Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XVII
Пьера провели в освещенную большую столовую; через несколько минут послышались шаги, и княжна с Наташей вошли в комнату. Наташа была спокойна, хотя строгое, без улыбки, выражение теперь опять установилось на ее лице. Княжна Марья, Наташа и Пьер одинаково испытывали то чувство неловкости, которое следует обыкновенно за оконченным серьезным и задушевным разговором. Продолжать прежний разговор невозможно; говорить о пустяках — совестно, а молчать неприятно, потому что хочется говорить, а этим молчанием как будто притворяешься. Они молча подошли к столу. Официанты отодвинули и пододвинули стулья. Пьер развернул холодную салфетку и, решившись прервать молчание, взглянул на Наташу и княжну Марью. Обе, очевидно, в то же время решились на то же: у обеих в глазах светилось довольство жизнью и признание того, что, кроме горя, есть и радости.
— Вы пьете водку, граф? — сказала княжна Марья, и эти слова вдруг разогнали тени прошедшего.
— Расскажите же про себя, — сказала княжна Марья. — Про вас рассказывают такие невероятные чудеса.
— Да, — с своей, теперь привычной, улыбкой кроткой насмешки отвечал Пьер. — Мне самому даже рассказывают про такие чудеса, каких я и во сне не видел. Марья Абрамовна приглашала меня к себе и все рассказывала мне, что со мной случилось, или должно было случиться. Степан Степаныч тоже научил меня, как мне надо рассказывать. Вообще я заметил, что быть интересным человеком очень покойно (я теперь интересный человек); меня зовут и мне рассказывают.
Наташа улыбнулась и хотела что-то сказать.
— Нам рассказывали, — перебила ее княжна Марья, — что вы в Москве потеряли два миллиона. Правда это?
— А я стал втрое богаче, — сказал Пьер. Пьер, несмотря на то, что долги жены и необходимость построек изменили его дела, продолжал рассказывать, что он стал втрое богаче.
— Что я выиграл несомненно, — сказал он, — так это свободу… — начал он было серьезно; но раздумал продолжать, заметив, что это был слишком эгоистический предмет разговора.
— А вы строитесь?
— Да, Савельич велит.
— Скажите, вы не знали еще о кончине графини, когда остались в Москве? — сказала княжна Марья и тотчас же покраснела, заметив, что, делая этот вопрос вслед за его словами о том, что он свободен, она приписывает его словам такое значение, которого они, может быть, не имели.
— Нет, — отвечал Пьер, не найдя, очевидно, неловким то толкование, которое дала княжна Марья его упоминанию о своей свободе. — Я узнал это в Орле, и вы не можете себе представить, как меня это поразило. Мы не были примерные супруги, — сказал он быстро, взглянув на Наташу и заметив в лице ее любопытство о том, как он отзовется о своей жене. — Но смерть эта меня страшно поразила. Когда два человека ссорятся — всегда оба виноваты. И своя вина делается вдруг страшно тяжела перед человеком, которого уже нет больше. И потом такая смерть… без друзей, без утешения. Мне очень, очень жаль еe, — кончил он и с удовольствием заметил радостное одобрение на лице Наташи.
— Да, вот вы опять холостяк и жених, — сказала княжна Марья.
Пьер вдруг багрово покраснел и долго старался не смотреть на Наташу. Когда он решился взглянуть на нее, лицо ее было холодно, строго и даже презрительно, как ему показалось.
— Но вы точно видели и говорили с Наполеоном, как нам рассказывали? — сказала княжна Марья.
Пьер засмеялся.
— Ни разу, никогда. Всегда всем кажется, что быть в плену — значит быть в гостях у Наполеона. Я не только не видал его, но и не слыхал о нем. Я был гораздо в худшем обществе.
Ужин кончался, и Пьер, сначала отказывавшийся от рассказа о своем плене, понемногу вовлекся в этот рассказ.
— Но ведь правда, что вы остались, чтоб убить Наполеона? — спросила его Наташа, слегка улыбаясь. — Я тогда догадалась, когда мы вас встретили у Сухаревой башни; помните?
Пьер признался, что это была правда, и с этого вопроса, понемногу руководимый вопросами княжны Марьи и в особенности Наташи, вовлекся в подробный рассказ о своих похождениях.
Сначала он рассказывал с тем насмешливым, кротким взглядом, который он имел теперь на людей и в особенности на самого себя; но потом, когда он дошел до рассказа об ужасах и страданиях, которые он видел, он, сам того не замечая, увлекся и стал говорить с сдержанным волнением человека, в воспоминании переживающего сильные впечатления.
