Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава VIII
Война разгоралась, и театр ее приближался к русским границам. Всюду слышались проклятия врагу рода человеческого Бонапартию; в деревнях собирались ратники и рекруты, и с театра войны приходили разноречивые известия, как всегда ложные и потому различно перетолковываемые.
Жизнь старого князя Болконского, князя Андрея и княжны Марьи во многом изменилась с 1805 года.
В 1806 году старый князь был определен одним из восьми главнокомандующих по ополчению, назначенных тогда по всей России. Старый князь, несмотря на свою старческую слабость, особенно сделавшуюся заметной в тот период времени, когда он считал своего сына убитым, не счел себя вправе отказаться от должности, в которую был определен самим государем, и эта вновь открывшаяся ему деятельность возбудила и укрепила его. Он постоянно бывал в разъездах по трем вверенным ему губерниям; был до педантизма исполнителен в своих обязанностях, строг до жестокости с своими подчиненными, и сам доходил до малейших подробностей дела. Княжна Марья перестала уже брать у своего отца математические уроки, и только по утрам, сопутствуемая кормилицей, с маленьким князем Николаем (как звал его дед) входила в кабинет отца, когда он был дома. Грудной князь Николай жил с кормилицей и няней Савишной на половине покойной княгини, и княжна Марья большую часть дня проводила в детской, заменяя, как умела, мать маленькому племяннику. M-lle Bourienne тоже, как казалось, страстно любила мальчика, и княжна Марья, часто лишая себя, уступала своей подруге наслаждение нянчить маленького ангела (как называла она племянника) и играть с ним.
У алтаря лысогорской церкви была часовня над могилой маленькой княгини, и в часовне был поставлен привезенный из Италии мраморный памятник, изображавший ангела, расправившего крылья и готовящегося подняться на небо. У ангела была немного приподнята верхняя губа, как будто он сбирался улыбнуться, и однажды князь Андрей и княжна Марья, выходя из часовни, признались друг другу, что странно, лицо этого ангела напоминало им лицо покойницы. Но что было еще страннее и чего князь Андрей не сказал сестре, было то, что в выражении, которое дал случайно художник лицу ангела, князь Андрей читал те же слова кроткой укоризны, которые он прочел тогда на лице своей мертвой жены: «Ах, зачем вы это со мной сделали?…»
Вскоре после возвращения князя Андрея, старый князь отделил сына и дал ему Богучарово, большое имение, находившееся в 40 верстах от Лысых Гор. Частью по причине тяжелых воспоминаний, связанных с Лысыми Горами, частью потому, что не всегда князь Андрей чувствовал себя в силах переносить характер отца, частью и потому, что ему нужно было уединение, князь Андрей воспользовался Богучаровым, строился там и проводил в нем большую часть времени.
Князь Андрей, после Аустерлицкой кампании, твердо pешил никогда не служить более в военной службе; и когда началась война, и все должны были служить, он, чтобы отделаться от действительной службы, принял должность под начальством отца по сбору ополчения. Старый князь с сыном как бы переменились ролями после кампании 1805 года. Старый князь, возбужденный деятельностью, ожидал всего хорошего от настоящей кампании; князь Андрей, напротив, не участвуя в войне и в тайне души сожалея о том, видел одно дурное.
26 февраля 1807 года, старый князь уехал по округу. Князь Андрей, как и большею частью во время отлучек отца, оставался в Лысых Горах. Маленький Николушка был нездоров уже 4-й день. Кучера, возившие старого князя, вернулись из города и привезли бумаги и письма князю Андрею.
Камердинер с письмами, не застав молодого князя в его кабинете, прошел на половину княжны Марьи; но и там его не было. Камердинеру сказали, что князь пошел в детскую.
— Пожалуйте, ваше сиятельство, Петруша с бумагами пришел, — сказала одна из девушек-помощниц няни, обращаясь к князю Андрею, который сидел на маленьком детском стуле и дрожащими руками, хмурясь, капал из стклянки лекарство в рюмку, налитую до половины водой.
— Что такое? — сказал он сердито, и неосторожно дрогнув рукой, перелил из стклянки в рюмку лишнее количество капель. Он выплеснул лекарство из рюмки на пол и опять спросил воды. Девушка подала ему.
В комнате стояла детская кроватка, два сундука, два кресла, стол и детские столик и стульчик, тот, на котором сидел князь Андрей. Окна были завешаны, и на столе горела одна свеча, заставленная переплетенной нотной книгой, так, чтобы свет не падал на кроватку.
