Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава VIII
Остальная пехота поспешно проходила по мосту, спираясь воронкой у входа. Наконец повозки все прошли, давка стала меньше, и последний батальон вступил на мост. Одни гусары эскадрона Денисова оставались по ту сторону моста против неприятеля. Неприятель, вдалеке видный с противоположной горы, снизу, от моста, не был еще виден, так как из лощины, по которой текла река, горизонт оканчивался противоположным возвышением не дальше полуверсты. Впереди была пустыня, по которой кое-где шевелились кучки наших разъездных казаков. Вдруг на противоположном возвышении дороги показались войска в синих капотах и артиллерия. Это были французы. Разъезд казаков рысью отошел под гору. Все офицеры и люди эскадрона Денисова, хотя и старались говорить о постороннем и смотреть по сторонам, не переставали думать только о том, что было там, на горе, и беспрестанно всё вглядывались в выходившие на горизонт пятна, которые они признавали за неприятельские войска. Погода после полудня опять прояснилась, солнце ярко спускалось над Дунаем и окружающими его темными горами. Было тихо, и с той горы изредка долетали звуки рожков и криков неприятеля. Между эскадроном и неприятелями уже никого не было, кроме мелких разъездов. Пустое пространство, сажен в триста, отделяло их от него. Неприятель перестал стрелять, и тем яснее чувствовалась та строгая, грозная, неприступная и неуловимая черта, которая разделяет два неприятельские войска.
«Один шаг за эту черту, напоминающую черту, отделяющую живых от мертвых, и — неизвестность, страдания и смерть. И что там? кто там? там, за этим полем, и деревом, и крышей, освещенной солнцем? Никто не знает, и хочется знать; и страшно перейти эту черту, и хочется перейти ее; и знаешь, что рано или поздно придется перейти ее и узнать, что там, по той стороне черты, как и неизбежно узнать, что там, по ту сторону смерти. А сам силен, здоров, весел и раздражен и окружен такими здоровыми и раздраженно-оживленными людьми». Так ежели и не думает, то чувствует всякий человек, находящийся в виду неприятеля, и чувство это придает особенный блеск и радостную резкость впечатлений всему происходящему в эти минуты.
На бугре у неприятеля показался дымок выстрела, и ядро, свистя, пролетело над головами гусарского эскадрона. Офицеры, стоявшие вместе, разъехались по местам. Гусары старательно стали выравнивать лошадей. В эскадроне все замолкло. Все поглядывали вперед на неприятеля и на эскадронного командира, ожидая команды. Пролетело другое, третье ядро. Очевидно, что стреляли по гусарам; но ядро, равномерно-быстро свистя, пролетало над головами гусар и ударялось где-то сзади. Гусары не оглядывались, но при каждом звуке пролетающего ядра, будто по команде, весь эскадрон с своими однообразно-разнообразными лицами, сдерживая дыханье, пока летело ядро, приподнимался на стременах и снова опускался. Солдаты, не поворачивая головы, косились друг на друга, с любопытством высматривая впечатление товарища. На каждом лице, от Денисова до горниста, показалась около губ и подбородка одна общая черта борьбы раздраженности и волнения. Вахмистр хмурился, оглядывая солдат, как будто угрожая наказанием. Юнкер Миронов нагибался при каждом пролете ядра. Ростов, стоя на левом фланге, на своем тронутом ногами, но видном Грачике, имел счастливый вид ученика, вызванного перед большою публикой к экзамену, в котором он уверен, что отличится. Он ясно и светло оглядывался на всех, как бы прося обратить внимание на то, как он спокойно стоит под ядрами. Но и в его лице та же черта чего-то нового и строгого, против его воли, показывалась около рта.
— Кто там кланяется? Юнке’г Миг’онов! Нехог’ошо, на меня смотг’ите! — закричал Денисов, которому не стоялось на месте и который вертелся на лошади перед эскадроном.
Курносое и черноволосатое лицо Васьки Денисова и вся его маленькая сбитая фигурка с его жилистою (с короткими пальцами, покрытыми волосами) кистью руки, в которой он держал эфес вынутой наголо сабли, было точно такое же, как и всегда, особенно к вечеру, после выпитых двух бутылок. Он был только более обыкновенного красен и, задрав свою мохнатую голову кверху, как птицы, когда они пьют, безжалостно вдавив своими маленькими ногами шпоры в бока доброго Бедуина, он, будто падая назад, поскакал к другому флангу эскадрона и хриплым голосом закричал, чтоб осмотрели пистолеты. Он подъехал к Кирстену. Штаб-ротмистр на широкой и степенной кобыле шагом ехал навстречу Денисову. Штаб-ротмистр, с своими длинными усами, был серьезен, как и всегда, только глаза его блестели больше обыкновенного.