Княжна Марья с кроткой улыбкой смотрела то на Пьера, то на Наташу. Она во всем этом рассказе видела только Пьера и его доброту. Наташа, облокотившись на руку, с постоянно изменяющимся, вместе с рассказом, выражением лица, следила, ни на минуту не отрываясь, за Пьером, видимо, переживая с ним вместе то, что он рассказывал. Не только ее взгляд, но восклицания и короткие вопросы, которые она делала, показывали Пьеру, что из того, что он рассказывал, она понимала именно то, что он хотел передать. Видно было, что она понимала не только то, что он рассказывал, но и то, что он хотел бы и не мог выразить словами. Про эпизод свой с ребенком и женщиной, за защиту которых он был взят, Пьер рассказал таким образом:
— Это было ужасное зрелище, дети брошены, некоторые в огне… При мне вытащили ребенка… женщины, с которых стаскивали вещи, вырывали серьги…
Пьер покраснел и замялся.
— Тут приехал разъезд, и всех тех, которые не грабили, всех мужчин забрали. И меня.
— Вы, верно, не все рассказываете; вы, верно, сделали что-нибудь… — сказала Наташа и помолчала, — хорошее.
Пьер продолжал рассказывать дальше. Когда он рассказывал про казнь, он хотел обойти страшные подробности; но Наташа требовала, чтобы он ничего не пропускал.
Пьер начал было рассказывать про Каратаева (он уже встал из-за стола и ходил, Наташа следила за ним глазами) и остановился.
— Нет, вы не можете понять, чему я научился у этого безграмотного человека — дурачка.
— Нет, нет, говорите, — сказала Наташа. — Он где же?
— Его убили почти при мне. — И Пьер стал рассказывать последнее время их отступления, болезнь Каратаева (голос его дрожал беспрестанно) и его смерть.
Пьер рассказывал свои похождения так, как он никогда их еще не рассказывал никому, как он сам с собою никогда еще не вспоминал их. Он видел теперь как будто новое значение во всем том, что он пережил. Теперь, когда он рассказывал все это Наташе, он испытывал то редкое наслаждение, которое дают женщины, слушая мужчину, — не умные женщины, которые, слушая, стараются или запомнить, что им говорят, для того чтобы обогатить свой ум и при случае пересказать то же или приладить рассказываемое к своему и сообщить поскорее свои умные речи, выработанные в своем маленьком умственном хозяйстве; а то наслажденье, которое дают настоящие женщины, одаренные способностью выбирания и всасыванья в себя всего лучшего, что только есть в проявлениях мужчины. Наташа, сама не зная этого, была вся внимание: она не упускала ни слова, ни колебания голоса, ни взгляда, ни вздрагиванья мускула лица, ни жеста Пьера. Она на лету ловила еще не высказанное слово и прямо вносила в свое раскрытое сердце, угадывая тайный смысл всей душевной работы Пьера.
Княжна Марья понимала рассказ, сочувствовала ему, но она теперь видела другое, что поглощало все ее внимание; она видела возможность любви и счастия между Наташей и Пьером. И в первый раз пришедшая ей эта мысль наполняла ее душу радостию.
Было три часа ночи. Официанты с грустными и строгими лицами приходили переменять свечи, но никто не замечал их.
Пьер кончил свой рассказ. Наташа блестящими, оживленными глазами продолжала упорно и внимательно глядеть на Пьера, как будто желая понять еще то остальное, что он не высказал, может быть. Пьер в стыдливом и счастливом смущении изредка взглядывал на нее и придумывал, что бы сказать теперь, чтобы перевести разговор на другой предмет. Княжна Марья молчала. Никому в голову не приходило, что три часа ночи и что пора спать.
— Говорят: несчастия, страдания, — сказал Пьер. — Да ежели бы сейчас, сию минуту мне сказали: хочешь оставаться, чем ты был до плена, или сначала пережить все это? Ради бога, еще раз плен и лошадиное мясо. Мы думаем, как нас выкинет из привычной дорожки, что все пропало; а тут только начинается новое, хорошее. Пока есть жизнь, есть и счастье. Впереди много, много. Это я вам говорю, — сказал он, обращаясь к Наташе.
— Да, да, — сказала она, отвечая на совсем другое, — и я ничего бы не желала, как только пережить все сначала.
Пьер внимательно посмотрел на нее.
— Да, и больше ничего, — подтвердила Наташа.
— Неправда, неправда, — закричал Пьер. — Я не виноват, что я жив и хочу жить; и вы тоже.
