Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XX
Пехотные полки, застигнутые врасплох в лесу, выбегали из леса, и роты, смешиваясь с другими ротами, уходили беспорядочными толпами. Один солдат в испуге проговорил страшное на войне и бессмысленное слово: «Отрезали!», и слово вместе с чувством страха сообщилось всей массе.
— Обошли! Отрезали! Пропали! — кричали голоса бегущих.
Полковой командир, в ту самую минуту, как он услыхал стрельбу и крик сзади, понял, что случилось что-нибудь ужасное с его полком, и мысль, что он, примерный, много лет служивший, ни в чем не виноватый офицер, мог быть виновен перед начальством в оплошности или нераспорядительности, так поразила его, что в ту же минуту забыв и непокорного кавалериста-полковника, и свою генеральскую важность, а главное — совершенно забыв про опасность и чувство самосохранения, он, ухватившись за луку седла и шпоря лошадь, поскакал к полку под градом обсыпавших, но счастливо миновавших его пуль. Он желал одного: узнать, в чем дело, и помочь и исправить во что бы то ни стало ошибку, ежели она была с его стороны, и не быть виновным ему, двадцать два года служившему, ни в чем не замеченному примерному офицеру.
Счастливо проскакав между французами, он подскакал к полю за лесом, чрез который бежали наши и, не слушаясь команды, спускались под гору. Наступила та минута нравственного колебания, которая решает участь сражений: послушают эти расстроенные толпы солдат голоса своего командира или, оглянувшись на него, побегут дальше. Несмотря на отчаянный крик прежде столь грозного для солдат голоса полкового командира, несмотря на разъяренное, багровое, на себя не похожее лицо полкового командира и маханье шпагой, солдаты всё бежали, разговаривали, стреляли в воздух и не слушали команды. Нравственное колебание, решающее участь сражений, очевидно, разрешалось в пользу страха.
Генерал закашлялся от крика и порохового дыма и остановился в отчаянии. Все казалось потеряно, но в эту минуту французы, наступавшие на наших, вдруг, без видимой причины, побежали назад, скрылись из опушки леса, и в лесу показались русские стрелки. Это была рота Тимохина, которая одна в лесу удержалась в порядке и, засев в канаву у леса, неожиданно атаковала французов. Тимохин с таким отчаянным криком бросился на французов и с такою безумною и пьяною решительностью, с одной шпажкой, набежал на неприятеля, что французы, не успев опомниться, побросали оружие и побежали. Долохов, бежавший рядом с Тимохиным, в упор убил одного француза и первый взял за воротник сдавшегося офицера. Бегущие возвратились, батальоны собрались, и французы, разделившие было на две части войска левого фланга, на мгновение были оттеснены. Резервные части успели соединиться, и беглецы остановились. Полковой командир стоял с майором Экономовым у моста, пропуская мимо себя отступающие роты, когда к нему подошел солдат, взял его за стремя и почти прислонился к нему. На солдате была синеватая, фабричного сукна шинель, ранца и кивера не было, голова была повязана, и через плечо была надета французская зарядная сумка. Он в руках держал офицерскую шпагу. Солдат был бледен, голубые глаза его нагло смотрели в лицо полковому командиру, а рот улыбался. Несмотря на то, что полковой командир был занят отданием приказания майору Экономову, он не мог не обратить внимания на этого солдата.
— Ваше превосходительство, вот два трофея, — сказал Долохов, указывая на французскую шпагу и сумку. — Мною взят в плен офицер. Я остановил роту. — Долохов тяжело дышал от усталости; он говорил с остановками. — Вся рота может свидетельствовать. Прошу запомнить, ваше превосходительство!
— Хорошо, хорошо, — сказал полковой командир и обратился к майору Экономову.
Но Долохов не отошел; он развязал платок, дернул его и показал запекшуюся в волосах кровь.
— Рана штыком, я остался во фронте. Попомните, ваше превосходительство.