— Мой друг, — обращаясь к брату, сказала княжна Марья от кроватки, у которой она стояла, — лучше подождать… после…
— Ах, сделай милость, ты всё говоришь глупости, ты и так всё дожидалась — вот и дождалась, — сказал князь Андрей озлобленным шопотом, видимо желая уколоть сестру.
— Мой друг, право лучше не будить, он заснул, — умоляющим голосом сказала княжна.
Князь Андрей встал и, на цыпочках, с рюмкой подошел к кроватке.
— Или точно не будить? — сказал он нерешительно.
— Как хочешь — право… я думаю… а как хочешь, — сказала княжна Марья, видимо робея и стыдясь того, что ее мнение восторжествовало. Она указала брату на девушку, шопотом вызывавшую его.
Была вторая ночь, что они оба не спали, ухаживая за горевшим в жару мальчиком. Все сутки эти, не доверяя своему домашнему доктору и ожидая того, за которым было послано в город, они предпринимали то то, то другое средство. Измученные бессоницей и встревоженные, они сваливали друг на друга свое горе, упрекали друг друга и ссорились.
— Петруша с бумагами от папеньки, — прошептала девушка. — Князь Андрей вышел.
— Ну что там! — проговорил он сердито, и выслушав словесные приказания от отца и взяв подаваемые конверты и письмо отца, вернулся в детскую.
— Ну что? — спросил князь Андрей.
— Всё то же, подожди ради Бога. Карл Иваныч всегда говорит, что сон всего дороже, — прошептала со вздохом княжна Марья. — Князь Андрей подошел к ребенку и пощупал его. Он горел.
— Убирайтесь вы с вашим Карлом Иванычем! — Он взял рюмку с накапанными в нее каплями и опять подошел.
— André, не надо! — сказала княжна Марья.
Но он злобно и вместе страдальчески нахмурился на нее и с рюмкой нагнулся к ребенку. — Ну, я хочу этого, сказал он. — Ну я прошу тебя, дай ему.
Княжна Марья пожала плечами, но покорно взяла рюмку и подозвав няньку, стала давать лекарство. Ребенок закричал и захрипел. Князь Андрей, сморщившись, взяв себя за голову, вышел из комнаты и сел в соседней, на диване.
Письма всё были в его руке. Он машинально открыл их и стал читать. Старый князь, на синей бумаге, своим крупным, продолговатым почерком, употребляя кое-где титлы, писал следующее:
«Весьма радостное в сей момент известие получил через курьера, если не вранье. Бенигсен под Эйлау над Буонапартием якобы полную викторию одержал. В Петербурге все ликуют, и наград послано в армию несть конца. Хотя немец, — поздравляю. Корчевский начальник, некий Хандриков, не постигну, что делает: до сих пор не доставлены добавочные люди и провиант. Сейчас скачи туда и скажи, что я с него голову сниму, чтобы через неделю всё было. О Прейсиш-Эйлауском сражении получил еще письмо от Петиньки, он участвовал, — всё правда. Когда не мешают кому мешаться не следует, то и немец побил Буонапартия. Сказывают, бежит весьма расстроен. Смотри ж немедля скачи в Корчеву и исполни!»
Князь Андрей вздохнул и распечатал другой конверт. Это было на двух листочках мелко исписанное письмо от Билибина. Он сложил его не читая и опять прочел письмо отца, кончавшееся словами: «скачи в Корчеву и исполни!» «Нет, уж извините, теперь не поеду, пока ребенок не оправится», подумал он и, подошедши к двери, заглянул в детскую. Княжна Марья всё стояла у кроватки и тихо качала ребенка.
«Да, что бишь еще неприятное он пишет? вспоминал князь Андрей содержание отцовского письма. Да. Победу одержали наши над Бонапартом именно тогда, когда я не служу… Да, да, всё подшучивает надо мной… ну, да на здоровье…» и он стал читать французское письмо Билибина. Он читал не понимая половины, читал только для того, чтобы хоть на минуту перестать думать о том, о чем он слишком долго исключительно и мучительно думал.
VIII
Войната се разгаряше и театърът на нейните действия се приближаваше до руските граници. Навсякъде се чуваха проклятия към врага на човешкия род — Бонапарт; в селата се събираха опълченци и новобранци и от театъра на войната идеха различни новини, както винаги лъжливи и затуй различно тълкувани.