— Да что? — сказал он Денисову. — Не дойдет дело до драки. Вот увидишь, назад уйдем.
— Чег’т их знает, что делают! — проворчал Денисов. — А! Г’остов! — крикнул он юнкеру, заметив его веселое лицо. — Ну, дождался.
И он улыбнулся одобрительно, видимо, радуясь на юнкера. Ростов почувствовал себя совершенно счастливым.
В это время начальник показался на мосту. Денисов поскакал к нему.
— Ваше пг’евосходительство! позвольте атаковать! я их опг’окину.
— Какие тут атаки, — сказал начальник скучливым голосом, морщась, как от докучливой мухи. — И зачем вы тут стоите? Видите, фланкеры отступают. Ведите назад эскадрон.
Эскадрон перешел мост и вышел из-под выстрелов, не потеряв ни одного человека. Вслед за ним перешел и второй эскадрон, бывший в цепи, и последние казаки очистили ту сторону.
Два эскадрона павлоградцев, перейдя мост, один за другим пошли назад на гору. Полковой командир Карл Богданович Шуберт подъехал к эскадрону Денисова и ехал шагом недалеко от Ростова, не обращая на него никакого внимания, несмотря на то, что после бывшего столкновения за Телянина они виделись теперь в первый раз. Ростов, чувствуя себя во фронте во власти человека, перед которым он теперь считал себя виноватым, не спускал глаз с атлетической спины, белокурого затылка и красной шеи полкового командира. Ростову то казалось, что Богданыч только притворяется невнимательным и что вся цель его теперь состоит в том, чтобы испытать храбрость юнкера, и он выпрямлялся и весело оглядывался; то ему казалось, что Богданыч нарочно едет близко, чтобы показать Ростову свою храбрость. То ему думалось, что враг его теперь нарочно пошлет эскадрон в отчаянную атаку, чтобы наказать его, Ростова. То думалось, что после атаки он подойдет к нему и великодушно протянет ему, раненому, руку примирения.
Знакомая павлоградцам, с высоко поднятыми плечами, фигура Жеркова (он недавно выбыл из их полка) подъехала к полковому командиру. Жерков после своего изгнания из главного штаба не остался в полку, говоря, что он не дурак во фронте лямку тянуть, когда он при штабе, ничего не делая, получит наград больше, и умел пристроиться ординарцем к князю Багратиону. Он приехал к своему бывшему начальнику с приказанием от начальника ариергарда.
— Полковник, — сказал он с своею мрачною серьезностью, обращаясь ко врагу Ростова и оглядывая товарищей, — велено остановиться, мост зажечь.
— Кто велено? — угрюмо спросил полковник.
— Уж я и не знаю, полковник, кто велено, — серьезно отвечал корнет, — но только мне князь приказал: «Поезжай и скажи полковнику, чтобы гусары вернулись скорей и зажгли бы мост».
Вслед за Жерковым к гусарскому полковнику подъехал свитский офицер с тем же приказанием. Вслед за свитским офицером на казачьей лошади, которая насилу несла его галопом, подъехал толстый Несвицкий.
— Как же, полковник, — кричал он еще на езде, — я вам говорил мост зажечь, а теперь кто-то переврал; там все с ума сходят, ничего не разберешь.
Полковник неторопливо остановил полк и обратился к Несвицкому.
— Вы мне говорили про горючие вещества, — сказал он, — а про то, чтобы зажигать, вы мне ничего не говорили.
— Да как же, батюшка, — заговорил, остановившись, Несвицкий, снимая фуражку и расправляя пухлою рукой мокрые от пота волосы, — как же не говорил, что мост зажечь, когда горючие вещества положили?
— Я вам не «батюшка», господин штаб-офицер, а вы мне не говорили, чтоб мост зажигайт! Я служба знаю, и мне в привычка приказание строго исполняйт. Вы сказали, мост зажгут, а кто зажгут, я святым духом не могу знайт…
— Ну, вот всегда так, — махнув рукой, сказал Несвицкий. — Ты как здесь? — обратился он к Жеркову.
— Да за тем же. Однако ты отсырел, дай я тебя выжму.
— Вы сказали, господин штаб-офицер… — продолжал полковник обиженным тоном.
— Полковник, — перебил свитский офицер, — надо торопиться, а то неприятель пододвинет орудия на картечный выстрел.
Полковник молча посмотрел на свитского офицера, на толстого штаб-офицера, на Жеркова и нахмурился.
