Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава III
Старый князь Николай Андреич Болконский в декабре 1805 года получил письмо от князя Василья, извещавшего его о своем приезде вместе с сыном. («Я еду на ревизию, и, разумеется, мне сто верст не крюк, чтобы посетить вас, многоуважаемый благодетель, — писал он, — и Анатоль мой провожает меня и едет в армию; и я надеюсь, что вы позволите ему лично выразить вам то глубокое уважение, которое он, подражая отцу, питает к вам».)
— Вот Мари и вывозить не нужно: женихи сами к нам едут, — неосторожно сказала маленькая княгиня, услыхав про это.
Князь Николай Андреич поморщился и ничего не сказал.
Через две недели после получения письма, вечером, приехали вперед люди князя Василья, а на другой день приехал и он сам с сыном.
Старый Болконский всегда был невысокого мнения о характере князя Василья, и тем более в последнее время, когда князь Василий в новые царствования при Павле и Александре далеко пошел в чинах и почестях. Теперь же, по намекам письма и маленькой княгини, он понял, в чем дело, и невысокое мнение о князе Василье перешло в душе князя Николая Андреича в чувство недоброжелательного презрения. Он постоянно фыркал, говоря про него. В тот день, как приехать князю Василью, князь Николай Андреич был особенно недоволен и не в духе. Оттого ли он был не в духе, что приезжал князь Василий, или оттого он был особенно недоволен приездом князя Василья, что был не в духе, но он был не в духе, и Тихон еще утром отсоветовал архитектору входить с докладом к князю.
— Слышите, как изволят ходить, — сказал Тихон, обращая внимание архитектора на звуки шагов князя. — На всю пятку ступают — уж мы знаем…
Однако, как обыкновенно, в девятом часу князь вышел гулять в своей бархатной шубке с собольим воротником и такой же шапке. Накануне выпал снег. Дорожка, по которой хаживал князь Николай Андреич в оранжереи, была расчищена, следы метлы виднелись на разметанном снегу, и лопата была воткнута в рыхлую насыпь снега, шедшую с обеих сторон дорожки. Князь прошел по оранжереям, по дворне и постройкам, нахмуренный и молчаливый.
— А проехать в санях можно? — спросил он провожавшего его до дома почтенного, похожего лицом и манерами на хозяина, управляющего.
— Глубок снег, ваше сиятельство. Я уже по прешпекту разметать велел.
Князь наклонил голову и подошел к крыльцу. «Слава тебе, господи, — подумал управляющий, — пронеслась туча!»
— Проехать трудно было, ваше сиятельство, — прибавил управляющий. — Как слышно было, ваше сиятельство, что министр пожалуют к вашему сиятельству?
Князь повернулся к управляющему и нахмуренными глазами уставился на него.
— Что? Министр? Какой министр? Кто велел? — заговорил он своим пронзительно-жестким голосом. — Для княжны, моей дочери, не расчистили, а для министра! У меня нет министров!
— Ваше сиятельство, я полагал…
— Ты полагал! — закричал князь, все поспешнее и несвязнее выговаривая слова. — Ты полагал… Разбойники! прохвосты!… Я тебя научу полагать. — И, подняв палку, он замахнулся ею на Алпатыча и ударил бы, ежели бы управляющий невольно не отклонился от удара. — Полагал!… Прохвосты!… — торопливо кричал он. Но, несмотря на то, что Алпатыч, сам испугавшийся своей дерзости — отклониться от удара, приблизился к князю, опустив перед ним покорно свою плешивую голову, или, может быть, именно от этого, князь, продолжая кричать: «Прохвосты!… закидать дорогу!», не поднял другой раз палки и вбежал в комнаты.
Перед обедом княжна и m-lle Bourienne, знавшие, что князь не в духе, стояли, ожидая его: m-lle Bourienne с сияющим лицом, которое говорило: «Я ничего не знаю, я такая же, как всегда», и княжна Марья — бледная, испуганная, с опущенными глазами. Тяжелее всего для княжны Марьи было то, что она знала, что в этих случаях надо поступать, как m-lle Bourienne, но не могла этого сделать. Ей казалось: «Сделаю я так, как будто не замечаю, он подумает, что у меня нет к нему сочувствия; сделаю я так, что я сама скучна и не в духе, он скажет (как это и бывало), что я нос повесила», и т. п.
Князь взглянул на испуганное лицо дочери и фыркнул.
— Др… или дура!… — проговорил он. «И той нет! уж и ей насплетничали», — подумал он про маленькую княгиню, которой не было в столовой.