Вдруг Наташа опустила голову на руки и заплакала.
— Что ты, Наташа? — сказала княжна Марья.
— Ничего, ничего. — Она улыбнулась сквозь слезы Пьеру. — Прощайте, пора спать.
Пьер встал и простился.
Княжна Марья и Наташа, как и всегда, сошлись в спальне. Они поговорили о том, что рассказывал Пьер. Княжна Марья не говорила своего мнения о Пьере. Наташа тоже не говорила о нем.
— Ну, прощай, Мари, — сказала Наташа. — Знаешь, я часто боюсь, что мы не говорим о нем (князе Андрее), как будто мы боимся унизить наше чувство, и забываем.
Княжна Марья тяжело вздохнула и этим вздохом признала справедливость слов Наташи; но словами она не согласилась с ней.
— Разве можно забыть? — сказала она.
— Мне так хорошо было нынче рассказать все; и тяжело, и больно, и хорошо. Очень хорошо, — сказала Наташа, — я уверена, что он точно любил его. От этого я рассказала ему… ничего, что я рассказала ему? — вдруг покраснев, спросила она.
— Пьеру? О нет! Какой он прекрасный, — сказала княжна Марья.
— Знаешь, Мари, — вдруг сказала Наташа с шаловливой улыбкой, которой давно не видала княжна Марья на ее лице. — Он сделался какой-то чистый, гладкий, свежий; точно из бани, ты понимаешь? — морально из бани. Правда?
— Да, — сказала княжна Марья, — он много выиграл.
— И сюртучок коротенький, и стриженые волосы; точно, ну точно из бани… папа, бывало…
— Я понимаю, что он (князь Андрей) никого так не любил, как его, — сказала княжна Марья.
— Да, и он особенный от него. Говорят, что дружны мужчины, когда совсем особенные. Должно быть, это правда. Правда, он совсем на него не похож ничем?
— Да, и чудесный.
— Ну, прощай, — отвечала Наташа. И та же шаловливая улыбка, как бы забывшись, долго оставалась на ее лице.
XVII
Заведоха Пиер в осветената голяма трапезария, след няколко минути се чуха стъпки и княжната и Наташа влязоха в стаята. Наташа беше спокойна, макар че едно строго, без усмивка изражение бе изписано по лицето й. Княжна Маря, Наташа и Пиер изпитваха еднакво онова чувство на неловкост, което обикновено настъпва след завършен сериозен и сърдечен разговор. Да се продължи досегашният разговор, е невъзможно; да се приказва за празни работи — срамно, а да се мълчи — е неприятно, защото ти се иска да приказваш, а с това мълчание сякаш се преструваш. Те мълчаливо отидоха до трапезата. Лакеите отдръпнаха и приближиха столовете. Пиер разгъна студената салфетка и като се реши да прекъсне мълчанието, погледна Наташа и княжна Маря. И двете очевидно се бяха решили на същото: в очите и на двете светеше доволство от живота и признание, че освен скръб има и радост.
— Пиете ли водка, графе? — рече княжна Маря и тия думи изведнъж прогониха сенките на миналото. — Но разкажете за себе си — каза княжна Маря, — за вас разправят такива невероятни чудеса.
— Да — отговори Пиер със своята сега вече привична усмивка на кротка насмешка. — И на самия мене дори разправят такива чудеса, каквито и насън не съм виждал. Маря Абрамовна ме покани у тях и непрекъснато ми разправяше какво се било случило с мене или какво трябвало да се случи. Степан Степанич също ме научи как трябва да разказвам. Изобщо забелязах, че да бъдеш интересен човек, е много удобно (сега аз съм интересен човек); мене ме канят и ми разправят.
Наташа се усмихна и искаше да каже нещо.
— Разправяха ни — прекъсна я княжна Маря, — че сте загубили в Москва два милиона. Истина ли е?
— А станах тройно по-богат — рече Пиер.
Макар че дълговете на жена му и необходимостта от строежи бяха изменили състоянието му, Пиер продължаваше да разправя, че е станал тройно по-богат.
— Онова, което безспорно спечелих, е свободата… — започна той сериозно; но се отказа да продължи, като помисли, че това бе премного егоистичен предмет за разговор.
— А строите ли?
— Да, Савелич заповядва.
— Кажете, когато останахте в Москва, не знаехте ли вече за смъртта на графинята? — каза княжна Маря и веднага се изчерви, като помисли, че задавайки му тоя въпрос след неговите думи, че е свободен, тя придава на тия думи такова значение, каквото те може би нямаха.
