Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Глава IX

Из молодежи, не считая старшей дочери графини (которая была четырьмя годами старше сестры и держала себя уже как большая) и гостьи-барышни, в гостиной остались Николай и Соня-племянница. Соня была тоненькая, миниатюрненькая брюнетка с мягким, оттененным длинными ресницами взглядом, густою черною косою, два раза обвивавшею ее голову, и желтоватым оттенком кожи на лице и в особенности на обнаженных худощавых, но грациозных мускулистых руках и шее. Плавностью движений, мягкостью и гибкостью маленьких членов и несколько хитрою и сдержанною манерой она напоминала красивого, но еще не сформировавшегося котенка, который будет прелестною кошечкой. Она, видимо, считала приличным выказывать улыбкой участие к общему разговору; но против воли ее глаза из-под длинных густых ресниц смотрели на уезжающего в армию cousin с таким девическим страстным обожанием, что улыбка ее не могла ни на мгновение обмануть никого, и видно было, что кошечка присела только для того, чтоб еще энергичнее прыгнуть и заиграть с своим cousin, как скоро только они так же, как Борис с Наташей, выберутся из этой гостиной.

— Да, ma chère, — сказал старый граф, обращаясь к гостье и указывая на своего Николая. — Вот его друг Борис произведен в офицеры, и он из дружбы не хочет отставать от него; бросает и университет, и меня, старика: идет в военную службу, ma chère. A уж ему место в архиве было готово, и все. Вот дружба-то? — сказал граф вопросительно.

— Да, ведь война, говорят, объявлена, — сказала гостья.

— Давно говорят, — сказал граф. — Опять поговорят, поговорят, да так и оставят. Ma chère, вот дружба-то! — повторил он. — Он идет в гусары.

Гостья, не зная, что сказать, покачала головой.

— Совсем не из дружбы, — отвечал Николай, вспыхнув и отговариваясь, как будто от постыдного на него наклепа. — Совсем не дружба, а просто чувствую призвание к военной службе.

Он оглянулся на кузину и на гостью-барышню: обе смотрели на него с улыбкой одобрения.

— Нынче обедает у нас Шуберт, полковник Павлоградского гусарского полка. Он был в отпуску здесь и берет его с собой. Что делать? — сказал граф, пожимая плечами и говоря шуточно о деле, которое, видимо, стоило ему много горя.

— Я уж вам говорил, папенька, — сказал сын, — что, ежели вам не хочется меня отпустить, я останусь. Но я знаю, что никуда не гожусь, кроме как в военную службу; я не дипломат, не чиновник, не умею скрывать того, что чувствую, — говорил он, все поглядывая с кокетством красивой молодости на Соню и гостью-барышню.

Кошечка, впиваясь в него глазами, казалась каждую секунду готовою заиграть и выказать всю свою кошечью натуру.

— Ну, ну, хорошо! — сказал старый граф. — Все горячится. Все Бонапарте всем голову вскружил; все думают, как это он из поручиков попал в императоры. Что ж, дай бог, — прибавил он, не замечая насмешливой улыбки гостьи.

Большие заговорили о Бонапарте. Жюли, дочь Карагиной, обратилась к молодому Ростову:

— Как жаль, что вас не было в четверг у Архаровых. Мне скучно было без вас, — сказала она, нежно улыбаясь ему.

Польщенный молодой человек с кокетливой улыбкой молодости ближе пересел к ней и вступил с улыбающеюся Жюли в отдельный разговор, совсем не замечая того, что эта его невольная улыбка ножом ревности резала сердце красневшей и притворно улыбавшейся Сони. В середине разговора он оглянулся на нее. Соня страстно-озлобленно взглянула на него и, едва удерживая на глазах слезы, а на губах притворную улыбку, встала и вышла из комнаты. Все оживление Николая исчезло. Он выждал первый перерыв разговора и с расстроенным лицом вышел из комнаты отыскивать Соню.

— Как секреты-то этой всей молодежи шиты белыми нитками! — сказала Анна Михайловна, указывая на выходящего Николая. — Cousinage dangereux voisinage[1], — прибавила она.

— Да, — сказала графиня, после того как луч солнца, проникнувший в гостиную вместе с этим молодым поколением, исчез, и как будто отвечая на вопрос, которого никто ей не делал, но который постоянно занимал ее. — Сколько страданий, сколько беспокойств перенесено за то, чтобы теперь на них радоваться! А и теперь, право, больше страха, чем радости. Все боишься, все боишься! Именно тот возраст, в котором так много опасностей и для девочек, и для мальчиков.

— Все от воспитания зависит, — сказала гостья.

— Да, ваша правда, — продолжала графиня. — До сих пор я была, слава богу, другом своих детей и пользуюсь полным их доверием, — говорила графиня, повторяя заблуждение многих родителей, полагающих, что у детей их нет тайн от них. — Я знаю, что я всегда буду первою confidente[2] моих дочерей и что Николенька, по своему пылкому характеру, ежели будет шалить (мальчику нельзя без этого), то все не так, как эти петербургские господа.

