Лев Толстой
Война и мир (206)

Лев Толстой
Война и мир (206)

Глава XX

25-го утром Пьер выезжал из Можайска. На спуске с огромной крутой и кривой горы, ведущей из города, мимо стоящего на горе направо собора, в котором шла служба и благовестили, Пьер вылез из экипажа и пошел пешком. За ним спускался на горе какой-то конный полк с песельниками впереди. Навстречу ему поднимался поезд телег с раненными во вчерашнем деле. Возчики-мужики, крича на лошадей и хлеща их кнутами, перебегали с одной стороны на другую. Телеги, на которых лежали и сидели по три и по четыре солдата раненых, прыгали по набросанным в виде мостовой камням на крутом подъеме. Раненые, обвязанные тряпками, бледные, с поджатыми губами и нахмуренными бровями, держась за грядки, прыгали и толкались в телегах. Все почти с наивным детским любопытством смотрели на белую шляпу и зеленый фрак Пьера.

Кучер Пьера сердито кричал на обоз раненых, чтобы они держали к одной. Кавалерийский полк с песнями, спускаясь с горы, надвинулся на дрожки Пьера и стеснил дорогу. Пьер остановился, прижавшись к краю скопанной в горе дороги. Из-за откоса горы солнце не доставало в углубление дороги, тут было холодно, сыро; над головой Пьера было яркое августовское утро, и весело разносился трезвон. Одна подвода с ранеными остановилась у края дороги подле самого Пьера. Возчик в лаптях, запыхавшись, подбежал к своей телеге, подсунул камень под задние нешиненые колеса и стал оправлять шлею на своей ставшей лошаденке.

Один раненый старый солдат с подвязанной рукой, шедший за телегой, взялся за нее здоровой рукой и оглянулся на Пьера.

— Что ж, землячок, тут положат нас, что ль? Али до Москвы? — сказал он.

Пьер так задумался, что не расслышал вопроса. Он смотрел то на кавалерийский, повстречавшийся теперь с поездом раненых полк, то на ту телегу, у которой он стоял и на которой сидели двое раненых и лежал один, и ему казалось, что тут, в них, заключается разрешение занимавшего его вопроса. Один из сидевших на телеге солдат был, вероятно, ранен в щеку. Вся голова его была обвязана тряпками, и одна щека раздулась с детскую голову. Рот и нос у него были на сторону. Этот солдат глядел на собор и крестился. Другой, молодой мальчик, рекрут, белокурый и белый, как бы совершенно без крови в тонком лице, с остановившейся доброй улыбкой смотрел на Пьера; третий лежал ничком, и лица его не было видно. Кавалеристы-песельники проходили над самой телегой.

— Ах запропала… да ежова голова…

— Да на чужой стороне живучи… — выделывали они плясовую солдатскую песню. Как бы вторя им, но в другом роде веселья, перебивались в вышине металлические звуки трезвона. И, еще в другом роде веселья, обливали вершину противоположного откоса жаркие лучи солнца. Но под откосом, у телеги с ранеными, подле запыхавшейся лошаденки, у которой стоял Пьер, было сыро, пасмурно и грустно.

Солдат с распухшей щекой сердито глядел на песельников-кавалеристов.

— Ох, щегольки! — проговорил он укоризненно.

— Нынче не то что солдат, а и мужичков видал! Мужичков и тех гонят, — сказал с грустной улыбкой солдат, стоявший за телегой и обращаясь к Пьеру. — Нынче не разбирают… Всем народом навалиться хотят, одно слово — Москва. Один конец сделать хотят. — Несмотря на неясность слов солдата, Пьер понял все то, что он хотел сказать, и одобрительно кивнул головой.

Дорога расчистилась, и Пьер сошел под гору и поехал дальше.

Пьер ехал, оглядываясь по обе стороны дороги, отыскивая знакомые лица и везде встречая только незнакомые военные лица разных родов войск, одинаково с удивлением смотревшие на его белую шляпу и зеленый фрак.

