Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава IX
Маленькая княгиня лежала на подушках, в белом чепчике (страданье только что отпустило ее), черные волосы прядями вились у ее воспаленных, вспотевших щек; румяный, прелестный ротик с губкой, покрытой черными волосиками, был раскрыт, и она радостно улыбалась. Князь Андрей вошел в комнату и остановился перед ней, у изножья дивана, на котором она лежала. Блестящие глаза, смотревшие детски-испуганно и взволнованно, остановились на нем, не изменяя выражения. «Я вас всех люблю, я никому зла не делала, за что я страдаю? Помогите мне», — говорило ее выражение. Она видела мужа, но не понимала значения его появления теперь перед нею. Князь Андрей обошел диван и в лоб поцеловал ее.
— Душенька моя! — сказал он слово, которое никогда не говорил ей. — Бог милостив… — Она вопросительно, детски-укоризненно посмотрела на него.
«Я от тебя, ждала помощи, и ничего, ничего, и ты тоже!» — сказали ее глаза. Она не удивилась, что он приехал; она не поняла того, что он приехал. Его приезд не имел никакого отношения до ее страданий и облегчения их.
Муки вновь начались, и Марья Богдановна посоветовала князю Андрею выйти из комнаты.
Акушер вошел в комнату. Князь Андрей вышел и, встретив княжну Марью, опять подошел к ней. Они шепотом заговорили, но всякую минуту разговор замолкал. Они ждали и прислушивались.
— Allez, mon ami[1], — сказала княжна Марья. Князь Андрей опять пошел к жене и в соседней комнате сел, дожидаясь. Какая-то женщина вышла из ее комнаты с испуганным лицом и смутилась, увидав князя Андрея. Он закрыл лицо руками и просидел так несколько минут. Жалкие, беспомощно-животные стоны слышались из-за двери. Князь Андрей встал, подошел к двери и хотел отворить ее. Дверь держал кто-то.
— Нельзя, нельзя! — проговорил оттуда испуганный голос. — Он стал ходить по комнате. Крики замолкли, еще прошло несколько секунд. Вдруг страшный крик — не ее крик, она не могла так кричать — раздался в соседней комнате. Князь Андрей подбежал к ее двери; крик замолк, но послышался другой крик, крик ребенка.
«Зачем принесли туда ребенка? — подумал в первую секунду князь Андрей. — Ребенок? Какой?… Зачем там ребенок? Или это родился ребенок?»
Когда он вдруг понял все радостное значение этого крика, слезы задушили его, и он, облокотившись обеими руками на подоконник, всхлипывая, заплакал, как плачут дети. Дверь отворилась. Доктор, с засученными рукавами рубашки, без сюртука, бледный и с трясущейся челюстью, вышел из комнаты. Князь Андрей обратился к нему, но доктор растерянно взглянул на него и, ни слова не сказав, прошел мимо. Женщина выбежала и, увидав князя Андрея, замялась на пороге. Он вошел в комнату жены. Она мертвая лежала в том же положении, в котором он видел ее пять минут тому назад, и то же выражение, несмотря на остановившиеся глаза и на бледность щек, было на этом прелестном детском робком личике, с губкой, покрытой черными волосиками.
«Я вас всех любила и никому дурного не делала и что вы со мной сделали? Ах, что вы со мной сделали?» — говорило ее прелестное, жалкое, мертвое лицо. В углу комнаты хрюкнуло и пискнуло что-то маленькое, красное в белых трясущихся руках Марьи Богдановны.
Через два часа после этого князь Андрей тихими шагами вошел в кабинет к отцу. Старик все уже знал. Он стоял у самой двери, и, как только она отворилась, старик молча старческими, жесткими руками, как тисками, обхватил шею сына и зарыдал, как ребенок.
Через три дня отпевали маленькую княгиню, и, прощаясь с нею, князь Андрей взошел на ступени гроба. И в гробу было то же лицо, хотя и с закрытыми глазами. «Ах, что вы со мной сделали?» — все говорило оно, и князь Андрей почувствовал, что в душе его оторвалось что-то, что он виноват в вине, которую ему не поправить и не забыть. Он не мог плакать. Старик тоже вошел и поцеловал ее восковую ручку, спокойно и высоко лежавшую на другой, и ему ее лицо сказало: «Ах, что и за что вы это со мной сделали?» И старик сердито отвернулся, увидав это лицо.
Еще через пять дней крестили молодого князя Николая Андреича. Мамушка подбородком придерживала пеленки, в то время как гусиным перышком священник мазал сморщенные красные ладо́нки и ступеньки мальчика.
Крестный отец — дед, боясь уронить, вздрагивая, носил младенца вокруг жестяной помятой купели и передавал его крестной матери, княжне Марье. Князь Андрей, замирая от страха, чтоб не утопили ребенка, сидел в другой комнате, ожидая окончания таинства. Он радостно взглянул на ребенка, когда ему вынесла его нянюшка, и одобрительно кивнул головой, когда нянюшка сообщила ему, что брошенный в купель вощечок с волосками не потонул, а поплыл по купели.