— Да, славные, славные ребята, — подтвердил граф, всегда разрешавший запутанные для него вопросы тем, что все находил славным. — Вот подите! Захотел в гусары! Да вот, что вы хотите, ma chère!

— Какое милое существо ваша меньшая! — сказала гостья. — Порох!

— Да, порох, — сказал граф. — В меня пошла! И какой голос: хоть и моя дочь, а я правду скажу, певица будет, Саломони другая. Мы взяли итальянца ее учить.

— Не рано ли? Говорят, вредно для голоса учиться в эту пору.

— О нет, какой рано! — сказал граф. — Как же наши матери выходили в двенадцать — тринадцать лет замуж?

— Уж она и теперь влюблена в Бориса! Какова? — сказала графиня, тихо улыбаясь, глядя на мать Бориса и, видимо, отвечая на мысль, всегда ее занимавшую, продолжала: — Ну, вот видите, держи я ее строго, запрещай я ей… бог знает, что бы они делали потихоньку (графиня разумела, они целовались бы), а теперь я знаю каждое ее слово. Она сама вечером прибежит и все мне расскажет. Может быть, я балую ее, но, право, это, кажется, лучше. Я старшую держала строго.

— Да, меня совсем иначе воспитывали, — сказала старшая, красивая графиня Вера, улыбаясь.

Но улыбка не украсила лица Веры, как это обыкновенно бывает; напротив, лицо ее стало неестественно и оттого неприятно. Старшая, Вера, была хороша, была неглупа, училась прекрасно, была хорошо воспитана, голос у нее был приятный, то, что она сказала, было справедливо и уместно; но, странное дело, все, и гостья и графиня, оглянулись на нее, как будто удивились, зачем она это сказала, и почувствовали неловкость.

— Всегда с старшими детьми мудрят, хотят сделать что-нибудь необыкновенное, — сказала гостья.

— Что греха таить, ma chère! Графинюшка мудрила с Верой, — сказал граф. — Ну, да что ж! Все-таки славная вышла, — прибавил он, одобрительно подмигивая Вере.

Гости встали и уехали, обещаясь приехать к обеду.

— Что за манера! Уж сидели, сидели! — сказала графиня, проводя гостей.

Бележки

[1] фр. Cousinage dangereux voisinage — Беда — двоюродные братцы и сестрицы.

[2] фр. confidente — советницей.

IX

Освен голямата дъщеря на графинята (която беше четири години по-голяма от сестра си и се държеше вече като възрастна) и дъщерята на гостенката от младите бяха останали в салона Николай и племенницата Соня. Соня беше тъничка, миниатюрничка брюнетка с мек, засенчен от дълги ресници поглед, с плътна черна плитка, усукана два пъти около главата й, с жълтеникава отсянка на кожата по лицето и особено по голите, слабички, но грациозни мускулести ръце и шия. Със своите плавни движения, с мекотата и гъвкавостта на мъничките си ръце и нозе и с малко хитрите си и сдържани обноски тя приличаше на хубаво, още неоформено котенце, което ще стане прелестна млада котка. Очевидно тя смяташе за прилично да покаже с усмивката си, че участвува в общия разговор; но под дългите гъсти ресници нейните очи въпреки волята й гледаха заминаващия за войската cousin[1] с такова моминско страстно обожание, че усмивката й не можеше нито за миг да излъже никого и личеше, че котенцето е приседнало само за да може още по-енергично да скочи и да заиграе със своя cousin, щом и те като Борис и Наташа се измъкнат от тоя салон.

— Да, ma chère — каза старият граф на гостенката и посочи своя Николай. — На̀, приятелят му Борис е произведен офицер, а от приятелство и той не иска да остане по-назад от него; заряза и университета, и мене, стария: отива да служи във войската, ma chère. А мястото му в архива[2] и всичко друго беше готово. Не е ли приятелство това? — рече графът въпросително.

— Но казват, че войната е обявена — рече гостенката.

— Отдавна го казват — отговори графът. — Пак ще поприказват, ще поприказват и ще млъкнат. Това се казва приятелство, ma chère — повтори той. — Той ще стане хусар.

Гостенката не знаеше какво да каже и поклати глава.

— Съвсем не от приятелство — отговори Николай и се изчерви, като че отклоняваше някаква позорна клевета. — Съвсем не от приятелство, а просто чувствувам влечение към военната служба.

Той погледна братовчедка си и госпожицата-гостенка: и двете го гледаха с усмивка на одобрение.

— Днес на обед у нас ще бъде Шуберт, полковник от Павлоградския хусарски полк. Той беше тук в отпуск и го взема със себе си. Няма що! — каза графът, като сви рамене, говорейки шеговито за тая работа, която му струваше очевидно много скръб.

— Нали ви казах вече, татко — рече синът, — че ако не ви се иска да ме пускате, ще остана. Но зная, че не съм годен за нищо друго освен за военна, служба; аз не съм дипломат, не съм чиновник, не умея да крия онова, което чувствувам — думаше той, като поглеждаше непрестанно с кокетството на хубавата младост ту Соня, ту госпожицата-гостенка.