— Я буду мост зажигайт, — сказал он торжественным тоном, как будто бы выражал этим, что, несмотря на все делаемые ему неприятности, он все-таки сделает то, что должно.
Ударив своими длинными мускулистыми ногами лошадь, как будто она была во всем виновата, полковник выдвинулся вперед и 2-му эскадрону, тому самому, в котором служил Ростов под командою Денисова, скомандовал вернуться назад к мосту.
«Ну, так и есть, — подумал Ростов, — он хочет испытать меня!» Сердце его сжалось, и кровь бросилась к лицу. «Пускай посмотрит, трус ли я», — подумал он.
Опять на всех веселых лицах людей эскадрона появилась та серьезная черта, которая была на них в то время, как они стояли под ядрами. Ростов, не спуская глаз, смотрел на своего врага, полкового командира, желая найти на его лице подтверждение своих догадок; но полковник ни разу не взглянул на Ростова, а смотрел, как всегда во фронте, строго и торжественно. Послышалась команда.
— Живо! Живо! — проговорило около него несколько голосов.
Цепляясь саблями за поводья, гремя шпорами и торопясь, слезали гусары, сами не зная, что они будут делать. Гусары крестились. Ростов уже не смотрел на полкового командира, — ему некогда было. Он боялся, с замиранием сердца боялся, как бы ему не отстать от гусар. Рука его дрожала, когда он передавал лошадь коноводу, и он чувствовал, как со стуком приливает кровь к его сердцу. Денисов, заваливаясь назад и крича что-то, проехал мимо него. Ростов ничего не видел, кроме бежавших вокруг него гусар, цеплявшихся шпорами и бренчавших саблями.
— Носилки! — крикнул чей-то голос сзади.
Ростов не подумал о том, что значит требование носилок; он бежал, стараясь только быть впереди всех; но у самого моста он, не смотря под ноги, попал в вязкую, растоптанную грязь и, споткнувшись, упал на руки. Его обежали другие.
— По обоий сторона, ротмистр, — послышался ему голос полкового командира, который, заехав вперед, стал верхом недалеко от моста с торжествующим и веселым лицом.
Ростов, обтирая испачканные руки о рейтузы, оглянулся на своего врага и хотел бежать дальше, полагая, что чем он дальше уйдет вперед, тем будет лучше. Но Богданыч, хотя и не глядел и не узнал Ростова, крикнул на него.
— Кто посредине моста бежит? На права сторона! Юнкер, назад! — сердито закричал он и обратился к Денисову, который, щеголяя храбростью, въехал верхом на доски моста.
— Зачем рисковайт, ротмистр! Вы бы слезали, — сказал полковник.
— Э! виноватого найдет, — отвечал Васька Денисов, поворачиваясь на седле.
Между тем Несвицкий, Жерков и свитский офицер стояли вместе вне выстрелов и смотрели то на эту небольшую кучку людей в желтых киверах, темно-зеленых куртках, расшитых снурками, и синих рейтузах, копошившихся у моста, то на ту сторону, на приближавшиеся вдалеке синие капоты и группы с лошадьми, которые легко можно было признать за орудия.
«Зажгут или не зажгут мост? Кто прежде? Они добегут и зажгут мост, или французы подъедут на картечный выстрел и перебьют их?» Эти вопросы с замиранием сердца невольно задавал себе каждый из того большого количества войск, которые стояли над мостом и при ярком вечернем свете смотрели на мост и гусаров и на ту сторону, на подвигавшиеся синие капоты со штыками и орудиями.
— Ох! достанется гусарам! — говорил Несвицкий. — Не дальше картечного выстрела теперь.
— Напрасно он так много людей повел, — сказал свитский офицер.
— И в самом деле, — сказал Несвицкий. — Тут бы двух молодцов послать, все равно бы.
— Ах, ваше сиятельство, — вмешался Жерков, не спуская глаз с гусар, но все с своею наивною манерой, из-за которой нельзя было догадаться, серьезно ли, что он говорит, или нет. — Ах, ваше сиятельство! Как вы судите! Двух человек послать, а нам-то кто же Владимира с бантом даст? А так-то хоть и поколотят, да можно эскадрон представить и самому бантик получить. Наш Богданыч порядки знает.
— Ну, — сказал свитский офицер, — это картечь!
Он показал на французские орудия, которые снимались с передков и поспешно отъезжали.
На французской стороне, в тех группах, где были орудия, показался дымок, другой, третий, почти в одно время, и в ту минуту, как долетел звук первого выстрела, показался четвертый. Два звука один за другим, и третий.