Про батарею Тушина было забыто, и только в самом конце дела, продолжая слышать канонаду в центре, князь Багратион послал туда дежурного штаб-офицера и потом князя Андрея, чтобы велеть батарее отступать как можно скорее. Прикрытие, стоявшее подле пушек Тушина, ушло по чьему-то приказанию в середине дела; но батарея продолжала стрелять и не была взята французами только потому, что неприятель не мог предполагать дерзости стрельбы четырех никем не защищенных пушек. Напротив, по энергичному действию этой батареи он предполагал, что здесь, в центре, сосредоточены главные силы русских, и два раза пытался атаковать этот пункт, и оба раза был прогоняем картечными выстрелами одиноко стоявших на этом возвышении четырех пушек.
Скоро после отъезда князя Багратиона Тушину удалось зажечь Шенграбен.
— Вишь, засумятились! Горит! Вишь, дым-то! Ловко! Важно! Дым-то, дым-то! — заговорила прислуга, оживляясь.
Все орудия без приказания били в направлении пожара. Как будто подгоняя, подкрикивали солдаты к каждому выстрелу: «Ловко! Вот так-та́к! Ишь ты… Важно!» Пожар, разносимый ветром, быстро распространялся. Французские колонны, выступившие за деревню, ушли назад, но, как бы в наказание за эту неудачу, неприятель выставил правее деревни десять орудий и стал бить из них по Тушину.
Из-за детской радости, возбужденной пожаром, и азарта удачной стрельбы по французам наши артиллеристы заметили эту батарею только тогда, когда два ядра и вслед за ними еще четыре ударили между орудиями и одно повалило двух лошадей, а другое оторвало ногу ящичному вожатому. Оживление, раз установившееся, однако, не ослабело, а только переменило настроение. Лошади были заменены другими из запасного лафета, раненые убраны, и четыре орудия повернуты против десятипушечной батареи. Офицер, товарищ Тушина, был убит в начале дела, и в продолжение часа из сорока человек прислуги выбыли семнадцать, но артиллеристы всё так же были веселы и оживлены. Два раза они замечали, что внизу, близко от них, показывались французы, и тогда они били по них картечью.
Маленький человек, с слабыми, неловкими движениями, требовал себе беспрестанно у денщика еще трубочку за это, как он говорил, и, рассыпая из нее огонь, выбегал вперед и из-под маленькой ручки смотрел на французов.
— Круши, ребята! — приговаривал он и сам подхватывал орудия за колеса и вывинчивал винты.
В дыму, оглушаемый беспрерывными выстрелами, заставлявшими его каждый раз вздрагивать, Тушин, не выпуская своей носогрелки, бегал от одного орудия к другому, то прицеливаясь, то считая заряды, то распоряжаясь переменой и перепряжкой убитых и раненых лошадей, и покрикивал своим слабым, тоненьким, нерешительным голоском. Лицо его все более и более оживлялось. Только когда убивали или ранили людей, он морщился и, отворачиваясь от убитого, сердито кричал на людей, как всегда мешкавших поднять раненого или тело. Солдаты, большею частью красивые молодцы (как и всегда в батарейной роте, на две головы выше своего офицера и вдвое шире его), все, как дети в затруднительном положении, смотрели на своего командира, и то выражение, которое было на его лице, неизменно отражалось на их лицах.
Вследствие этого страшного гула, шума, потребности внимания и деятельности, Тушин не испытывал ни малейшего неприятного чувства страха, и мысль, что его могут убить или больно ранить, не приходила ему в голову. Напротив, ему становилось все веселее и веселее. Ему казалось, что уже очень давно, едва ли не вчера, была та минута, когда он увидел неприятеля и сделал первый выстрел, и что клочок поля, на котором он стоял, был ему давно знакомым, родственным местом. Несмотря на то, что он все помнил, все соображал, все делал, что мог делать самый лучший офицер в его положении, он находился в состоянии, похожем на лихорадочный бред или на состояние пьяного человека.