Проехав версты четыре, он встретил первого знакомого и радостно обратился к нему. Знакомый этот был один из начальствующих докторов в армии. Он в бричке ехал навстречу Пьеру, сидя рядом с молодым доктором, и, узнав Пьера, остановил своего казака, сидевшего на козлах вместо кучера.

— Граф! Ваше сиятельство, вы как тут? — спросил доктор.

— Да вот хотелось посмотреть…

— Да, да, будет что посмотреть…

Пьер слез и, остановившись, разговорился с доктором, объясняя ему свое намерение участвовать в сражении.

Доктор посоветовал Безухову прямо обратиться к светлейшему.

— Что же вам бог знает где находиться во время сражения, в безызвестности, — сказал он, переглянувшись с своим молодым товарищем, — а светлейший все-таки знает вас и примет милостиво. Так, батюшка, и сделайте, — сказал доктор.

Доктор казался усталым и спешащим.

— Так вы думаете… А я еще хотел спросить вас, где же самая позиция? — сказал Пьер.

— Позиция? — сказал доктор. — Уж это не по моей части. Проедете Татаринову, там что-то много копают. Там на курган войдете: оттуда видно, — сказал доктор.

— И видно оттуда?… Ежели бы вы…

Но доктор перебил его и подвинулся к бричке.

— Я бы вас проводил, да, ей-богу, — вот (доктор показал на горло) скачу к корпусному командиру. Ведь у нас как?… Вы знаете, граф, завтра сражение: на сто тысяч войска малым числом двадцать тысяч раненых считать надо; а у нас ни носилок, ни коек, ни фельдшеров, ни лекарей на шесть тысяч нет. Десять тысяч телег есть, да ведь нужно и другое; как хочешь, так и делай.

Та странная мысль, что из числа тех тысяч людей живых, здоровых, молодых и старых, которые с веселым удивлением смотрели на его шляпу, было, наверное, двадцать тысяч обреченных на раны и смерть (может быть, те самые, которых он видел), — поразила Пьера.

Они, может быть, умрут завтра, зачем они думают о чем-нибудь другом, кроме смерти? И ему вдруг по какой-то тайной связи мыслей живо представился спуск с Можайской горы, телеги с ранеными, трезвон, косые лучи солнца и песня кавалеристов.

«Кавалеристы идут на сраженье, и встречают раненых, и ни на минуту не задумываются над тем, что их ждет, а идут мимо и подмигивают раненым. А из этих всех двадцать тысяч обречены на смерть, а они удивляются на мою шляпу! Странно!» — думал Пьер, направляясь дальше к Татариновой.

У помещичьего дома, на левой стороне дороги, стояли экипажи, фургоны, толпы денщиков и часовые. Тут стоял светлейший. Но в то время, как приехал Пьер, его не было, и почти никого не было из штабных. Все были на молебствии. Пьер поехал вперед к Горкам.

Въехав на гору и выехав в небольшую улицу деревни, Пьер увидал в первый раз мужиков-ополченцев с крестами на шапках и в белых рубашках, которые с громким говором и хохотом, оживленные и потные, что-то работали направо от дороги, на огромном кургане, обросшем травою.

Одни из них копали лопатами гору, другие возили по доскам землю в тачках, третьи стояли, ничего не делая.

Два офицера стояли на кургане, распоряжаясь ими. Увидав этих мужиков, очевидно, забавляющихся еще своим новым, военным положением, Пьер опять вспомнил раненых солдат в Можайске, и ему понятно стало то, что хотел выразить солдат, говоривший о том, что всем народом навалиться хотят. Вид этих работающих на поле сражения бородатых мужиков с их странными неуклюжими сапогами, с их потными шеями и кое у кого расстегнутыми косыми воротами рубах, из-под которых виднелись загорелые кости ключиц, подействовал на Пьера сильнее всего того, что он видел и слышал до сих пор о торжественности и значительности настоящей минуты.