— О, ох! — охнул Несвицкий, как будто от жгучей боли, хватая за руку свитского офицера. — Посмотрите, упал один, упал, упал!
— Два, кажется?
— Был бы я царь, никогда бы не воевал, — сказал Несвицкий, отворачиваясь.
Французские орудия опять поспешно заряжали. Пехота в синих капотах бегом двинулась к мосту. Опять, но в разных промежутках, показались дымки и защелкала и затрещала картечь по мосту. Но в этот раз Несвицкий не мог видеть того, что делалось на мосту. С моста поднялся густой дым. Гусары успели зажечь мост, и французские батареи стреляли по ним уже не для того, чтобы помешать, а для того, что орудия были наведены и было по ком стрелять.
Французы успели сделать три картечные выстрела, прежде чем гусары вернулись к коноводам. Два залпа были сделаны неверно, и картечь всю перенесло, но зато последний выстрел попал в середину кучки гусар и повалил троих.
Ростов, озабоченный своими отношениями к Богданычу, остановился на мосту, не зная, что ему делать. Рубить (как он всегда воображал себе сражение) было некого, помогать в зажжении моста он тоже не мог, потому что не взял с собою, как другие солдаты, жгута соломы. Он стоял и оглядывался, как вдруг затрещало по мосту, будто рассыпанные орехи, и один из гусар, ближе всех бывший от него, со стоном упал на перилы. Ростов подбежал к нему вместе с другими. Опять закричал кто-то: «Носилки!» Гусара подхватили четыре человека и стали поднимать.
— Оооо!… Бросьте, ради Христа, — закричал раненый; но его все-таки подняли и положили.
Николай Ростов отвернулся и, как будто отыскивая[1] чего-то, стал смотреть на даль, на воду Дуная, на небо, на солнце! Как хорошо показалось небо, как голубо, спокойно и глубоко! Как ярко и торжественно опускающееся солнце! Как ласково-глянцевито блестела вода в далеком Дунае! И еще лучше были далекие, голубеющие за Дунаем горы, монастырь, таинственные ущелья, залитые до макуш туманом сосновые леса… там тихо, счастливо… «Ничего, ничего бы я не желал, ничего бы не желал, ежели бы я только был там, — думал Ростов, — Во мне одном и в этом солнце так много счастия, а тут… стоны, страдания, страх и эта неясность, эта поспешность… Вот опять кричат что-то, и опять все побежали куда-то назад, и я бегу с ними, и вот она, вот она, смерть, надо мной, вокруг меня… Мгновенье — и я никогда уже не увижу этого солнца, этой воды, этого ущелья…»
В эту минуту солнце стало скрываться за тучами; впереди Ростова показались другие носилки. И страх смерти и носилок, и любовь к солнцу и жизни — все слилось в одно болезненно-тревожное впечатление.
«Господи боже! Тот, кто там в этом небе, спаси, прости и защити меня!» — прошептал про себя Ростов.
Гусары подбежали к коноводам, голоса стали громче и спокойнее, носилки скрылись из глаз.
— Что, бг’ат, понюхал пог’оху?… — прокричал ему над ухом голос Васьки Денисова.
«Все кончилось; но я трус, да, я трус», — подумал Ростов и, тяжело вздыхая, взял из рук коновода своего отставившего ногу Грачика и стал садиться.
— Что это было, картечь? — спросил он у Денисова.
— Да еще какая! — прокричал Денисов. — Молодцами г’аботали! А г’абота сквег’ная! Атака — любезное дело, г’убай в песи, а тут чег’т знает что, бьют как в мишень.
И Денисов отъехал к остановившейся недалеко от Ростова группе: полкового командира, Несвицкого, Жеркова и свитского офицера.
«Однако, кажется, никто не заметил», — думал про себя Ростов. И действительно, никто ничего не заметил, потому что каждому было знакомо то чувство, которое испытал в первый раз необстрелянный юнкер.
— Вот вам реляция и будет, — сказал Жерков, — глядишь, и меня в подпоручики произведут.
— Доложите кнезу, что я мост зажигал, — сказал полковник торжественно и весело.
— А коли про потерю спросят?
— Пустячок! — пробасил полковник, — два гусара ранено, и один наповал, — сказал он с видимою радостью, не в силах удержаться от счастливой улыбки, звучно отрубая красивое слово наповал.