— Не — отговори Пиер, на когото очевидно не се бе видяло неловко тълкуването, което княжна Маря бе дала на споменаването за свободата му. — Аз научих това в Орел и не можете да си представите колко ме порази то. Ние не бяхме примерни съпрузи — каза бързо той, като погледна Наташа и забеляза по лицето й любопитство, какво ще каже той за жена си. — Но тая смърт страшно ме порази. Когато двама души се карат, винаги и двамата са виновни. И твоята вина изведнъж става страшно тежка пред човека, когото вече го няма. И сетне — такава смърт… без приятели, без утешение. Мене много, много ми е мъчно за нея — довърши той и с удоволствие забеляза радостно одобрение по лицето на Наташа.
— Да, ето че вие пак сте ерген и кандидат за женене — рече княжна Маря.
Пиер изведнъж много силно се изчерви и дълго се мъчи да не погледне Наташа. Когато се реши да я погледне, лицето й беше студено, строго и както му се видя, дори презрително.
— Но наистина ли сте видели и сте говорили с Наполеон, както ни разправяха? — каза княжна Маря.
Пиер се засмя.
— Нито един път, никога. Винаги на всички им се струва, че да бъдеш в плен, значи да си на гости у Наполеон. Не само че не съм го видял, но и не чух за него. Аз бях в много по-лошо общество.
Вечерята свършваше и Пиер, който изпърво отказваше да разказва за пленничеството си, полека-лека се увлече и почна да разказва.
— Но истина е, нали, че вие сте останали, за да убиете Наполеон? — попита Наташа, като се усмихна леко. — Аз се досетих тогава, когато ви срещнахме до Сухарьова кула; помните ли?
Пиер призна, че това е било истина и като започна от тоя въпрос, увлече се в подробно разказване на приключенията си, насочван донякъде от въпросите на княжна Маря и особено на Наташа.
Отначало той разказваше с оня насмешлив, кротък поглед, с който се отнасяше сега към хората и особено към себе си; но после, когато стигна до ужасите и страданията, които беше видял, без сам да забелязва това, се увлече и почна да говори със сдържаното вълнение на човек, който преживява в спомените си своите силни впечатления.
Княжна Маря с кротка усмивка гледаше ту Пиер, ту Наташа. Във всичко, което той разказваше, тя виждаше само Пиер и неговата доброта. Наташа, облакътена, с изражение, което се менеше постоянно, съобразно разказването, следеше Пиер, без да се откъсва нито за миг, и очевидно преживяваше заедно с него онова, което той разказваше. Не само погледът й, но възклицанията и кратките въпроси, които задаваше, показваха на Пиер, че от онова, което той разказваше, тя разбираше тъкмо това, което той искаше да предаде. Личеше, че тя разбираше не само онова, което той разказваше, но и онова, което той искаше, но не можеше да изрази с думи. Епизода с детето и жената, за защитата на която той бе арестуван, Пиер разказа по следния начин:
— То беше ужасно зрелище, изоставени деца, и някои в огъня… Пред мене измъкнаха едно дете… жени, на които смъкваха дрехите, късаха обиците им…
Пиер се изчерви и обърка.
— Пристигна един разезд и всички, които не ограбваха, всички мъже — ги отведоха. И мене.
— Вие сигурно не разправяте всичко; вие сигурно, сте направили нещо… — каза Наташа и млъкна за миг — хубаво.
Пиер продължи да разказва по-нататък. Когато разказваше за смъртното наказание, той искаше да избегне страшните подробности, но Наташа настоя той да не пропуска нищо.
Пиер почна да разказва за Каратаев (той бе станал вече от трапезата и се разхождаше, а Наташа, го следеше с очи) и се спря.
— Не, вие не можете разбра какво научих аз от тоя неграмотен малоумен човек.
— Не, не, кажете — рече Наташа. — Но де е той?
— Убиха го почти пред очите ми.
И Пиер почна да разправя за последното време на отстъплението им, за болестта на Каратаев (гласът му непрекъснато трепереше) и за смъртта му.