— А княгиня где? — спросил он. — Прячется?…
— Она не совсем здорова, — весело улыбаясь, отвечала m-lle Bourienne, — она не выйдет. Это так понятно в ее положении.
— Гм! гм! кх! кх! — проговорил князь и сел за стол.
Тарелка ему показалась не чиста; он указал на пятно и бросил ее. Тихон подхватил ее и передал буфетчику. Маленькая княгиня не была нездорова; но она до такой степени непреодолимо боялась князя, что, услыхав о том, как он не в духе, она решила не выходить.
— Я боюсь за ребенка, — говорила она m-lle Bourienne, — бог знает, что может сделаться от испуга.
Вообще маленькая княгиня жила в Лысых Горах постоянно под чувством страха и антипатии к старому князю, которой она не сознавала, потому что страх так преобладал, что она не могла ее чувствовать. Со стороны князя тоже была антипатия, но она заглушалась презрением. Княгиня, обжившись в Лысых Горах, полюбила особенно m-lle Bourienne, проводила с нею дни, просила ее ночевать с собой и с нею часто говорила о свекоре, судила его.
— Il nous arrive du monde, mon prince[1], — сказала m-lle Bourienne, своими розовенькими руками развертывая белую салфетку. — Son excellence le prince Kouraguine avec son fils, à ce que j’ai entendu dire?[2] — вопросительно сказала она.
— Гм! эта excellence — мальчишка… я его определил в коллегию, — оскорбленно сказал князь — А сын зачем, не могу понять. Княгиня Лизавета Карловна и княжна Марья, может, знают; я не знаю, к чему он везет этого сына сюда. Мне не нужно. — И он посмотрел на покрасневшую дочь.
— Нездорова, что ли? От страха министра? как нынче этот болван Алпатыч сказал.
— Нет, mon père[3].
Как ни неудачно попала m-lle Bourienne на предмет разговора, она не остановилась и болтала об оранжереях, о красоте нового распустившегося цветка, и князь после супа смягчился.
После обеда он прошел к невестке. Маленькая княгиня сидела за маленьким столиком и болтала с Машей, горничной. Она побледнела, увидав свекора.
Маленькая княгиня очень переменилась. Она скорее была дурна, нежели хороша, теперь. Щеки опустились, губа поднялась кверху, глаза были обтянуты книзу.
— Да, тяжесть какая-то, — отвечала она на вопрос князя, что она чувствует.
— Не нужно ли чего?
— Нет, merci, mon père[4].
— Ну, хорошо, хорошо.
Он вышел и дошел до официантской. Алпатыч, нагнув голову, стоял в официантской.
— Закидана дорога?
— Закидана, ваше сиятельство; простите, ради бога, по одной глупости.
Князь перебил его и засмеялся своим неестественным смехом.
— Ну, хорошо, хорошо.
Он протянул руку, которую поцеловал Алпатыч, и прошел в кабинет.
Вечером приехал князь Василий. Его встретили на прешпекте (так назывался проспект) кучера и официанты, с криком провезли его возки и сани к флигелю по нарочно засыпанной снегом дороге.
Князю Василью и Анатолю были отведены отдельные комнаты.
Анатоль сидел, сняв камзол и подпершись руками в бока, перед столом, на угол которого он, улыбаясь, пристально и рассеянно устремил свои прекрасные большие глаза. На всю жизнь свою он смотрел как на непрерывное увеселение, которое кто-то такой почему-то обязался устроить для него. Так же и теперь он смотрел на свою поездку к злому старику и к богатой уродливой наследнице. Все это могло выйти, по его предположению, очень хорошо и забавно. «А отчего же не жениться, коли она очень богата? Это никогда не мешает», — думал Анатоль. Он выбрился, надушился с тщательностью и щегольством, сделавшимися его привычкою, и с прирожденным ему добродушно-победительным выражением, высоко неся красивую голову, вошел в комнату к отцу. Около князя Василья хлопотали его два камердинера, одевая его; он сам оживленно оглядывался вокруг себя и весело кивнул входившему сыну, как будто он говорил: «Так, таким мне тебя и надо!»
— Нет, без шуток, батюшка, она очень уродлива? А? — по-французски спросил он, как бы продолжая разговор, не раз веденный во время путешествия.
— Полно, глупости! Главное дело — старайся быть почтителен и благоразумен с старым князем.
— Ежели он будет браниться, я уйду, — сказал Анатоль. — Я этих стариков терпеть не могу. А?
— Помни, что для тебя от этого зависит все.