VIII
Останалата пехота минаваше бързо по моста и се изливаше на фуния при изхода. Най-сетне всички коли минаха, блъсканицата намаля и последният батальон стъпи на моста. Само хусарите от ескадрона на Денисов останаха от другата страна на моста, срещу неприятеля. Неприятелят, който се виждаше далеч от противоположния хълм, сега долу, от моста, не се виждаше още, тъй като от падината, из която течеше реката, хоризонтът свършваше с насрещното възвишение, на разстояние около половин верста. Напреде беше пустиня, из която мърдаха тук-там купчинки наши казашки разезди. Изведнъж на срещуположното възвишение на пътя се появи войска в сини шинели и артилерия. Това бяха французи. Един казашки разезд се оттегли в тръс към подножието на хълма. Всички офицери и войници от ескадрона на Денисов, макар и да се мъчеха да говорят за друго и да гледат встрани, не преставаха да мислят само за онова, което ставаше там, на височината, и непрестанно се вглеждаха в появяващите се на кръгозора петна, в които познаваха неприятелски войски. След обяд времето пак се проясни, слънцето ярко залязваше над Дунав и тъмните планини около него. Беше тихо и от оная височина долитаха от време на време звуци от рогове и викове на неприятеля. Между ескадрона и неприятелите нямаше вече нищо освен малки разезди. Празно пространство от около триста сажена[1] ги отделяше от него. Неприятелят бе спрял да стреля и още по-ясно се чувствуваше оная строга, страшна, непристъпна и неуловима черта, която разделя две вражески войски.
„Само една крачка отвъд тая черта, която напомня чертата, отделяща живите от мъртвите, и — неизвестност, страдания и смърт. Какво има там? Кой е там? Там, отвъд това поле, отвъд дървото и покрива, осветен от слънцето? Никой не знае, а ти се иска да знаеш; и страшно е да преминеш тая черта, и ти се иска да я преминеш; и знаеш, че рано или късно ще трябва да я преминеш и да узнаеш какво има там, отвъд тая черта, както е неизбежно да узнаеш какво има там — отвъд смъртта. А ти си силен, здрав, весел и раздразнен и обкръжен със също такива здрави и раздразнено-оживени хора.“ Дори и да не мисли тъй, поне тъй чувствува всеки човек, който се намира срещу неприятеля, и това чувство придава особен блясък и радостна острота на впечатленията от всичко, което става през тия минути.
На хълма, зает от неприятеля, се появи пушече от изстрел и едно гюлле прелетя със свистене над главите на хусарите от ескадрона. Офицерите, които бяха застанали заедно, отидоха по местата си. Хусарите почнаха старателно да подравняват конете си. Всичко в ескадрона замлъкна. Всички поглеждаха напред към неприятеля и към ескадронния командир в очакване на команда. Прелетя второ, трето гюлле. Очевидно стреляха по хусарите; но гюллето прелетяваше равномерно бързо, със свистене над главите на хусарите и удряше нейде отзад. Хусарите не се обръщаха, но при всеки звук на прелитащото гюлле целият ескадрон със своите еднообразни-разнообразни лица като по команда сдържаше дъх, докато гюллето летеше, приповдигаше се на стремената и отново се отпускаше. Без да извиват глава, войниците се поглеждаха отстрана един друг и с любопитство се взираха да видят впечатлението на другаря си. На всяко лице, от Денисов до тръбача, се изписа около устните и брадичката една и съща бръчка на борба между раздразненост и вълнение. Вахмистърът се мръщеше и гледаше войниците, като че ги заплашваше с наказание. Юнкерът Миронов се навеждаше при всяко прелетяване на гюлле. Ростов, застанал на левия фланг на своя с повредени нозе, но личен Грачик, имаше щастлив вид на ученик, изправен на изпит пред голяма публика и уверен, че ще се отличи. Той открито и чисто изглеждаше всички, сякаш ги молеше да забележат, че стои спокойно под гюллетата. Но и по неговото лице въпреки волята му се изписваше около устата същата бръчка на нещо ново и строго.
— Кой се кланя там? Юнкег’ Миг’онов! Не е хубаво, гледайте мене! — викна Денисов, който не можеше да стои на едно място и се въртеше на коня си пред ескадрона.
Чипоносото и чернокосо лице на Васка Денисов и цялата му дребна, набита фигурка с жилестата (с къси пръсти, покрити с косми) китка на ръката, с която държеше дръжката на голата сабя, беше досущ такова, каквото биваше винаги, особено привечер, след две изпити бутилки. Той беше само по-червен от друг път и отметнал рунтавата си глава назад, както птиците, когато пият, впил безжалостно с малките си нозе шпори в корема на хубавия Бедуин, сякаш падаше назад, препусна към другия фланг на ескадрона и извика с прегракнал глас да прегледат пистолетите. Той отиде при Кирстен. Яхнал широка и тежка кобила, щаб-ротмистърът се приближи към Денисов, С дългите си мустаци щаб-ротмистърът беше сериозен както винаги, само очите му блестяха по-силно от друг път.