Животът на стария княз Болконски, на княз Андрей и на княжна Маря се бе изменил много от 1805 година насам.
В 1806 година старият княз бе определен за един от осмината главнокомандуващи опълчението, назначени тогава в цяла Русия. Старият княз въпреки своята старческа слабост, която особено пролича през времето, когато смяташе сина си за убит, сметна, че няма право да се откаже от длъжността, за която бе посочен от самия цар, и тая дейност, която отново се откриваше пред него, го възбуди и уякчи. Той постоянно пътуваше из трите поверени нему губернии; беше до педантизъм изпълнителен в задълженията си, строг до жестокост с подчинените си и сам влизаше и в най-малките подробности на работите. Княжна Маря престана вече да взема уроци по математика от баща си и само сутрин, придружена от дойката с малкия княз Василий (както го наричаше дядо му), влизаше в кабинета на баща си, когато той биваше в къщи. Кърмачето княз Николай живееше с дойката и бавачката си Савишна в стаите на покойната княгиня и княжна Маря прекарваше по-голямата част от деня в детската, заменяйки, колкото можеше, майката на малкия си племенник. M-lle Bourienne също изглеждаше, че обича страстно момченцето и княжна Маря, често лишавайки себе си, отстъпваше на приятелката си насладата да бави малкия ангел (както тя наричаше племенника си) и да играе с него.
До олтара на църквата в Лѝсие Гори имаше параклис над гроба на малката княгиня и в параклиса бе поставен докараният от Италия мраморен паметник, изобразяващ ангел, разперил крила и готов да се възземе в небето. Горната устна на ангела беше малко подигната, сякаш той се канеше да се усмихне, и веднъж, излизайки от параклиса, княз Андрей и княжна Маря си признаха взаимно, че странно нещо, лицето на тоя ангел им напомняше лицето на покойницата. Ала още по-странно бе — но него княз Андрей не каза на сестра си, — че в изражението, което художникът случайно бе дал на лицето на ангела, княз Андрей четеше същите думи на кротък укор, които бе прочел тогава по лицето на мъртвата си жена: „Ах, защо сторихте това с мене?…“
Наскоро след връщането на княз Андрей старият княз отдели сина си и му даде Богучарово, голямо имение, около четиридесетина версти далеч от Лѝсие Гори, отчасти поради тежките спомени, свързани с Лѝсие Гори, отчасти защото княз Андрей не винаги усещаше, че има сили да изтърпи характера на баща си, а отчасти и затова, че нему бе нужно уединение, княз Андрей се възползува от Богучарово, почна да строи там свой дом и прекарваше в имението по-голямата част от времето си.
След Аустерлицката кампания княз Андрей твърдо реши никога вече да не служи във войската; и когато почна войната и всички трябваше да служат, той, за да се отърве от действителната служба, прие някаква длъжност по събиране на опълчението под началството на баща си. След кампанията от 1805 година старият княз и син му бяха сякаш разменили ролите си. Старият княз, възбуден от дейността, очакваше всичко хубаво от сегашната кампания; княз Андрей, напротив, тъй като не участвуваше във войната и в душата си съжаляваше за това, виждаше само лошото.
На 26 февруари 1807 година старият княз замина из окръга. Княз Андрей, както при повечето отсъствия на баща си, остана в Лѝсие Гори. От четири дни вече малкият Николушка беше болен. Кочияшите, които бяха закарали стария княз в града, се върнаха и донесоха на княз Андрей книжа и писма.
Като не завари княз Андрей в кабинета му, камердинерът с писмата мина в стаите на княжна Маря; но и там го нямаше. Казаха на камердинера, че князът е отишъл в детската.
— Заповядайте, ваше сиятелство, Петруша е дошъл с книжа — рече една от прислужничките — помощничка на бавачката, като се обърна към княз Андрей, който седеше на малко детско столче и мръщейки се, с разтреперани ръце накапваше от едно шишенце лекарство в чашка, налята до половина с вода.
— Какво има? — каза той сърдито и като трепна невнимателно с ръка, наля от шишенцето в чашката повече капки, отколкото трябваше. Той плисна на пода лекарството от чашката и отново поиска вода. Прислужничката му подаде.