В это время в девичьей не только был известен приезд министра с сыном, но внешний вид их обоих был уже подробно описан. Княжна Марья сидела одна в своей комнате и тщетно пыталась преодолеть свое внутреннее волнение.
«Зачем они писали, зачем Лиза говорила мне про это? Ведь этого не может быть! — говорила она себе, взглядывая в зеркало. — Как я выйду в гостиную? Ежели бы он даже мне понравился, я бы не могла быть теперь с ним сама собою». Одна мысль о взгляде ее отца приводила ее в ужас.
Маленькая княгиня и m-lle Bourienne получили уже все нужные сведения от горничной Маши о том, какой румяный, чернобровый красавец был министерский сын, и о том, как папенька их насилу ноги проволок на лестницу, а он, как орел, шагая по три ступеньки, пробежал за ним. Получив эти сведения, маленькая княгиня с m-lle Bourienne, еще из коридора слышные своими оживленно переговаривавшимися голосами, вошли в комнату княжны.
— Ils sont arrivés, Marie[5], вы знаете? — сказала маленькая княгиня, переваливаясь своим животом и тяжело опускаясь на кресло.
Она уже не была в той блузе, в которой сидела поутру, а на ней было одно из лучших ее платьев; голова ее была тщательно убрана, и на лице ее было оживление, не скрывавшее, однако, опустившихся и помертвевших очертаний лица. В том наряде, в котором она бывала обыкновенно в обществах в Петербурге, еще заметнее было, как много она подурнела. На m-lle Bourienne тоже появилось уже незаметно какое-то усовершенствование наряда, которое придавало ее хорошенькому, свеженькому лицу еще более привлекательности.
— Eh bien, et vous restez comme vous êtes, chère princesse? — заговорила она. — On va venir annoncer que ces messieurs sont au salon; il faudra descendre, et vous ne faites pas un petit brin de toilette![6]
Маленькая княгиня поднялась с кресла, позвонила горничную и поспешно и весело принялась придумывать наряд для княжны Марьи и приводить его в исполнение. Княжна Марья чувствовала себя оскорбленной в чувстве собственного достоинства тем, что приезд обещанного ей жениха волновал ее, и еще более она была оскорблена тем, что обе ее подруги и не предполагали, чтобы это могло быть иначе. Сказать им, как ей совестно было за себя и за них, это значило выдать свое волнение; кроме того, отказаться от наряжания, которое предлагали ей, повело бы к продолжительным шуткам и настаиваниям. Она вспыхнула, прекрасные глаза ее потухли, лицо ее покрылось пятнами, и с тем некрасивым выражением жертвы, чаще всего останавливавшимся на ее лице, она отдалась во власть m-lle Bourienne и Лизы. Обе женщины заботились совершенно искренно о том, чтобы сделать ее красивою. Она была так дурна, что ни одной из них не могла прийти мысль о соперничестве с нею; поэтому они совершенно искренно, с тем наивным и твердым убеждением женщин, что наряд может сделать лицо красивым, принялись за ее одеванье.
— Нет, право, ma bonne amie[7], это платье нехорошо, — говорила Лиза, издалека боком взглядывая на княжну, — вели подать, у тебя там есть масака! Право! Что ж, ведь это, может быть, судьба жизни решается. А это слишком светло, нехорошо, нет, нехорошо!
Нехорошо было не платье, но лицо и вся фигура княжны, но этого не чувствовали m-lle Bourienne и маленькая княгиня; им все казалось, что ежели приложить голубую ленту к волосам, зачесанным кверху, и спустить голубой шарф с коричневого платья и т. п., то все будет хорошо. Они забывали, что испуганное лицо и фигуру нельзя было изменить, и потому, как они ни видоизменяли раму и украшение этого лица, само лицо оставалось жалко и некрасиво. После двух или трех перемен, которым покорно подчинялась княжна Марья, в ту минуту, как она была зачесана кверху (прическа, совершенно изменявшая и портившая ее лицо), в голубом шарфе и масака нарядном платье, маленькая княгиня раза два обошла кругом нее, маленькой ручкой оправила тут складку платья, там подернула шарф и посмотрела, склонив голову, то с той, то с другой стороны.
— Нет, это нельзя, — сказала она решительно, всплеснув руками. — Non, Marie, décidément ça ne vous va pas. Je vous aime mieux dans votre petite robe grise de tous les jours. Non, de grâce, faites cela pour moi[8]. Катя, — сказала она горничной, — принеси княжне серенькое платье, и посмотрите, m-lle Bourienne, как я это устрою, — сказала она с улыбкой предвкушения артистической радости.