Пиер разправяше приключенията си тъй, както никога досега не бе ги разказвал, както никога досега не бе си ги припомнял. Сега той сякаш виждаше новото значение на всичко, което бе преживял. Сега, когато разказваше всичко това на Наташа, той изпитваше рядката наслада, която доставят жените, когато слушат мъже, но не умните жени, които, слушайки, се мъчат или да запомнят това, което им казват, за да обогатят ума си и при случай да преразкажат същото, или пък да нагодят разказаното посвоему и да изрекат по-скоро своите умни приказки, изработени в тяхното мъничко умствено стопанство, а оная наслада, която дават истинските жени, надарени със способността за избиране и всмукване в себе си на всичко най-хубаво в проявите на мъжа. Без сама да знае това, Наташа цяла беше внимание: тя не изпускаше ни една дума, ни колебанието на гласа, нито погледа, нито трепването на мускулите по лицето, нито жестовете на Пиер. Тя предварително грабваше още недоизказаната дума и я слагаше направо в разтвореното си сърце, долавяйки скрития смисъл на цялата душевна работа на Пиер.
Княжна Маря разбираше разказваното, съчувствуваше му и го приемаше със сърцето си, но сега тя виждаше друго нещо, което изцяло поглъщаше вниманието й; тя виждаше възможността за любов и щастие между Наташа и Пиер. И тая мисъл, която за пръв път мина през ума й, изпълни душата й с радост.
Беше три часът през нощта. Лакеите дохождаха да сменяват свещите с тъжни и строги лица, но никой не ги забелязваше.
Пиер свърши да разказва. С блестящи, оживени очи Наташа продължаваше настойчиво и внимателно да гледа Пиер, сякаш искаше да разбере и онова, останалото, което той може би не бе разказал. В свенливо и щастливо смущение Пиер я поглеждаше от време на време и мислеше какво да каже сега, за да отклони разговора на друга тема. Княжна Маря мълчеше. Никому не минаваше през ума, че е три часът след полунощ и че е време за сън.
— Казват: нещастия, страдания — рече Пиер. — Но ако ей сега, в тоя миг, биха ми казали: искаш ли да останеш такъв, какъвто беше преди пленничеството, или да преживееш всичко това отначало? За Бога, още веднъж — и пленничество, и конско месо. Ние смятаме, че щом ни изхвърлят от привичната пътечка — всичко е загубено; а то тъкмо тогава почва новото, хубавото. Докато има живот, има и щастие. Напреде има много, много. Казвам това на вас — рече той, обръщайки се към Наташа.
— Да, да — каза тя, отговаряйки на съвсем друго нещо, — и аз не бих искала нищо друго, освен да преживея всичко отначало.
Пиер внимателно я погледна.
— Да, и нищо повече — потвърди Наташа.
— Не е истина, не е истина — викна Пиер. — Аз не съм виновен, че съм жив и че искам да живея; и вие също.
Изведнъж Наташа отпусна глава на ръцете си и заплака.
— Какво ти е, Наташа? — рече княжна Маря.
— Нищо, нищо. — Тя се усмихна през сълзи на Пиер. — Довиждане, време е за сън.
Пиер стана и се сбогува.
Както винаги княжна Маря и Наташа се намериха в спалнята! Те поговориха за онова, което им бе разказал Пиер. Княжна Маря не каза мнението си за Пиер. Наташа също не говори за него.
— Довиждане, Мари — каза Наташа. — Знаеш ли, аз често се боя, че ние не говорим за него (княз Андрей), сякаш се страхуваме да не унизим чувството си, и го забравяме.
Княжна Маря въздъхна тежко и с тая въздишка призна, че думите на Наташа бяха прави; но не изрази с думи това.
— Нима може да се забрави? — рече тя.
— Тая вечер тъй ми беше хубаво, като разказах всичко; и тежко, и мъчно, и хубаво. Много хубаво — каза Наташа, — аз съм уверена, че той наистина го е обичал. Затова и му разправих… Нали няма нищо лошо, че му разправих? — попита тя, като се изчерви неочаквано.
— На Пиер ли? О, не! Колко прекрасен е той — рече княжна Маря.
— Знаеш ли, Мари — каза неочаквано Наташа със закачлива усмивка, която княжна Маря отдавна не бе виждала на лицето й. — Той е станал някак чист, гладък, свеж; сякаш току-що е излязъл от баня — разбираш ли? — морално от баня. Не е ли тъй?
— Да — каза княжна Маря, — той много нещо е придобил.
— И сюртучето му късичко, и косите подстригани; също, да, също като че излязъл от баня… татко понякога…
— Аз разбирам, че той (княз Андрей) не е обичал никого така, както него — каза княжна Маря.
— А той се и различава от него. Казват, че мъжете се сближават, когато съвсем не си приличат. Това трябва да е вярно. Наистина, нали той в нищо не прилича на него?
— Да, и е чудесен.
— Хайде, довиждане — отговори Наташа.
И същата закачлива усмивка, забравила сякаш да се махне, дълго остана на лицето й.