Из-за оглушающих со всех сторон звуков своих орудий, из-за свиста и ударов снарядов неприятеля, из-за вида вспотевшей, раскрасневшейся, торопящейся около орудий прислуги, из-за вида крови людей и лошадей, из-за вида дымков неприятеля на той стороне (после которых всякий раз прилетало ядро и било в землю, в человека, в орудие или в лошадь), — из-за вида этих предметов у него в голове установился свой фантастический мир, который составлял его наслаждение в эту минуту. Неприятельские пушки в его воображении были не пушки, а трубки, из которых редкими клубами выпускал дым невидимый курильщик.
— Вишь, пыхнул опять, — проговорил Тушин шепотом про себя, в то время как с горы выскакивал клуб дыма и влево полосой относился ветром, — теперь мячик жди — отсылать назад.
— Что прикажете, ваше благородие? — спросил фейерверкер, близко стоявший около него и слышавший, что он бормотал что-то.
— Ничего, гранату… — отвечал он.
«Ну-ка, наша Матвевна», — говорил он про себя. Матвевной представлялась в его воображении большая крайняя старинного литья пушка. Муравьями представлялись ему французы около своих орудий. Красавец и пьяница первый нумер второго орудия в его мире был дядя; Тушин чаще других смотрел на него и радовался на каждое его движение. Звук то замиравшей, то опять усиливавшейся ружейной перестрелки под горою представлялся ему чьим-то дыханием. Он прислушивался к затиханью и разгоранью этих звуков.
«Ишь задышала опять, задышала», — говорил он про себя.
Сам он представлялся себе огромного роста, мощным мужчиной, который обеими руками швыряет французам ядра.
— Ну, Матвевна, матушка, не выдавай! — говорил он, отходя от орудия, как над его головой раздался чуждый, незнакомый голос:
— Капитан Тушин! Капитан!
Тушин испуганно оглянулся. Это был тот штаб-офицер, который выгнал его из Грунта. Он запыхавшимся голосом кричал ему:
— Что вы, с ума сошли? Вам два раза приказано отступать, а вы…
«Ну, за что они меня?…» — думал про себя Тушин, со страхом глядя на начальника.
— Я… ничего… — проговорил он, приставляя два пальца к козырьку. — Я…
Но полковник не договорил всего, что хотел. Близко пролетевшее ядро заставило его, нырнув, согнуться на лошади. Он замолк и только что хотел сказать еще что-то, как еще ядро остановило его. Он поворотил лошадь и поскакал прочь.
— Отступать! Все отступать! — прокричал он издалека.
Солдаты засмеялись. Через минуту приехал адъютант с тем же приказанием.
Это был князь Андрей. Первое, что он увидел, выезжая на то пространство, которое занимали пушки Тушина, была отпряженная лошадь с перебитою ногой, которая ржала около запряженных лошадей. Из ноги ее, как из ключа, лилась кровь. Между передками лежало несколько убитых. Одно ядро за другим пролетало над ним, в то время как он подъезжал, и он почувствовал, как нервическая дрожь пробежала по его спине. Но одна мысль о том, что он боится, снова подняла его. «Я не могу бояться», — подумал он и медленно слез с лошади между орудиями. Он передал приказание и не уехал с батареи. Он решил, что при себе снимет орудия с позиции и отведет их. Вместе с Тушиным, шагая через тела и под страшным огнем французов, он занялся уборкой орудия.
— А то приезжало сейчас начальство, так скорее дра́ло, — сказал фейерверкер князю Андрею, — не так, как ваше благородие.
Князь Андрей ничего не говорил с Тушиным. Они оба были так заняты, что, казалось, и не видали друг друга. Когда, надев уцелевшие из четырех два орудия на передки, они двинулись под гору (одна разбитая пушка и единорог были оставлены), князь Андрей подъехал к Тушину.
— Ну, до свидания, — сказал князь Андрей, протягивая руку Тушину.
— До свидания, голубчик, — сказал Тушин, — милая душа! прощайте, голубчик, — сказал Тушин со слезами, которые неизвестно почему вдруг выступили ему на глаза.
XX
Връхлетени изневиделица в гората, пехотните полкове изтичваха от гората и ротите, смесвайки се с други роти, се отдалечаваха на безредни тълпи. Един войник изрече в уплахата си страшните на война и безсмислени думи: „Отрязаха ни!“ — и тия думи, заедно с чувството на страх, се предадоха на цялата маса.