Но когда Катя принесла требуемое платье, княжна Марья неподвижно все сидела перед зеркалом, глядя на свое лицо, и в зеркале увидала, что в глазах ее стоят слезы и что рот ее дрожит, приготовляясь к рыданиям.
— Voyons, chère princesse[9], — сказала m-lle Bourienne, — encore un petit effort[10].
Маленькая княгиня, взяв платье из рук горничной, подходила к княжне Марье.
— Нет, теперь мы это сделаем просто, мило, — говорила она.
Голоса ее, m-lle Bourienne и Кати, которая о чем-то засмеялась, сливались в веселое лепетанье, похожее на пение птиц.
— Non, laissez-moi[11], — сказала княжна.
И голос ее звучал такой серьезностью и страданием, что лепетанье птиц тотчас же замолкло. Они посмотрели на большие, прекрасные глаза, полные слез и мысли, ясно и умоляюще смотревшие на них, и поняли, что настаивать бесполезно и даже жестоко.
— Au moins, changez de coiffure, — сказала маленькая княгиня. — Je vous disais, — с упреком сказала она, обращаясь к m-lle Bourienne, — Au moins, changez de coiffure. Je vous disais Marie a une de ces figures auxquelles ce genre de coiffure ne va pas du tout. Mais du tout, du tout. Changez de grâce[12].
— Laissez-moi, laissez-moi, tout ça m’est parfaitement égal[13], — отвечал голос, едва удерживающий слезы.
M-lle Bourienne и маленькая княгиня должны были признаться самим себе, что княжна Марья в этом виде была очень дурна, хуже, чем всегда; но было уже поздно. Она смотрела на них с тем выражением, которое они знали, выражением мысли и грусти. Выражение это не внушало им страха к княжне Марье. (Этого чувства она никому не внушала.) Но они знали, что когда на ее лице появлялось это выражение, она была молчалива и непоколебима в своих решениях.
— Vous changerez, n’est-ce pas?[14] — сказала Лиза, и когда княжна Марья ничего не ответила, Лиза вышла из комнаты.
Княжна Марья осталась одна. Она не исполнила желания Лизы и не только не переменила прически, но и не взглянула на себя в зеркало. Она, бессильно опустив глаза и руки, молча сидела и думала. Ей представлялся муж, мужчина, сильное, преобладающее и непонятно-привлекательное существо, переносящее ее вдруг в свой, совершенно другой, счастливый мир. Ребенок свой, такой, какого она видела вчера у дочери кормилицы, — представлялся ей у своей собственной груди. Муж стоит и нежно смотрит на нее и ребенка. «Но нет, это невозможно, я слишком дурна», — думала она.
— Пожалуйте к чаю. Князь сейчас выйдут, — сказал из-за двери голос горничной.
Она очнулась и ужаснулась тому, о чем она думала. И прежде чем идти вниз, она встала, вошла в образную и, устремив на освещенный лампадкой черный лик большого образа спасителя, простояла перед ним несколько минут с сложенными руками. В душе княжны Марьи было мучительное сомнение. Возможна ли для нее радость любви, земной любви к мужчине? В помышлениях о браке княжне Марье мечталось и семейное счастие, и дети, но главною, сильнейшею и затаенною ее мечтой была любовь земная. Чувство было тем сильнее, чем более она старалась скрывать его от других и даже от самой себя. «Боже мой, — говорила она, — как мне подавить в сердце своем эти мысли дьявола? Как мне отказаться так, навсегда от злых помыслов, чтобы спокойно исполнять твою волю?» И едва она сделала этот вопрос, как бог уже отвечал ей в ее собственном сердце: «Не желай ничего для себя; не ищи, не волнуйся, не завидуй. Будущее людей и твоя судьба должна быть неизвестна тебе; но живи так, чтобы быть готовой ко всему. Если богу угодно будет испытать тебя в обязанностях брака, будь готова исполнить его волю». С этою успокоительною мыслью (но все-таки с надеждой на исполнение своей запрещенной земной мечты) княжна Марья, вздохнув, перекрестилась и сошла вниз, не думая ни о своем платье, ни о прическе, ни о том, как она войдет и что скажет. Что могло все это значить в сравнении с предопределением бога, без воли которого не падет ни один волос с головы человеческой.
III
През декември 1805 година старият княз Николай Андреич Болконски получи писмо от княз Василий, който му съобщаваше за пристигането си заедно със сина. „Отивам на ревизия и, разбира се, не е голяма работа да се отклоня стотина версти, за да ви посетя, многоуважаеми благодетелю — пишеше той, — и моят Анатол ме придружава и заминава за армията; и надявам се, че ще му позволите да ви изрази лично дълбокото си уважение, което той, по примера на баща си, изпитва към вас.“
— Ето на, не е необходимо да извеждаме Мари: кандидатите сами идат при нас — каза непредпазливо малката княгиня, като чу това.
