Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XVIII
Князь Багратион, выехав на самый высокий пункт нашего правого фланга, стал спускаться книзу, где слышалась перекатная стрельба и ничего не видно было от порохового дыма. Чем ближе они спускались к лощине, тем менее им становилось видно, но тем чувствительнее становилась близость самого настоящего поля сражения. Им стали встречаться раненые. Одного, с окровавленною головой, без шапки, тащили двое солдат под руки. Он хрипел и плевал. Пуля попала, видно, в рот или в горло. Другой, встретившийся им, бодро шел один, без ружья, громко охая и махая от свежей боли рукою, из которой кровь лилась, как из склянки, на его шинель. Лицо его казалось больше испуганным, чем страдающим. Он минуту тому назад был ранен. Переехав дорогу, они стали круто спускаться и на спуске увидали несколько человек, которые лежали; им встретилась толпа солдат, в числе которых были и не раненые. Солдаты шли в гору, тяжело дыша, и, несмотря на вид генерала, громко разговаривали и махали руками. Впереди, в дыму, уже были видны ряды серых шинелей, и офицер, увидав Багратиона, с криком побежал за солдатами, шедшими толпой, требуя, чтоб они воротились. Багратион подъехал к рядам, по которым то там, то здесь быстро щелкали выстрелы, заглушая говор и командные крики. Весь воздух пропитан был пороховым дымом. Лица солдат все были закопчены порохом и оживлены. Иные забивали шомполами, другие подсыпали на полки, доставали заряды из сумок, третьи стреляли. Но в кого они стреляли, этого не было видно от порохового дыма, не уносимого ветром. Довольно часто слышались приятные звуки жужжанья и свистения. «Что это такое? — думал князь Андрей, подъезжая к этой толпе солдат. — Это не может быть цепь, потому что они в куче. Не может быть атака, потому что они не двигаются; не может быть каре: они не так стоят».
Худощавый, слабый на вид старичок, полковой командир, с приятною улыбкой, с веками, которые больше чем наполовину закрывали его старческие глаза, придавая ему кроткий вид, подъехал к князю Багратиону и принял его, как хозяин дорогого гостя. Он доложил князю Багратиону, что против его полка была конная атака французов, но что, хотя атака эта отбита, полк потерял больше половины людей. Полковой командир сказал, что атака была отбита, придумав это военное название тому, что происходило в его полку; но он действительно сам не знал, что происходило в эти полчаса во вверенных ему войсках, и не мог с достоверностью сказать, была ли отбита атака или полк его был разбит атакой. В начале действий он знал только то, что по всему его полку стали летать ядра и гранаты и бить людей, что потом кто-то закричал: «Конница», и наши стали стрелять. И стреляли до сих пор уже не в конницу, которая скрылась, а в пеших французов, которые показались в лощине и стреляли по нашим. Князь Багратион наклонил голову в знак того, что все это было совершенно так, как он желал и предполагал. Обратившись к адъютанту, он приказал ему привести с горы два батальона 6-го егерского, мимо которых они сейчас проехали. Князя Андрея поразила в эту минуту перемена, происшедшая в лице князя Багратиона. Лицо его выражало ту сосредоточенную и счастливую решимость, которая бывает у человека, готового в жаркий день броситься в воду и берущего последний разбег. Не было ни невыспавшихся, тусклых глаз, ни притворно глубокомысленного вида: круглые, твердые, ястребиные глаза восторженно и несколько презрительно смотрели вперед, очевидно, ни на чем не останавливаясь, хотя в его движениях оставалась прежняя медленность и размеренность.
Полковой командир обратился к князю Багратиону, упрашивая его отъехать назад, так как здесь было слишком опасно. «Помилуйте, ваше сиятельство, ради бога! — говорил он, за подтверждением взглядывая на свитского офицера, который отвертывался от него. — Вот, изволите видеть!» Он давал заметить пули, которые беспрестанно визжали, пели и свистали около них. Он говорил таким тоном просьбы и упрека, с каким плотник говорит взявшемуся за топор барину: «Наше дело привычное, а вы ручки намозолите». Он говорил так, как будто его самого не могли убить эти пули, и его полузакрытые глаза придавали его словам еще более убедительное выражение. Штаб-офицер присоединился к увещаниям полкового командира; но князь Багратион не отвечал им и только приказал перестать стрелять и построиться так, чтобы дать место подходившим двум батальонам. В то время как он говорил, будто невидимою рукой потянулся справа налево, от поднявшегося ветра, полог дыма, скрывавший лощину, и противоположная гора с двигающимися по ней французами открылась перед ними. Все глаза были невольно устремлены на эту французскую колонну, подвигавшуюся к ним и извивавшуюся по уступам местности. Уже видны были мохнатые шапки солдат; уже можно было отличить офицеров от рядовых; видно было, как трепалось о древко их знамя.