— Обходиха ни! Отрязаха ни! Загубени сме! — викаха бягащите.
Щом полковият командир чу стрелбата и вика отзад, разбра, че с неговия полк се е случило нещо ужасно, и мисълта, че той, примерен, служил много години и в нищо невиновен офицер, може да се провини пред началството в недоглеждане или в неразпоредителност, тъй го порази, че в същия миг забрави и непокорния кавалерист-полковник, и своята генералска важност, а най-важното, съвсем забрави опасността и чувството за самосъхранение, хвана се за предницата на седлото, пришпори коня и препусна към полка под град от куршуми, които се изсипаха срещу него, но не го закачиха. Той желаеше едно: да разбере какво става и на всяка цена да помогне и поправи грешката, ако е имало грешка от негова страна, та да не бъде виновен той, служилият двайсет и две години, немъмрен за нищо, примерен офицер.
Като мина благополучно между французите, той препусна към полето отвъд гората, през която бягаха нашите и слизаха от възвишението, без да слушат команда. Настъпи оная минута на нравствено колебание, която решава съдбата на сраженията: ще се подчинят ли тия разстроени тълпи от войници на гласа на своя командир, или като се извърнат към него, ще побягнат още по-далеч. Въпреки отчаяния вик на толкова страшния досега за войниците полкови командир, въпреки разяреното тъмночервено, неприличащо на себе си лице на полковия командир и размаханата шпага, войниците продължаваха да бягат, разговаряха, стреляха във въздуха и не изпълняваха командата. Нравственото колебание, което решаваше съдбата на сраженията, завършваше очевидно в полза на страха.
От викането и от барутния дим генералът се закашля и спря в отчаяние. Изглеждаше, че всичко е загубено, но в тоя миг французите, които настъпваха срещу нашите, изведнъж без видима причина изтичаха назад, изчезнаха от окрайнината на гората и в гората се появиха руски стрелци. Беше ротата на Тимохин, единствената, която се бе задържала в гората, без да бъде разстроена, и след като бе залегнала в канавката до гората, неочаквано атакува французите. Тимохин с такъв отчаян вик се хвърли срещу французите и с такава безумна и пиянска решителност се втурна само с една шпагичка срещу неприятеля, че преди да се опомнят, французите хвърлиха оръжието и побягнаха. Долохов, който тичаше до Тимохин, застреля съвсем отблизо един французин и първи хвана за яката един офицер, който се предаде. Бягащите се върнаха, батальоните се събраха и французите, които бяха почти разделили на две войските от левия фланг, бяха за миг изблъскани. Резервните части можаха да се съединят и бегълците се спряха. Полковият командир бе застанал заедно с майор Економов до моста, като пропускаше отстъпващите роти, когато до него се приближи един войник, хвана стремето му и почти се приведе към него. Войникът беше със синкав шинел от фабричен плат, без раница и без кивер и главата му беше превързана, а през рамото му бе метната френска чанта за патрони. В ръцете си държеше офицерска шпага. Войникът беше блед, сините му очи нахално гледаха полковия командир в лицето, а устата му се усмихваше. Макар да бе зает, тъй като даваше заповеди на майор Економов, полковият командир не можеше да не обърне внимание на тоя войник.
— Ваше превъзходителство, ето два трофея — каза Долохов, като посочи френската шпага и патронната чанта. — Плених един офицер. Спрях ротата. — От умора Долохов дишаше тежко; говореше с прекъсвания. — Цялата рота може да свидетелствува! Моля, ваше превъзходителство, да запомните това!
— Добре, добре — рече полковият командир и се обърна към майор Економов.
Но Долохов не се отдръпна; той развърза превръзката си, дръпна я и посочи в косата засъхналата кръв.
— Рана от щик, аз останах в строя. Запомнете, ваше превъзходителство.