Княз Николай Андреич се намръщи и не каза нищо.
Две седмици след получаването на писмото една вечер пристигна първо прислугата на княз Василий, а на другия ден пристигна и той самият със сина си.
Старият Болконски никога не бе имал високо мнение за характера на княз Василий, а още повече напоследък, когато княз Василий при новите царувания на Павел и Александър бе напреднал много в чинове и почести. А сега от загатванията в писмото и на малката княгиня той разбра каква е работата и неблагоприятното мнение за княз Василий се превърна в душата на княз Николай Андреич в чувство на недоброжелателно презрение. Когато говореше за него, той постоянно мрънкаше недоволно. В деня, когато щеше да пристигне княз Василий, княз Николай Андреич беше особено недоволен и в лошо настроение. Дали беше в лошо настроение, защото пристигаше княз Василий, или бе особено недоволен от пристигането на княз Василий, защото беше в лошо настроение, както и да е, но той беше в лошо настроение и Тихон още от сутринта посъветва архитекта да не влиза на доклад при княза.
— Чуйте го как ходи — рече Тихон, като му обърна вниманието на стъпките на княза. — Стъпва на цяла пета, а ние знаем…
Но след осем часа князът излезе както обикновено на разходка в кадифената си шубка със самурена яка и със също такъв калпак. Предния ден бе навалял сняг.
Пътечката, по която князът се разхождаше до оранжериите, беше разчистена, по разхвърляния сняг личаха следи от метла и една лопата бе забучена в пухкавия сняг, насипан от двете страни на пътечката. Князът мина навъсен и мълчалив из оранжериите, през помещението за прислугата и през домакинските постройки.
— Може ли да се мине с шейна? — попита той придружаващия го до къщи управител, почтен на вид човек, приличащ на господаря си по лице и обноски.
— Снегът е дълбок, ваше сиятелство. Аз поръчах вече да разчистят главния път.
Князът наведе глава и отиде до входната площадка. „Слава тебе, Господи — помисли управителят, — размина се бурята!“
— Мъчно можеше да се мине с шейна, ваше сиятелство — добави управителят. — Както чувам, ваше сиятелство, министър щял да посети ваше сиятелство?
Князът се извърна към управителя и втренчи в него смръщените си очи.
— Какво? Министър ли? Какъв министър? Кой е заповядал? — заговори той със своя остър и твърд глас. — За княжната, за дъщеря ми, не разчистихте пътя, а за министъра! При мене няма министри!
— Ваше сиятелство, аз смятах…
— Смятал си! — почна да крещи князът, като изричаше думите все по-бързо и по-несвързано. — Смятал си… Разбойници! Мошеници!… Ще те науча аз тебе да смяташ. — И като дигна бастуна си, замахна срещу Алпатич и щеше да го удари, ако управителят не бе се дръпнал неволно. — Смятал си!… Мошеници!… — крещеше бързо той. Но макар че Алпатич, който сам се уплаши от дързостта си, че се е дръпнал от удара, приближи до княза и покорно наведе пред него плешивата си глава, а може би и тъкмо поради това князът, макар и да крещеше още: „Мошеници! Да се затрупа пътят!“ — не дигна втори път бастуна и изтича в стаите.
Преди обеда княжната и m-lle Bourienne, които знаеха, че князът е в лошо настроение, го очакваха прави: m-lle Bourienne със сияещо лице, което искаше да каже: „Аз не знам нищо, аз съм си такава, каквато съм всеки ден“, а княжна Маря — бледа, уплашена, с наведени очи. Княжна Маря знаеше, че в такива случаи трябва да постъпва като m-lle Bourierine, но не можеше и това й тежеше най-много. Тя си казваше: „Държа ли се тъй, като че ли не забелязвам нищо, той ще помисли, че нямам съчувствие към него; покажа ли, че и аз съм отегчена и в лошо настроение, той (както се е случвало) ще каже, че съм клюмнала“ и тям подобни.
Князът погледна уплашеното лице на дъщеря си и изсумтя недоволно.
— Ниш… или глупачка! — измърмори той.
„И онази я няма! И на нея са наклюкарствували вече“ — помисли той за малката княгиня, която не беше в трапезарията. — Де е княгинята? — попита той. — Крие ли се?