— Как е? — каза той на Денисов. — Няма да стигне до схватка. Ще видиш, че ще се върнем.
— Дявол ги знае какво пг’авят! — измърмори Денисов. — А! Ростов! — извика той на юнкера, когато съзря веселото му лице. — Е, дочака.
Той се усмихна одобрително, личеше, че се радва на юнкера. Ростов се почувствува съвсем щастлив. В това време на моста се появи началникът. Денисов препусна към него.
— Ваше превъзходителство! Позволете да атакувам! Аз ще ги пг’огоня.
— Какви ти атаки — рече началникът с отегчен глас, мръщейки се като от досадна муха. — И защо стоите тук? Нали виждате, фланкьорите[2] отстъпват. Водете ескадрона обратно.
Ескадронът мина моста и излезе извън обсега на изстрелите, без да загуби ни един човек. След него мина и вторият ескадрон, който беше ходил във верига, и последните казаци напуснаха отвъдната страна.
След като минаха моста, двата ескадрона павлоградци тръгнаха един след друг назад към хълма. Полковият командир Карл Богданович Шуберт се бе приближил до ескадрона на Денисов и караше ходом, близо до Ростов, без да му обръща някакво внимание, макар че след станалото спречкване за Телянин те се виждаха сега за първи път. Тъй като в строя се чувствуваше във властта на човека, пред когото сега се смяташе виновен, Ростов не откъсваше очи от атлетическия гръб, русия тил и червения врат на полковия командир. На Ростов ту му се струваше, че Богданич само се преструва на невнимателен и че едничката му цел сега е да изпита храбростта на юнкера и той се изправяше и поглеждаше весело наоколо си; ту му се струваше, че Богданич нарочно, язди наблизо, за да покаже на Ростов храбростта си. Ту мислеше, че врагът му сега нарочно ще изпрати ескадрона в безумна атака, за да накаже него, Ростов. Ту мислеше, че след атаката той ще отиде при него и великодушно ще протегне нему, на ранения, ръка за помирение.
Познатата на павлоградците фигура на Жерков с високо дигнати рамене (той наскоро бе напуснал полка) се приближи на кон до полковия командир. След изгонването си от главния щаб Жерков не остана в полка, казвайки, че не е глупак да тегли каиша в строя, когато в щаба, без да върши нищо, ще получи повече награди, и успя да се нагласи ординарец при княз Багратион. При бившия си началник той бе дошъл със заповед от началника на ариергарда.
— Полковник — каза той, обръщайки се към врага на Ростов със своята мрачна сериозност, като изгледа другарите си, — заповядано е да спрете и да подпалите моста.
— Кой заповядано? — попита навъсено полковникът.
— Аз не зная, полковник, кой заповядано — отговори сериозно корнетът, — само че князът ми каза: „Върви и кажи на полковника — хусарите да се върнат по-скоро и да запалят моста.“
След Жерков при хусарския полковник пристигна един офицер от свитата със същата заповед. След офицера от свитата пристигна в галоп и дебелият Несвицки, яхнал казашкия кон, който едва го носеше.
— Но как така, полковник — викна той още като караше, — нали ви казах да запалите моста, а някой е объркал всичко, там всички са си изгубили ума, нищо не може да се разбере.
Без да бърза, полковникът спря полка и каза на Несвицки:
— Вие ми казахте за запалителни вещества, но за запалване нищо не сте ми казали.
— Но как така, драги — рече Несвицки, който спря, като свали фуражката си и почна да оправя с пълната си ръка потната си коса, — как не съм ви казал да запалите моста, когато запалителните вещества са сложени?
— Аз не съм ви „драги“, господин щабофицер, и вие не сте ми казвали да подпалил моста! Аз службата знам и свикнал заповед строго да изпълни. Вие казахте моста ще го запалят, а кой запалят, аз от свети дух не мога знам…
— Ето винаги е така — рече Несвицки и махна с ръка. — Ти защо си тук? — попита той Жерков.
— За същото. Но ти си мокър, дай да те изстискам.
— Вие казахте, господин щабофицер… — продължи с оскърбен тон полковникът.
— Полковник — прекъсна го офицерът от свитата, — трябва да се бърза, иначе неприятелят ще приближи оръдията на картечен изстрел.
Полковникът погледна мълчаливо офицера от свитата, дебелия щабофицер и Жерков и се намръщи.