— Славно идут, — сказал кто-то в свите Багратиона.
Голова колонны спустилась уже в лощину. Столкновение должно было произойти на этой стороне спуска…
Остатки нашего полка, бывшего в деле, поспешно строясь, отходили вправо; из-за них, разгоняя отставших, подходили стройно два батальона 6-го егерского. Они ещё не поравнялись с Багратионом, а уже слышен был тяжелый грузный шаг, отбиваемый в ногу всею массой людей. С левого фланга шел ближе всех к Багратиону ротный командир, круглолицый, статный мужчина с глупым, счастливым выражением лица, тот самый, который выбежал из балагана. Он, видимо, ни о чем не думал в эту минуту, кроме того, что он молодцом пройдет мимо начальства.
С фрунтовым самодовольством он шел легко на мускулистых ногах, точно он плыл, без малейшего усилия вытягиваясь и отличаясь этою легкостью от тяжелого шага солдат, шедших по его шагу. Он нес у ноги вынутую тоненькую, узенькую шпагу (гнутую шпажку, не похожую на оружие) и, оглядываясь то на начальство, то назад, не теряя шагу, гибко поворачивался всем своим сильным станом. Казалось, все силы души его были направлены на то, чтобы наилучшим образом пройти мимо начальства, и, чувствуя, что он исполняет это дело хорошо, он был счастлив, «Левой… левой… левой…» — казалось, внутренне приговаривал он через каждый шаг, и по этому такту с разнообразно строгими лицами двигалась стена солдатских фигур, отягченных ранцами и ружьями, как будто каждый из этих сотен солдат мысленно через шаг приговаривал: «Левой… левой… левой…» Толстый майор, пыхтя и разрознивая шаг, обходил куст по дороге; отставший солдат, запыхавшись, с испуганным лицом за свою неисправность, рысью догонял роту; ядро, нажимая воздух, пролетело над головой князя Багратиона и свиты и в такт: «Левой — левой!» — ударилось в колонну. «Сомкнись!» — послышался щеголяющий голос ротного командира. Солдаты дугой обходили что-то в том месте, куда упало ядро, и старый кавалер, фланговый унтер-офицер, отстав около убитых, догнал свой ряд, подпрыгнув, переменил ногу, попал в шаг и сердито оглянулся. «Левой… левой… левой…» — казалось, слышалось из-за угрожающего молчания и однообразного звука единовременно ударяющих о землю ног.
— Молодцами, ребята! — сказал князь Багратион.
«Ради… ого-го-го-го-го!…»-раздалось по рядам. Угрюмый солдат, шедший слева, крича, оглянулся глазами на Багратиона с таким выражением, как будто говорил: «Сами знаем»; другой, не оглядываясь и как будто боясь развлечься, разинув рот, кричал и проходил.
Велено было остановиться и снять ранцы.
Багратион объехал прошедшие мимо его ряды и слез с лошади. Он отдал казаку поводья, снял и отдал бурку, расправил ноги и поправил на голове картуз. Голова французской колонны, с офицерами впереди, показалась из-под горы.
— С богом! — проговорил Багратион твердым, слышным голосом, на мгновение обернулся к фронту и, слегка размахивая руками, неловким шагом кавалериста, как бы трудясь, пошел вперед по неровному полю. Князь Андрей чувствовал, что какая-то непреодолимая сила влечет его вперед, и испытывал большое счастие[1].
Уже близко становились французы; уже князь Андрей, шедший рядом с Багратионом, ясно различал перевязи, красные эполеты, даже лица французов. (Он ясно видел одного старого французского офицера, который вывернутыми ногами в штиблетах, придерживаясь за кусты, с трудом шел в гору.) Князь Багратион не давал нового приказания и все так же молча шел перед рядами. Вдруг между французами треснул один выстрел, другой, третий… и по всем расстроившимся неприятельским рядам разнесся дым и затрещала пальба. Несколько человек наших упало, в том числе и круглолицый офицер, шедший так весело и старательно. Но в то же мгновение, как раздался первый выстрел, Багратион оглянулся и закричал: «Ура!»
«Ура-а-а-а!» — протяжным криком разнеслось по нашей линии, и, обгоняя князя Багратиона и друг друга, нестройною, но веселою и оживленною толпой побежали наши под гору за расстроенными французами.