— Тя не е съвсем здрава — каза m-lle Bourienne, като се усмихна весело. — Няма да дойде за обяд. В нейното положение то е съвсем естествено.
— Хм! Хм! Кх! Кх! — измърмори князът и седна на трапезата.
Чинията му се стори нечиста; той посочи едно петно и я хвърли. Тихон я улови и даде на бюфетчика. Малката княгиня не беше болна; но князът й внушаваше непобедим страх и щом чу, че е в лошо настроение, реши да не излиза.
— Боя се за детето — каза тя на m-lle Bourienne, — бог знае какво може да се случи от уплаха.
Изобщо малката княгиня живееше в Лѝсие Гори постоянно с чувството на страх и на антипатия към стария княз, но не съзнаваше антипатията, защото страхът толкова преобладаваше, че тя не можеше да я чувствува. И от страна на княза имаше антипатия, но тя се заглушаваше от презрение. Като посвикна с живота в Лѝсие Гори, княгинята обикна особено m-elle Bourienne, по цели дни прекарваше с нея, викаше я да спи при нея, често говореше с нея за свекъра си и го критикуваше.
— Il nous arrive du monde, mon prince[1] — каза m-lle Bourienne, като разгъваше с розовите си ръце бялата салфетка. — Son excellence le prince Kouraguine aves son fils, à ce que j’ai entendu?[2] — рече тя въпросително.
— Хм… тоя excellence… е хлапак… аз го наредих на служба — каза оскърбено князът. — Но не мога да разбера за какво иде и синът. Княгиня Лизавета Карловна и княжна Маря знаят може би; но аз не зная за какво води тоя син тук. Не искам да зная. — И той погледна дъщеря си, която се изчерви.
— Нещо не си добре ли? От страх пред министъра ли, както каза днес тоя дръвник Алпатич?
— Не, mon père.[3]
Колкото и неуместно да беше попаднала m-lle Bourienne на тая тема за разговор, тя не спря и почна да бъбри за оранжериите, за красотата на новото цъфнало цветче и след супата князът се смекчи.
Следобед той се отби при снаха си. Малката княгиня бе седнала при масичката и бъбреше с Маша, горничната. Като видя свекъра си, тя побледня.
Малката княгиня много се бе променила. Сега тя беше по-скоро грозна, отколкото хубава. Бузите й бяха хлътнали, устната й — дигната нагоре, очите й — опънати надолу.
— Да, някаква тежест — отговори тя на свекъра си, който я попита какво чувствува.
— Не ви ли трябва нещо?
— Не, merci, mon père.[4]
— Е, добре, добре.
Той излезе и отиде до официантската[5]. Алпатич, навел глава, стоеше в официантската.
— Затрупан ли е, пътят?
— Затрупан, ваше сиятелство; извинете ме, за Бога, само от глупост.
Князът го прекъсна и се засмя със своя неестествен смях.
— Е, добре, добре.
Той му протегна ръка, която Алпатич целуна, и отиде в кабинета.
Вечерта пристигна княз Василий. На прешпекта (тъй казваха на проспекта) го посрещнаха кочияши и лакеи и прекараха с викове по нарочно засипания път шейната с багажа и неговата шейна до едното крило на зданието.
За княз Василий и за Анатол бяха определени отделни стаи.
Съблякъл жилетката си, Анатол седеше с ръце на кръста пред масата; в ъгъла на която: бе устремил усмихнат, втренчено и разсеяно своите прекрасни големи очи. Той смяташе целия си живот като непрекъсната забава, която някой неизвестно защо се е задължил да му нареди. Също така гледаше и сега на това отиване при злия старец и богатата грозна наследница. Той предполагаше, че всичко това може да излезе много хубаво и забавно. „А пък защо да не се оженя, щом е много богата? Това никога не вреди“ — мислеше Анатол.
Той се обръсна, напарфюмира се грижливо и контешки, което му бе станало навик, и с вродения си добродушно-победоносен израз, дигнал високо красивата си глава, влезе в стаята при баща си. Около княз Василий шетаха двамата му камердинери, които го обличаха; самият той гледаше оживено наоколо си и кимна весело на влизащия Анатол, сякаш искаше да каже: „Тъй, такъв те искам!“
— Не, шегата настрана, татко, много ли е грозна тя? А? — попита на френски той, като че продължаваше разговора, който неведнъж бяха водили през пътуването.
— Стига глупости! Най-важното — гледай да бъдеш почтителен и благоразумен със стария княз.
— Ако той почне да ме хока, ще си отида — каза Анатол. — Не мога да търпя тия старци. А?