В стаята имаше детско креватче, два сандъка, две кресла, маса и детска масичка и столче, на което бе седнал княз Андрей. Прозорците бяха със спуснати завеси и на масата гореше свещ, препречена с подвързана книга ноти, за да не пада светлина върху креватчето.
— Мили мой — обърна се към брат си княжна Маря от креватчето, до което бе застанала, — по-добре да почакаме… после…
— Ах, моля ти се, ти непрестанно говориш глупости, ти и без това все изчакваше — и ето че дочака — каза княз Андрей с озлобен шепот, като явно искаше да жегне сестра си.
— Мили мой, наистина по-добре да не го събуждаш, той заспа — каза умолително княжната.
Княз Андрей стана и се приближи на пръсти с чашка в ръка до креватчето.
— Или пък наистина да не го събуждаме? — каза той нерешително.
— Както искаш — наистина… аз мисля… но както щеш — рече княжна Маря явно с боязън и със стеснение, че нейното мнение бе победило. Тя посочи на брат си прислужничката, която го викаше шепнешком.
Втора нощ вече те не спяха, като бдяха над горящото в огън момченце. През цялото това денонощие, като не се доверяваха на домашния лекар и очакваха оня, за когото бяха изпратили в града, те опитваха ту едно, ту друго средство. Измъчени от безсъницата и разтревожени, те си изкарваха мъката един от друг, укоряваха се един друг и се караха.
— Петруша е дошел с книжа от татко ви — прошепна прислужничката. Княз Андрей излезе.
— Е, какво има! — измърмори той раздразнено и след като чу устните заповеди, предадени от бащата, й взе подадените му пликове и писмото от баща си, върна се в детската.
— Как е? — попита княз Андрей.
— Все същото, почакай, за Бога. Карл Иванич винаги казва, че сънят е най-ценен от всичко — прошепна с въздишка княжна Маря. Княз Андрей се приближи до детето и го опипа. Детето гореше.
— По дяволите с вашия Карл Иванич! — Той взе чашката с накапаните в нея капки и пак се приближи.
— André, не бива! — рече княжна Маря.
Но той злобно и в същото време страдалчески се навъси срещу нея и се наведе над детето с чашката.
— Аз пък искам — каза той. — Хайде, моля те, дай му го.
Княжна Маря сви рамене, но взе покорно чашката и като извика бавачката, почна да дава лекарството. Детето закрещя и захърка. Княз Андрей се намръщи, хвана се за главата, излезе от стаята и седна на дивана в съседната.
Писмата все още бяха в ръката му. Той ги отвори машинално и почна да чете. На синя хартия, със своя едър продълговат почерк, употребявайки тук-там титли[1], старият княз пишеше следното:
„Получих в тоя момент по куриера твърде радостно съобщение. Ако не е лъжа, при Прайсиш-Ейлау Бенигсен уж бил удържал пълна виктория над Буонапарте. В Петербург всички ликуват и в армията са изпратени награди безчет. Макар да е немец — поздравявам го Корчевският началник, някой си Хандриков, не мога да проумея какво прави: досега не е изпратил допълнително нито хора, нито продукти. Тутакси отскочи дотам и му кажи, че главата му ще отрежа, ако след една седмица не приготви всичко. За сражението при Прайсиш-Ейлау получих писмо и от Петенка, той участвувал в него, всичко е истина. Когато онез, дето не бива да се месят, не се месят — и немец може да натупа Буонапарте. Разправят, че бягал съвсем разстроен. Не забравяй, веднага отскочи до Корчева и изпълни, каквото ти казах!“
Княз Андрей въздъхна и разпечата друг плик. То беше ситно написано на две листчета писмо от Билибин. Той го сгъна, без да го чете, и отново прочете писмото на баща си, завършващо с думите: „отскочи до Корчева и изпълни, каквото ти казах!“.
„Не, ще ме извините, но сега, докато детето не оздравее, няма да замина“ — помисли той, приближи се до вратата и надникна в детската. Княжна Маря все тъй стоеше до кревата и тихо люлееше детето.
„Да, та какви още неприятни неща пише той? — припомняше си съдържанието на бащиното си писмо, княз Андрей. — Да. Нашите удържали победа над Бонапарт тъкмо когато аз не служа. Да, да, всичко се подиграва с мене… е, на добър час…“ — и зачете френското писмо на Билибин. Той четеше, без да разбира и половината, четеше само за да може поне за миг да не мисли за онова, за което прекалено дълго, единствено и мъчително мислеше.