IX
Малката княгиня с бяло боне лежеше на възглавниците. (Болките току-що я бяха поотпуснали.) Черната коса се виеше на къдрици до възпалените й изпотени бузи; румената, прелестна устица с устничка, покрита с черни космици, беше разтворена и тя се усмихваше радостно. Княз Андрей влезе в стаята и се спря пред нея, до долния край на дивана, на който лежеше тя. Блестящите очи, които гледаха детски уплашено и развълнувано, се спряха върху него, без да променят изражението си. „Аз обичам всички ви, никому не съм направила зло, защо се мъча? Помогнете ми“ — сякаш казваше нейното изражение. Тя виждаше мъжа си, но не разбираше значението на неговото появяване сега пред нея. Княз Андрей избиколи дивана и я целуна по челото.
— Душичко моя — каза той дума, която никога не бе й казвал. — Бог е милостив… — Тя го погледна въпросително и детски укорно.
„Аз от тебе чаках помощ — а нищо, нищо и от тебе!“ — казаха очите й. Тя не се учуди, че той е пристигнал; тя не разбра, че той е пристигнал. Неговото пристигане нямаше никакво отношение към нейните страдания и облекчаването им. Мъките й почнаха отново и Маря Богдановна посъветва княз Андрей да излезе от стаята.
Акушерът влезе в стаята. Княз Андрей излезе и като срещна княжна Маря, отново се приближи до нея. Те заговориха шепнешком, но разговорът им спираше всяка минута. Те чакаха и се ослушваха.
— Allez, mon ami[1] — каза княжна Маря. Княз Андрей пак тръгна да отиде при жена си и седна да чака в съседната стая. Някаква жена излезе с уплашено лице от нейната стая и се смути, като видя княз Андрей. Той закри лице с ръцете си и няколко минути седя така. Зад стената се чуваха жалки, безпомощно-животински стенания. Княз Андрей стана, отиде до вратата и поиска да я отвори. Някой държеше вратата.
— Не може, не може! — каза отвътре нечий изплашен глас. Той почна да се разхожда из стаята. Виковете затихнаха, минаха още няколко секунди. Изведнъж страшен вик — не неин вик, тя не можеше да вика тъй — се чу в съседната стая. Княз Андрей изтича до вратата; викът спря, но чу се друг вик, вик на дете.
„Защо са занесли там дете? — помисли в първия миг княз Андрей. — Дете? Какво дете?… Защо там има дете? Или се е родило дете?“
Когато изведнъж разбра всичкото радостно значение на тоя вик, задушиха го сълзи и облакътен с две ръце на прозореца и хлипащ, той заплака така, както плачат децата. Вратата се отвори. Докторът излезе от стаята със запретнати ръкави на ризата си, без сюртук, блед и с трепереща челюст. Княз Андрей се обърна към него, но докторът го погледна объркано, не му каза ни дума и мина покрай него. Една жена изскочи и като видя княз Андрей, спря на прага смутена. Той влезе в стаята на жена си. Тя лежеше мъртва в същото положение, в каквото я бе видял преди пет минути, и това прекрасно детско личице с устничка, покрита с черни косъмчета, имаше същото изражение въпреки изцъклените очи и бледните бузи.
„Аз обичам всички ви и никому не съм сторила зло, а какво сторихте вие с мене?“ — сякаш казваше нейното прелестно, клето и мъртво лице. В ъгъла на стаята изкряка и изпищя нещо мъничко и червено в белите разтреперани ръце на Маря Богдановна.
Два часа по-късно княз Андрей влезе с тихи стъпки в кабинета на баща си. Старият знаеше вече всичко. Той бе застанал до самата врата и щом се отвори, старецът мълчаливо обхвана като с менгеме шията на сина си със своите старчески корави ръце и се разрида като дете.
След три дни опяваха малката княгиня и княз Андрей се качи на стъпалата пред ковчега, за да се прости с нея. И в ковчега беше същото лице, макар очите да бяха затворени. „Ах, какво сторихте с мене?“ — продължаваше да казва то и княз Андрей почувствува, че нещо се скъса в душата му, че той е виновен и не може да поправи тая вина, и няма да я забрави. Той не можеше да плаче. Старецът също влезе и целуна восъчната й ръчичка, която лежеше спокойно и високо над другата, и нейното лице каза и на него: „Ах, какво и защо сторихте това с мене?“ И като видя това лице, старецът се обърна ядосано.
Пет дни след това кръстиха малкия княз Николай Андреич. Дойката крепеше с брадичката си пелените, докато свещеникът помазваше с гъше перце сбърчените червени дланички и стъпалца на момченцето.
Кръстникът — дядо му, потрепервайки от страх да не го изпусне, носеше младенеца около тенекиения поочукан купел и после го предаде на кръстницата, княжна Маря. Княз Андрей, умирайки от страх да не удавят детето, седеше в другата стая и чакаше да свърши тайнството. Когато дойката го донесе, той погледна радостно детето и кимна одобрително на дойката, когато тя му каза, че хвърленият в купела восък с косъмчета от косата му не потънал, а заплувал в купела.