— Не забравяй, че за тебе всичко зависи от това.
През това време в стаята на горничните не само се знаеше, че е пристигнал министърът със сина си, но и външният вид на двамата беше вече подробно описан. Княжна Маря седеше сама в стаята си и напразно се мъчеше да надвие вътрешното си вълнение.
„Защо писаха, защо Лиза ми говори за това? Та то не може да стане! — казваше тя, като поглеждаше в огледалото. — Как ще вляза в салона? Дори и да ми хареса, сега не бих могла да се държа с него естествено.“ Ужас я обземаше само при мисълта за погледа на баща й.
Малката княгиня и m-lle Bouriene бяха получили вече всички сведения от горничната, Маша — какъв румен, черновежд красавец бил министерският син, как татко му едва си тътрел нозете по стъпалата, а той, като орел, вземал по три стъпала наведнъж и изтичал след него. Като получиха тия сведения, малката княгиня и m-lle Bourienne, чиито оживено разговарящи гласове се чуваха още от коридора, влязоха в стаята на княжната.
— Знаете ли, Marie, ils sont arrivés?[6] — каза малката княгиня, като се клатушкаше с корема си, и се отпусна тежко в креслото.
Тя не беше сега с утринната си блуза, а в една от най-хубавите си рокли; главата й беше грижливо-натъкмена, а на лицето беше изписано оживление, но то не можеше да скрие отпуснатите и посърнали очертания на лицето. В тая премяна, която тя носеше обикновено във висшето общество в Петербург, още повече личеше колко много бе погрозняла. В премяната на m-lle Bourienne незабелязано се бе появило също някакво усъвършенствуване, което правеше нейното хубавичко, свежичко лице още по-привлекателно.
— Eh bien, et vous restez comme vous êtes, chère princesse? — заговори тя. — On va venir annoncer, que ces messieurs sont au salon; il faudra descendre, et vous ne faites pas un petit brin de toilette![7]
Малката княгиня стана от креслото, позвъни на горничната и бързо и весело почна да измисля премяна за княжна Маря и да я кара да се облече. Княжна Маря чувствуваше достойнството си оскърбено от това, че пристигането на наречения й кандидат я вълнува, но беше още по-оскърбена, че двете й приятелки дори не предполагаха, че можеше да бъде иначе. Да им кажеше колко се срамува за себе си и за тях, значеше да издаде вълнението си; освен това, ако откажеше да се премени, както те й предлагаха, това пък би предизвикало продължителни шеги и настоявания. Тя се изчерви, прекрасните й очи помръкнаха, лицето й се покри с петна и с некрасивото изражение на жертва, което най-често приемаше лицето й, тя се предаде във властта на m-lle Bourienne и на Лиза. Двете жени съвсем искрено се грижеха да я направят красива. Тя беше толкова грозна, че нито на една от двете не можеше да мине през ум мисъл за съперничество с нея; и затуй съвсем искрено, с наивното и твърдо убеждение на жените, че хубавото облекло може да направи лицето красиво, започнаха да я обличат.
— Не, наистина, ma bonne amie[8], тая рокля не е хубава — думаше Лиза, като поглеждаше княжната отдалеч и отстрана, — кажи да ти дадат, ти имаш там една масака[9]. Така де! Ами че може би сега се решава съдбата ти. А тази е много светла, не е хубава, не, не е хубава!
Не роклята, а лицето и цялата фигура на княжната не бяха хубави, но m-lle Bourienne и малката княгиня не чувствуваха това; на тях все им се струваше, че ако на косите, вчесани нагоре, се сложи синя панделка и върху кафявата рокля се метне син шарф и така нататък, всичко ще стане хубаво. Те забравяха, че уплашеното лице и фигурата не могат да се променят и затова, колкото и да променяха вида на рамката и украсата на това лице, самото лице си оставаше жалко и некрасиво. След две-три промени на облеклото, изтърпени покорно от княжна Маря, тъкмо когато тя, вчесана нагоре (което съвсем променяше и загрозяваше лицето и), беше със син шарф и празнична рокля-масака, малката княгиня я обиколи два пъти, оправи с малките си ръчички тук — някоя гънка на роклята, там — подръпна шарфа и я изгледа, като навеждаше глава, ту от едната, ту от другата страна.
— Не, тая не бива — каза тя решително и плесна с ръце. — Non, Marie, décidément ça ne vous va pas. Je vous aime mieux dans votre petite robe grise de tous les jours. Non, de grâce, faites cela pour moi[10]. Катя — каза тя на горничната, — донеси на княжната сивичката рокля и ще видите, m-lle Bourienne, как хубаво ще я наредя — рече тя, усмихната от предвкусване на артистична радост.