— Аз ще запали мост — каза той с тържествен тон, сякаш изразяваше с това, че въпреки всички неприятности, които му правят, все пак ще стори каквото трябва.
Той удари с дългите си мускулести крака коня, като че конят беше виновен за всичко, излезе напред и изкомандува на втория ескадрон, оня, в който служеше Ростов под командата на Денисов, да се върне назад към моста.
„Е, да, така е — помисли Ростов, — иска да ме изпита!“ Сърцето му се сви и кръвта нахлу в лицето му. „Нека види страхливец ли съм“ — помисли той.
Отново по всички весели лица на хората от ескадрона се появи оная сериозна бръчка, която имаха, когато бяха под гюлетата. Без да откъсва очи, Ростов гледаше своя враг, полковия командир, като искаше да съзре по лицето му потвърждение на своите догадки; но полковникът ни веднъж не погледна Ростов, а както винаги в строя гледаше строго и тържествено. Чу се команда.
— Живо! Живо! — казаха няколко гласа около него.
Хусарите слизаха от конете, като закачаха сабите си в поводите, звънтяха с шпори и бързаха, без сами да знаят какво ще вършат. Хусарите се кръстеха. Ростов вече не гледаше полковия командир — нямаше време за това. Той се страхуваше, с примряло сърце се страхуваше да не би да изостане от хусарите. Когато предаваше коня на коневода, ръката му трепереше и той чувствуваше как кръвта му шумно прилива към сърцето. Денисов, който се възлягаше назад и крещеше нещо, мина покрай него. Ростов не виждаше нищо освен тичащи наоколо му хусари, които се препъваха с шпорите и дрънчаха със саби.
— Носилка! — викна нечий глас отзад.
Ростов не помисли какво значи да се иска носилка; той тичаше и се мъчеше само да бъде пред другите; но тъй като не гледаше де стъпва, пред самия мост нагази в лепкава, размачкана кал, спъна се и падна по ръцете си. Другите го задминаха.
— По две страна, ротмистър — чу той гласа на полковия командир, който бе отишъл напред и стоеше на коня си близо до моста с тържествуващо и весело лице.
Ростов избърса в панталоните изкаляните си ръце, погледна врага си и искаше да се затича по-нататък, като смяташе, че колкото по-напред отиде, толкова по-добре ще бъде. Но макар че не го гледаше и не го позна, Богданич му извика:
— Кой тича по среда на моста? В дясната страна! Юнкер, назад! — викна ядосано той и се обърна към Денисов, който, перчейки се с храбростта си, стъпи с коня по дъските на моста.
— Защо вие рискува, ротмистър! Да бяхте слизали — рече полковникът.
— Е! Куг’шумът все ще намег’и обг’ечения — отговори Васка Денисов, като се извърна на седлото.
През това време Несвицки, Жерков и офицерът от свитата бяха застанали заедно извън изстрелите и гледаха ту малката купчинка хора с жълти кивери, в тъмнозелени куртки, обшити с ширити, и в сини панталони, струпани около моста, ту на отвъдната страна приближаващите от далечината сини шинели и групи с коне, които лесно се познаваха, че са оръдия.
„Ще запалят ли моста, или няма да го запалят? Кой ще изпревари? Ще стигнат ли и ще запалят ли моста, или французите ще приближат на картечен изстрел и ще ги избият?“ Тия въпроси неволно си задаваше със замряло сърце всеки човек от големия брой войски, които бяха над моста, и при силното привечерно осветление гледаха моста и хусарите и отвъд движещите се сини шинели с щикове и оръдия.
— Ох! Ще си изпатят хусарите! — каза Несвицки. — Сега са не по-далече от картечен изстрел.
— Той напразно поведе толкова много хора — рече офицерът от свитата.
— Наистина — каза Несвицки. — И двамина юнаци да беше изпратил, щеше да е същото.
— Ах, ваше сиятелство — намеси се Жерков, който не откъсваше очи от хусарите, но все със същия свой наивен тон. Та не можеше да се разбере сериозно ли говори, или не. — Ах, ваше сиятелство! Как разсъждавате! Да се изпратят двама души, ами ние тогава, как ще вземем „Владимир“ с лента? А тъй, макар и да ги поотупат, той може да представи ескадрона и сам да; получи лентичка. Нашият Богданич знае как стават, тия работи.
— Ето — рече офицерът от свитата, — това е картеч!
Той посочи френските оръдия, които се откачаха от, предниците и бързо отиваха настрана.
