедливост и аз съм съгласен с вас, че на умния и добър човек не остава нищо друго, освен подобно на вас да доживява живота си, като се мъчи само да не пречи на другите. Но приемете нашите основни убеждения, постъпете в нашето братство, дайте ни себе си, позволете да ви ръководим, и веднага ще се почувствувате, както и аз се почувствувах, като част от тая грамадна невидима верига, началото на която се крие в небесата — каза Пиер.

Княз Андрей, мълчалив и загледан пред себе си, слушаше думите на Пиер. Тъй като няколко пъти от шума на каляската не можа да чуе, той запита Пиер за недочутите думи. По особения блясък, пламнал в очите на княз Андрей, и по мълчанието му Пиер виждаше, че думите му не са напразни, че княз Андрей няма да го прекъсне и няма да се надсмива на думите му.

Те се приближиха до разлялата се река, през която трябваше да минат на сал. Докато нагласяваха каляската и конете, те се качиха на сала.

Княз Андрей, облакътен на перилата, гледаше мълчаливо надлъж по блесналата от залязващото слънце разлята река.

— Е, какво мислите за това? — попита Пиер. — Защо мълчите?

— Какво мисля ли? Слушах те. Всичко това е тъй — рече княз Андрей. — Но ти казваш: постъпи в нашето братство и ние ще ти посочим целта на живота и предназначението на човека и законите, които управляват света. Но кои са тези — ние? Хора. Защо вие знаете всичко? Защо аз сам не виждам онова, което виждате вие? Вие виждате на земята царството на доброто и на истината, а аз не го виждам.

Пиер го прекъсна.

— Вярвате ли в бъдещия живот? — попита той.

— В бъдещия живот ли? — повтори княз Андрей, но Пиер не му остави време да отговори и взе това повторение за отрицание, толкова повече, че знаеше предишните атеистични убеждения на княз Андрей.

— Вие казвате, че не можете да видите царството на доброто и на справедливостта на земята. И аз не съм го видял; и то не може да се види, ако гледаме нашия живот като край на всичко. На земята, тъкмо на тая земя (Пиер посочи полето), няма истина — всичко е лъжа и зло; но в света, в целия свят има царство на истината и ние сме деца на земята сега, но вечно — деца на целия свят. Нима в душата си аз не чувствувам, че съм част от това огромно хармонично цяло? Нима не чувствувам, че съм в тоя огромен брой същества, в които се проявява божеството — или, ако искате, висшата сила, — че аз представлявам едно звено, едно стъпало от низшите същества към висшите? Ако виждам, ако ясно виждам тая стълба, която води от растението към човека, защо трябва да предполагам, че тази стълба, на която не виждам долния край, се губи в растенията? Защо трябва да предположа, че тая стълба се прекъсва с мене, а не води по-нататък и по-нататък до висшите същества? Аз чувствувам, че не само не мога да изчезна, както нищо в света не изчезва, но че винаги ще съществувам и винаги съм съществувал. Аз чувствувам, че освен мене над мене съществуват духове и че в тоя свят има истина.

— Да, това е учението на Хердер — каза княз Андрей, — но не това, душо моя, ще ме убеди, а животът и смъртта — ето кое убеждава. Убеждава това, че виждаш скъпо за тебе същество, което е свързано с тебе, пред което ти си бил виновен и си се надявал да се оправдаеш (гласът на княз Андрей потрепери и той се извърна), и изведнъж това същество страда, мъчи се и престава да живее… Защо? Не може да няма отговор! И аз вярвам, че има… Ето кое убеждава, ето кое ме убеди — каза княз Андрей.

— Е да, е да — рече Пиер, — та нима аз не казвам същото!

— Не. Аз казвам само, че за необходимостта на бъдещия живот убеждават не доводите, а това, че когато вървиш в живота ръка за ръка с един човек и изведнъж тоя човек изчезне там-никъде, и ти самият спираш пред тая пропаст и надничаш вътре. И аз надникнах…

— Е, че какво? Вие знаете, че има там и че има някой? Там — е бъдещият живот. Някой — е бог.

Княз Андрей не отговори. Каляската и конете отдавна бяха изкарани на другия бряг и запретнати и слънцето се бе скрило вече до половината, и вечерният мраз покриваше със звезди локвите до мястото на минаването, а Пиер и Андрей, за учудване на лакеи, кочияши и превозвачи, още стояха на сала и приказваха.

— Ако има бог и има бъдещ живот, тогава има истина, има добродетел; и висшето щастие на човека е в това — да се стреми да ги достигне. Трябва да се живее, трябва да се обича, трябва да се вярва — каза Пиер, — че не само сега живеем на това късче земя, а сме живели и ще живеем вечно там, във всичко (той посочи небето). — Княз Андрей стоеше облакътен на перилата на сала и слушайки Пиер, гледаше, без да откъсва очи, червения отблясък на слънцето върху синеещия разлив. Пиер млъкна. Беше съвсем тихо. Салът отдавна се бе долепил до брега и само вълните на течението се удряха тихо в дъното на сала. На княз Андрей му се стори, че това плискане на водата, съчетано с думите на Пиер, повтаряше: „Истина е, вярвай това.“

Княз Андрей въздъхна и погледна с лъчист, детски, нежен поглед лицето на Пиер, зачервено, възторжено, но все още плахо пред по-издигнатия от него приятел.

— Да, ако беше тъй! — каза той. — Но да вървим да се качим — добави княз Андрей и излизайки от сала, погледна небето, което му бе посочил Пиер, и за първи път след Аустерлиц видя онова високо, вечно небе, което бе видял, когато лежеше на Аустерлицкото поле, и нещо отдавна заспало, най-хубавото, което бе в него, изведнъж радостно и младежки се пробуди в душата му. Това чувство изчезна, щом княз Андрей навлезе отново в обикновените условия на живота, но той знаеше, че това чувство, което той не можа да развие, живееше в него. Срещата с Пиер беше за княз Андрей епоха, от която почна, макар външно да бе все същият, но във вътрешния му свят — неговият нов живот.