Но когато Катя донесе поръчаната рокля, княжна Маря продължаваше да седи неподвижно пред огледалото, загледана в лицето си, и видя в огледалото, че очите й са пълни със сълзи и че устата й трепери, готова да се разридае.
— Voyons, chère princesse — каза m-lle Bourienne, — encore un petit effort.[11]
Малката княгиня взе роклята от ръцете на горничната и се приближи до княжна Маря.
— Не, сега ще го направим просто, мило — каза тя.
Нейният глас, гласовете на m-lle Bourienne и на Катя, която се засмя на нещо, се сливаха във весел бъбреж, подобен на птиче пеене…
— Non, laissez-moi[12] — каза княжната.
И гласът й звучеше с такава сериозност и с такова страдание, че мълвежът на птиците веднага замлъкна. Те погледнаха изпълнените със сълзи и мисъл големи прекрасни очи, които ги гледаха открито и умолително, и разбраха, че е безполезно и дори жестоко да настояват.
— Au moins changez de coiffure[13] — каза малката княгиня. — Je vous disais — рече укорно тя на m-lle Bourienne, — Marie a une de ces figures, auxquelles ce genre de coiffure ne va pas de tout. Mais de tout, de tout. Changez de grâce.[14]
— Laissez-moi, laissez-moi, tout ça m’est parfaitement égal[15] — отговори гласът, който едва сдържаше сълзите.
M-lle Bourienne и малката княгиня трябваше да си признаят сами, че в тоя вид княжна Маря беше много грозна, по-грозна от всякога; но беше вече късно. Тя ги гледаше с изражението, което те познаваха, изражение на размисъл и тъга. Това изражение не им вдъхваше страх от княжна Маря. (Тя никому не вдъхваше това чувство.) Но те знаеха, че когато по лицето й се явяваше това изражение, тя биваше мълчалива и непоколебима в решенията си.
— Vous changerez, n’est-ce pas?[16] — каза Лиза и когато княжна Маря не отговори нищо, Лиза излезе от стаята.
Княжна Маря остана сама. Тя не изпълни желанието на Лиза и не само не промени прическата си, но и не се погледна в огледалото. Навела безсилно очи и отпуснала ръце, седеше мълчаливо и мислеше. Тя си представяше своя съпруг, мъж, същество силно, по-властно от нея и неизвестно защо, привлекателно, което изведнъж я пренася в своя, съвсем друг, щастлив свят. Свое дете, такова, каквото бе видяла вчера у дъщерята на дойката — представяше си го на собствените си гърди. Мъжът й е застанал и гледа нежно нея и детето. „Не, това е невъзможно, аз съм прекалено грозна“ — мислеше тя.
— Заповядайте за чая. Князът сега ще излезе — каза през вратата гласът на горничната.
Тя се опомни и ужаси от онова, което мислеше. И преди да отиде долу, стана, влезе в стаята с иконите, устреми поглед към осветения от кандилото черен лик на голямата икона на Спасителя и остана няколко минути пред него с молитвено събрани ръце. Мъчително съмнение изпълваше душата на княжна Маря. Възможна ли е за нея радост от любов, от земна любов към мъж? В помислите за брак княжна Маря си мечтаеше и за семейно щастие, и за деца, но най-голямата, най-силната й затаена мечта беше за земна любов. Колкото повече се мъчеше тя да скрива това чувство от другите и дори от себе си, толкова по-силно биваше то. „Боже мой — думаше си тя, — как да потисна в сърцето си тия мисли, вдъхвани от дявола? По какъв начин, да се откажа така, завинаги от злите помисли, че да мога спокойно да изпълнявам твоята воля?“ И щом отправи тоя въпрос, бог вече й отговори в нейното собствено сърце: „Не желай нищо за себе си; не търси, не се вълнувай, не завиждай. Бъдещето на хората и твоята съдба трябва да ти бъдат неизвестни; но живей така, че да бъдеш готова за всичко. Ако Богу бъде угодно да те изпита в брачните задължения, бъди готова да изпълниш волята му.“ С тая успокоителна мисъл (но все пак с надежда, че нейната забранена, земна мечта ще се изпълни) княжна Маря въздъхна, прекръсти се и слезе долу, без да мисли нито за роклята си, нито за прическата, нито как ще влезе и какво ще каже. Какво можеше да значи всичко това в сравнение с предопределеното от Бога, без чиято воля не ще падне ни един косъм от човешката глава.