Бяха забравили за батареята на Тушин и едва съвсем в края на сражението княз Багратион, който все още чуваше канонада в центъра, изпрати там дежурния щабофицер, а след това и княз Андрей да заповядат на батареята да отстъпи колкото е възможно по-скоро. По нечия заповед прикритието около оръдията на Тушин си бе отишло още в средата на сражението: но батареята продължаваше да стреля и не бе превзета от французите само защото неприятелят не можеше да допусне, че четири незащитени от никого оръдия ще имат дързостта да стрелят. Напротив, по енергичното действие на тая батарея той предполагаше, че тук, в центъра, са съсредоточени главните сили на русите и на два пъти се опита да атакува тая точка, но и двата пъти бе прогонван с картеч от четирите оръдия, които стояха самотно на това възвишение.
Наскоро след като княз Багратион си отиде, Тушин успя да подпали Шьонграбен.
— Ето, объркаха се! Гори! Гледай какъв дим! Чудо! Бравос! Гледай какъв дим! — заговори прислугата, като се съживи.
Без заповед всички оръдия стреляха по посока на пожара. При всеки изстрел войниците подвикваха, сякаш подкарваха снаряда: „Чудо! Ха така! Тлей, глей, бравос!“ Раздухван от вятъра, пожарът бързо се разпространяваше. Настъпилите отвъд селото френски колони се върнаха, но сякаш за наказание за тоя неуспех неприятелят постави вдясно от селото десет оръдия и почна да стреля с тях срещу Тушин.
Поради детската си радост, предизвикана от пожара и увлечението от сполучливата стрелба срещу французите нашите артилеристи съзряха тая батарея едва когато две гюллета и след тях още четири удариха между оръдията и едното събори два коня, а другото откъсна крака на ракления ездач. Но настъпилото вече оживление не отслабна, а само промени настроението. Конете бяха сменени с други от запасния лафет, ранените — дигнати и четирите оръдия — обърнати срещу десеторъдейната батарея. Офицерът, другарят на Тушин, беше убит в началото на боя и в един час от четиридесетте човека прислуга седемнадесет бяха извадени от строя, но артилеристите бяха все така весели и оживени. На два пъти те забелязаха, че долу, близо до тях, се появяваха французи и тогава стреляха срещу тях с картеч.
Дребничкият човек със слаби несръчни движения искаше непрестанно от вестовоя си още една луличка за това, както думаше той, и като пръскаше искри от нея, изтичваше напред и гледаше французите, заслонил очи с малката си ръчичка.
— Удряйте, момчета! — повтаряше той и сам хващаше оръдията за колелата и отвърташе винтовете.
Посред дима, оглушавай от непрекъснатите изстрели, които го караха да трепва всеки път, Тушин тичаше от едно оръдие до друго, без да изпуска луличката си, прицелваше се или броеше гюллетата, или се разпореждаше да сменят или впрегнат нови коне вместо убитите и ранените и подвикваше със своя слаб, тъничък, нерешителен гласец. Лицето му все повече и повече се оживяваше. Само когато убиваха или раняваха хора, той се мръщеше, извръщаше се от убитите и сърдито викаше на хората, които както винаги се туткаха, докато дигнат ранения или трупа. Войниците, повечето красиви юначаги (както винаги в батареята с две глави по-високи от офицера си и двойно по-широки от него), всички като объркани деца гледаха командира си и изразът на неговото лице неизменно се отразяваше по техните лица.
Поради тоя страшен тътен, шум и поради необходимостта от внимание и дейност Тушин не изпитваше и най-слабо неприятно чувство на страх и мисълта, че могат да го убият или ранят тежко, не му минаваше през ума. Напротив, ставаше му все по-весело и по-весело. Струваше му се, че много отдавна, едва ли не вчера, е била оная минута, когато бе видял неприятеля и даде първия изстрел, и че парчето нива, на което бе застанал, му беше отдавна познато, родно място. Макар че помнеше всичко, съобразяваше всичко и вършеше всичко, което най-добрият офицер в неговото положение можеше да върши, той се намираше в състояние, което приличаше на трескаво бълнуване или на състояние на пиян човек.