Впило очи в него, котенцето бе сякаш готово всеки миг да заиграе и да прояви цялата си котешка природа.

— Е, добре, добре — каза старият граф. — Постоянно се горещи… Тоя Бонапарте завъртя главите на всички; всички си мислят как той от поручик стана император. Ех, пък дай Боже! — добави той, без да съзира подигравателната усмивка на гостенката.

Големите заприказваха за Бонапарт. Жули, дъщерята на Карагина, се обърна към младия Ростов:

— Колко жалко, че в четвъртък не бяхте у Архарови. Отегчително ми беше без вас — рече тя, като му се усмихна нежно.

Поласканият момък се премести с кокетна младежка усмивка по-близо до нея и почна отделен разговор с усмихващата се Жули, без да забелязва дори, че тая неволна негова усмивка режеше с ножа на ревността сърцето на Соня, която се изчервяваше и престорено се усмихваше. Посред разговора той я погледна. Соня го изгледа страстно-озлобено и с едва сдържани сълзи в очите, но с престорена усмивка на устните, стана и излезе от стаята. Цялото оживление на Николай изчезна. Той дочака първата пауза в разговора и с разстроено лице излезе да търси Соня.

— Как са шити с бели конци тайните на тая младеж — рече Ана Михайловна, като посочи излизащия Николай. — Cousinage — dangereux voisinage[3] — добави тя.

— Да — каза графинята, след като слънчевият лъч, който бе проникнал в салона заедно с младото поколение, изчезна, и сякаш отговаряше на някакъв въпрос, който никой не бе й задал, но който постоянно я занимаваше. — Колко страдания, колко безпокойства са изтърпени, за да можеш сега да им се радваш! Но и сега всъщност страхът е по-голям от радостта. Постоянно се страхуваш, постоянно се страхуваш! Те са тъкмо на тая възраст, в която има толкова много опасности и за момичетата, и за момчетата.

— Всичко зависи от възпитанието — рече гостенката.

— Да, имате право — продължи графинята. — Слава Богу, досега бях приятелка на децата си и се ползувам с пълното им доверие — каза графинята, повтаряйки заблуждението на мнозина родители, които смятат, че децата им не крият нищо от тях. — Аз зная, че винаги ще бъда първата confidente[4] на дъщерите си, и че Николенка, дори да върши поради буйния си характер лудории (момчетата не могат без това), все пак те няма да са като на тия петербургски господа.

— Да, чудесни, чудесни деца — потвърди графът, който винаги разрешаваше заплетените за него въпроси с това, че намираше всичко чудесно. — Ето на̀ вижте! Решил да стане хусар! Ето на, какво ще речете, ma chère!

— Какво мило същество е вашата най-малка дъщеря — рече гостенката. — Барут!

— Да, барут — каза графът. — На мене се е метнала! А какъв глас: макар да ми е дъщеря, трябва да кажа истината, тя ще стане певица, втора Саломони. Взехме един италианец да я учи.

— Не е ли рано? Казват, че е вредно за гласа да се вземат уроци на тая възраст.

— О, не, какво ти рано! — рече графът. — Ами нашите майки как са се омъжвали на дванадесет-тринадесет години.

— Тя вече е влюбена в Борис! Какво ще речете, а? — каза графинята, като погледна с кротка усмивка майката на Борис и очевидно отговаряйки на мисълта, която постоянно я занимаваше, продължи: — Ето на, виждате ли, ако я държах строго, ако й забранявах… кой знае какво биха вършили скритом (графинята подразбираше — биха се целували), а сега зная всяка нейна дума. Тя сама изтичва вечер и всичко ми разправя. Може би я глезя, но, струва ми се, все пак така е по-хубаво. Голямата я държах строго.

— Да, мене съвсем, иначе ме възпитаваха — рече с усмивка голямата красива графиня Вера.

Но усмивката не разхубави, както става обикновено, лицето на Вера; напротив, лицето й стана неестествено и от това — неприятно. Вера, най-голямата, беше хубава, не глупава, учеше се отлично, беше добре възпитана. Гласът й беше приятен, онова, което каза, беше право и уместно; но странно нещо, всички, и гостенката, и графинята, я погледнаха, сякаш се учудиха — защо беше казала това, и почувствуваха неудобство.

— С първите деца винаги много се мъдрува, искат да ги направят нещо необикновено — каза гостенката.

— Защо да не си признаем, ma chère! Графинята много мъдруваше с Вера — рече графът. — Но нищо! Все пак излезе много добра — добави той и смигна одобрително на Вера.

Гостите станаха и си отидоха, като обещаха да дойдат на обеда.

— Какво е това държане! Ама че седяха, седяха! — каза графинята, след като изпроводи гостите.

Бележки

[1] Братовчед.

[2] Московският архив бил нещо като московски отдел на министерството на външните работи. — Б.пр.

[3] Опасно съседство са братовчедите.

[4] Доверителна.