При французите, в групите, дето бяха оръдията, се появи пушече, второ, трето, почти в едно и също време, и в тоя миг, когато долетя звукът на първия изстрел, показа се четвърто. Два звука един след друг и трети.
— О, ох! — изохка като че от остра болка Несвицки и улови ръката на офицера от свитата. — Гледайте, падна един, падна, падна!
— Двамина май?
— Ако бях цар, никога не бих воювал — каза Несвицки и се извърна.
Французите отново бързо заредяваха оръдията си. Пехотата в сини шинели хукна бегом към моста. Отново, но в различни интервали, се показаха пушечета и картечът зачука и затрещя по моста. Но тоя път Несвицки не можеше да види какво става на моста. От моста се дигна гъст дим. Хусарите бяха успели да подпалят моста и френските батареи стреляха сега срещу тях вече не за да им попречат, а защото оръдията бяха насочени и имаше по кого да стрелят.
Преди хусарите да се върнат при коневодите, французите успяха да дадат три картечни изстрела. Два залпа бяха дадени неточно и картечът прелетя над целта, но затова пък последният изстрел улучи група хусари и повали трима.
Загрижен за своите отношения с Богданич, Ростов се спря на моста, без да знае какво да прави. Да сече (както винаги си представяше сражението) — нямаше кого, да помага в подпалването на моста — също не можеше, тъй като не бе взел, както другите войници, усукана слама. Той бе застанал и гледаше наоколо си, когато неочаквано по моста се затрополи, като че бяха пръснати орехи, а един хусар, който бе най-близо до него, изохка и падна върху перилата. Ростов затича към него заедно с другите. Някой пък извика: „Носилка!“ Четворица души подхванаха хусаря и почнах да го дигат.
— О-о-о-о!… Оставете ме, за Бога! — извика раненият, но въпреки това го дигнаха и сложиха на носилката.
Николай Ростов се извърна и сякаш търсеше нещо, почна да гледа далечината, водата на Дунав, небето, — слънцето! Колко хубаво му се видя небето, колко синьо, спокойно и дълбоко! Колко ярко и тържествено — слизащото на запад слънце! Как гальовно лъскаво блестеше водата на далечния Дунав! И още по-хубави бяха далечните, синеещи отвъд Дунав планини, манастирът, тайнствените клисури, потъналите до върховете в мъгла борови гори… там е тихо, щастливо… „Нищо, нищо не бих искал, нищо не бих искал, само да можех да съм там — мислеше Ростов. — Само в мене и в това слънце има толкова много щастие, а тук… охкания, страдания, страх и тая неяснота, и това бързане… Ето пак викат нещо и пак всички се затичаха нейде назад и аз тичам с тях, и ето я, ето я смъртта, над мене, около мене… Един миг — и никога вече няма да видя това слънце, тая вода, тая клисура…“
В това време слънцето почна да се скрива зад облаците; пред Ростов се появи друга носилка. И страхът от смъртта и от носилката, и обичта към слънцето и живота — всичко се сля в едно болезнено тревожно впечатление.
„Господи Боже! Ти, който си там, в това небе, спаси ме, прости и защити ме!“ — прошепна сам на себе си Ростов.
Хусарите отърчаха до коневодите, гласовете станаха по-високи и по-спокойни, носилките вече не се виждаха.
— Е, дг’аги, помиг’иса ли баг’ут?… — извика до ухото му гласът на Васка Денисов.
„Всичко се свърши; но аз съм страхливец, да, аз съм страхливец“ — помисли Ростов, въздъхна тежко, хвана от ръцете на коневода своя Грачик, който бе изопнал единия си крак встрани, и го яхна.
— Какво беше това, картеч ли? — попита той Денисов.
— И още какъв! — извика Денисов. — Юнашки пог’аботихме. А г’аботата беше калпава) Атаката е пг’иятно нещо, сечи пг’аво по муцуната, а това е дявол знае що, стг’елят като по мишенка.
И Денисов отиде при спрялата недалеч от Ростов група: полковия командир, Несвицки, Жерков и офицера от свитата.
„Но изглежда, че никой не е забелязал“ — помисли си Ростов. И наистина никой нищо не бе забелязал, защото всеки познаваше това чувство, което бе изпитал за пръв път новакът-юнкер.
— Хубава релация ще имате — каза Жерков, — току-виж, че и мене произведат подпоручик.
— Доложете на кнез, че аз запалил мост — рече полковникът тържествено и весело.
— А ако попитат за загубите?
— Дребно нещо — рече басово полковникът, — двама хусари ранени и един на място — каза той с очевидна радост, без да може да сдържи щастливата си усмивка и звучно отсичайки красивата дума на място.