XX

На 25-ти сутринта Пиер напусна Можайск. По надолнището на грамадния, стръмен и крив хълм, който почваше от града, покрай катедралната църква на възвишението вдясно, в която имаше църковна служба и биеха камбаните, Пиер слезе от колата и тръгна пеш. Зад него се спускаше надолу някакъв конен полк с песнопойци отпред. Насреща му се изкачваха каруци с ранени от вчерашното сражение. Селяните-колари викаха на конете, шибаха ги с камшици и изтичваха от едната страна на другата. Колите, в които лежаха или седяха по трима-четирима ранени войници, подскачаха от нахвърляните като настилка камъни по стръмното нагорнище. Ранените, превързани с парцали, бледи, със стиснати устни и намръщени вежди, хванати за канатите, подскачаха и се блъскаха в колите. Почти всички гледаха с наивно детско любопитство бялата шапка и зеления фрак на Пиер.

Кочияшът на Пиер викаше сърдито към колите с ранени да карат в едната страна. Кавалерийският полк, който слизаше с песни от хълма, се приближи до колата на Пиер и стесни пътя. Пиер се спря, притиснат в края на изкопания в хълма път. Поради стръмния скат слънцето не достигаше до пътя и там беше студено и влажно; над главата на Пиер беше ярко августовско утро и весело се носеше камбанният звън. Една каруца с ранени спря в края на пътя, току до Пиер. Коларят, с цървули от лико, запъхтян, изтича до колата си, пъхна камък под задните колела без обковка и почна да оправя ремъците по гърба на запрялото се конче.

Един ранен стар войник с превързана ръка, който вървеше след талигата, се хвана със здравата си ръка за нея и се извърна към Пиер.

— Кажи, земляче, тук ли ще ни оставят да лежим? Или ще ни карат до Москва? — рече той.

Пиер тъй се бе замислил, че не чу въпроса. Той гледаше ту кавалерийския полк, който се срещна сега с кервана ранени, ту каруцата, до която стоеше и в която бяха седнали двама ранени и трети лежеше, и му се стори, че тук, в тях, е отговорът на занимаващия го въпрос. От седналите в каруцата войници единият навярно бе ранен в бузата. Цялата му глава бе обвързана с парцали, а едната му буза беше подута колкото детска глава. Устата и носът му бяха изкривени на една страна. Той гледаше църквата и се кръстеше. Другият, младо момче, новобранец, рус и бял, като че без капчица кръв в тънкото си лице, гледаше Пиер със застинала добра усмивка; третият лежеше ничком и лицето му не се виждаше. Кавалеристите-песнопойци минаваха над самата каруца.

— „Ах, запропала… да ежова голова… да на чужой стороне живучи…“^[1] — подвикваха те танцовата войнишка песен. Сякаш пригласяйки им, само че в друг род веселие, се гонеха във висините металическите звуци на камбанния звън. А в още по-друг род веселие горещите лъчи на слънцето заливаха насрещната стръмнина. Но под стръмнината, до колата с ранените, при запъхтяното конче, дето бе застанал Пиер, беше влажно, мрачно и тъжно.

Войникът с подутата буза гледаше ядосано кавалеристите-песнопойци.

— Ох, наперени момчета! — рече той укорно.

— Днеска не само войници, ами и селяни видях. Карат и селяните — каза с тъжна усмивка войникът, който беше зад колата, като се обърна към Пиер. — Днеска много-много не придирят… Искат да го натиснат с целия народ; с една реч — Москва. Искат наведнъж да свършат. — Макар че думите на войника бяха неясни, Пиер разбра всичко, което той искаше да каже, и кимна одобрително.

Пътят се разчисти, Пиер, слезе в подножието и продължи по-нататък.

Пиер пътуваше, като оглеждаше и двете страни на пътя, търсеше познати лица и срещаше само непознати военни лица от различни родове войски, които с еднакво учудване гледаха бялата му шапка и зеления фрак.