Оглушаващите от всички страни звуци на неговите оръдия, свистенето и трясъкът на неприятелските снаряди, гледката на изпотената, зачервена и припряно движеща се прислуга около оръдията, гледката на кръвта на хора и коне, неприятелските пушечета на отвъдната страна (след които всеки път прехвърчаше гюлле и удряше земята, човек, оръдие или кон), гледката на всички тия неща създаде в главата му негов собствен, фантастичен свят, който в тоя миг бе наслада за него. В неговото въображение неприятелските топове не бяха топове, а лули, от които, невидим пушач пускаше от време на време кълбета дим.
— Гледай, пак пусна дим — рече шепнешком Тушин сам на себе си, когато от височината изскочи кълбо дим и вятърът го отвя наляво като ивица, — сега чакай топката, да му я отпратиш назад.
— Какво заповядвате, ваше благородие? — попита застаналият близо до него фойерверкер, който го чу, че промълви нещо.
— Нищо, граната… — отговори той.
„Хайде, наша Матвеевна“ — казваше си той. В неговото въображение Матвеевна беше големият, краен, излят по старинному топ. Французите около своите оръдия му се струваха като мравки. Красавецът и пияница първи номер при второто оръдие беше в неговия свят чичо; Тушин поглеждаше най-често него и се радваше на всяко негово движение. Шумът на пушечната престрелка, ту замираща, ту засилваща се отново под височината, му се струваше като нечие дихание. Той се вслушваше в притихването и засилването на тия звукове.
— Гледай я, задиша, пак задиша — приказваше на себе си той.
А той самият се виждаше като могъщ мъж с грамаден ръст, който с две ръце хвърля гюллета на французите.
— Хайде, Матвеевна, миличка, не се излагай — рече той, като се отдалечи от оръдието, и в тоя миг чу над главата си чужд непознат глас:
— Капитан Тушин! Капитане!
Тушин подплашено погледна наоколо си. Беше оня щабофицер, който го бе изгонил от Грунт. Той му викаше задъхано:
— Какво правите вие, да не сте полудели? Два пъти ви заповядаха да отстъпите, а вие…
„Но за какво ми се карат?“ — помисли Тушин, като-погледна със страх началника.
— Аз… нищо… — рече той, като долепи два пръста до козирката. — Аз…
Но полковникът не доизрече всичко, което искаше. Едно гюлле, което прелетя наблизо, го накара да се сниши, да се наведе върху коня. Той млъкна и тъкмо искаше да каже още нещо, ново гюлле го спря. Той обърна коня и бързо се отдалечи.
— Отстъпвайте! Всички отстъпвайте! — извика той отдалеч.
Войниците се засмяха. След една минута със същата заповед пристигна адютантът.
Той беше княз Андрей. Когато стигна до пространството, заемано от топовете на Тушин, първото нещо, което видя, беше един разпрегнат кон с пречупен крак, който цвилеше до запрегнатите коне. От крака му като от извор бликаше кръв. Между предниците лежаха няколко убити. Докато приближаваше, над него прелитаха едно след друго гюллета и той почувствува, че нервна тръпка полази по гърба му. Но само мисълта, че се страхува, го накара да се съвземе. „Аз не мога да се страхувам“ — помисли той и слезе бавно от коня между оръдията. Предаде заповедта и не си отиде от батареята. Реши да остане, докато снемат оръдията от позицията, и да ги закара. Заедно с Тушин, прекрачвайки през труповете и под страшния огън на французите, той почна да приготвя оръдията за изтегляне.
— Дойде преди малко едно началство и си плю на петите — рече фойерверкерът на княз Андрей, — не както ваше благородие.
Княз Андрей не приказва нищо с Тушин. И двамата бяха тъй заети, че сякаш не се виждаха един друг. Когато закачиха за предниците само двете оръдия, оцелели от четирите, и тръгнаха надолу (един разрушен топ и един единорог[1] бяха изоставени), княз Андрей се приближи на кон до Тушин.
— Е, довиждане — каза княз Андрей и подаде ръка на Тушин.
— Довиждане, драги — рече Тушин, — душичке! Сбогом, гълъбче — рече Тушин със сълзи, които, кой знае защо, изведнъж бликнаха в очите му.