След като измина около четири версти, той срещна първия си познат и радостно се обърна към него. Тоя познат беше един от началствуващите доктори в армията. Пътуваше в насрещна посока с бричка заедно с един млад доктор и като позна Пиер, спря своя казак, който седеше на капрата вместо кочияш.

— Графе! Ваше сиятелство, защо сте тук? — попита докторът.

— Ами поиска ми се да погледам…

— Да, да, има какво да погледате…

Пиер слезе и спря, заприказва с доктора и му обясни намерението си да участвува в сражение.

Докторът посъветва Безухов да се обърне направо към светлейшия.

— Защо да бъдете кой знае къде през време на сражението, в неизвестност — каза той, като срещна погледа на своя млад другар, а светлейшият все пак ви познава и ще ви приеме благосклонно. Тъй направете, драги — каза докторът.

Изглеждаше, че докторът е уморен и бърза.

— Та вие мислите… А аз исках да ви попитам още де е точно позицията.

— Позицията ли? — рече докторът. — Това вече не е по моята част. Като минете през Татариново, там нещо много копаят. Ще се качите на могилата: оттам се вижда — рече докторът.

— Вижда ли се оттам?… Ако вие бихте…

Но докторът го прекъсна и тръгна към бричката.

— Бих ви завел, но, вярвайте Бога, ето, дотука съм зает (докторът посочи гърлото си), препускам до корпусния командир. Че у нас — какво е?… Знаете ли, графе, утре ще има сражение; от сто хиляди войска трябва да смятаме най-малко двадесет хиляди ранени; а ние нямаме нито носилки, нито легла, нито фелдшери, нито лекари дори за шест хиляди. Има десет хиляди каруци, но трябват и други неща; каквото щеш прави.

Странната мисъл, че от ония хиляди хора, живи, здрави, млади и стари, които с весело учудване гледаха шапката му, има навярно двадесет хиляди обречени на рани и смърт (може би тъкмо тия, които бе видял) — порази Пиер.

„Те може би утре ще умрат, защо мислят за нещо друго, а не за смъртта?“ И изведнъж по някаква скрита връзка на мислите пред него изпъкна живо слизането му от Можайския хълм, колите с ранени, камбанният звън, полегатите лъчи на слънцето и песните на кавалеристите.

„Кавалеристите отиват в сражение и срещат ранени и ни за миг не се замислят какво ги очаква, а минават покрай тях и смигат на ранените. А от всички тях двадесет хиляди са обречени на смърт, а те се чудят на шапката ми! Странно!“ — мислеше Пиер, като отиваше по-нататък към Татариново.

До една помешчическа къща, вляво от пътя, имаше екипажи, обозни коли, множество вестовои и часовои. Тук бе квартирата на светлейшия. Но в това време, когато Пиер пристигна, той не беше там и нямаше почти никого от щабните. Всички бяха на молебен. Пиер потегли напред, към Горки.

Когато се изкачи на възвишението и влезе в малката селска улица, за пръв път Пиер видя селяни-опълченци, с кръстове по шапките и в бели рубашки, които със силна глъчка и със смях, оживени и потни, работеха нещо на една грамадна тревясала могила вдясно от пътя.

Едни от тях копаеха с лопати могилата, други возеха по дъски колички с пръст, трети стояха, без да вършат нищо.

На могилата бяха застанали двама офицери и им даваха нареждания. Като видя тия селяни, които очевидно се забавляваха още със своето ново, военно състояние, Пиер отново си спомни ранените войници в Можайск и му стана ясно онова, което искаше да изрази войникът, който казваше, че искат да натиснат с целия народ. Гледката на тия работещи на полесражението брадати селяни с техните странни безформени ботуши, потните им шии и тук-там у някои разкопчани яки на рубашките, изпод които се виждаха загорелите костни на ключиците, подействува на Пиер по-силно от всичко, което бе видял и слушал дотогава за тържествеността и многозначителността на сегашния миг.