XVIII
След като се изкачи на най-високата точка от нашия, десен фланг, княз Багратион почна да слиза надолу, отдето на последователни вълни се чуваше стрелба и от барутния дим не се виждаше нищо. Колкото повече слизаха към долчината, толкова по-малко можеха да виждат, но пък много по-чувствително усещаха близостта на същинското полесражение. Почнаха да срещат ранени. Двама войника влачеха под ръка друг без шапка, с окървавена глава. Той хъркаше и плюеше. Личеше, че куршумът е попаднал в устата или в гърлото. Друг един, когото срещнаха, вървеше бодро сам, без пушка, като охкаше високо и поради прясната болка махаше ръката си, от която върху шинела му течеше кръв като от шише. Лицето му изглеждаше повече изплашено, отколкото страдащо. Той беше ранен преди една минута. Те пресякоха пътя, почнаха да се спускат стръмно и по надолнището видяха няколко души, които лежаха; срещнаха тълпа войници, между които имаше и неранени. Войниците вървяха нагоре, дишаха тежко и макар че видяха генерала, разговаряха високо и размахваха ръце. Напреде сред дима се съзираха вече сиви шинели и един офицер, който видя Багратион, изтича, викайки, след войниците, които вървяха безредно, като ги караше да се върнат. Багратион се приближи до редиците, из които тук-таме бързо трещяха изстрели, като заглушаваха говора и командните викове. Целият въздух беше наситен с барутен дим. Лицата на всички войници бяха опушени от барут и оживени. Някои пълнеха пушките с шомполи, други насипваха барут до ударниците, вадеха куршуми от сумките, трети стреляха. Но поради барутния дим, неразсейван от вятъра, не се виждаше срещу кого стрелят. Твърде често се чуваше приятно бръмчене и свистене. „Какво е туй? — мислеше княз Андрей, когато приближаваха към тая тълпа войници. — То не може да бъде верига, защото те са накуп! Не може да бъде атака, защото не се движат; не може да бъде и каре: те не са застанали така.“
Едно мършаво, слабо на вид старче, полкови командир, с приятна усмивка и клепачи, които затваряха повече от половината от неговите старчески очи и му придаваха кротък вид, се приближи до Багратион и го посрещна, както домакин посреща скъп гост. Той доложи на княз Багратион, че срещу полка му имало конна атака от французите и че макар атаката да е отблъсната, полкът загубил повече от половината си хора. Полковият командир каза, че атаката била отблъсната, като измисли тоя военен израз за онова, което се бе случило в полка му; но той наистина сам не знаеше какво бе станало през тоя половин час с поверените му войски и не можеше да каже с положителност дали атаката бе отблъсната, или полкът му бе разбит от атаката. В началото на боя знаеше само, че по целия му полк захвърчаха гюллета и гранати и избиваха хората, че след това някой извика: „Конници!“ и нашите почнаха да стрелят. Стреляха и досега, но вече не срещу конницата, която се беше скрила, а срещу пехотинците французи, които се появиха в долчината и стреляха срещу нашите. Княз Багратион наведе глава, за да покаже, че всичко е точно така, както Той е искал и предполагал. Той се обърна към адютанта и му заповяда да докара от възвишението двата батальона от 6-и егерски полк, край които току-що бяха минали. В тоя миг княз Андрей се смая от промяната по лицето на княз Багратион. Лицето му изразяваше оная съсредоточена и щастлива решителност, която изпълва човек, готов през горещ ден да се хвърли във вода, когато се засилва, за да скочи. Нямаше сега нито неотспалите, мътни очи, нито престорения дълбокомислен вид: кръглите, корави, ястребови очи възторжено и донякъде презрително гледаха напред очевидно без да се спират на нещо, макар че в движенията му оставаше същата бавност и отмереност.
Полковият командир се обърна към княз Багратион и го помоли да се върне назад, тъй като тук беше твърде опасно. „Моля ви, ваше сиятелство, за Бога! — каза той и погледна за потвърждение към офицера от свитата, който се извръщаше от него. — Ето, благоволете да видите!“ Той му показваше куршумите, които непрестанно пищяха, пееха и свистяха около тях. Говореше с такъв тон на молба и укор, с какъвто дърводелецът казва на грабналия секирата господар: „Ние сме свикнали, а вие само ще си направите мазоли ръчичките.“ Той говореше така, като че тия куршуми не можеха да убият и него, и полузатворените му очи придаваха на думите му още по-убедителен израз. Щабофицерът се присъедини към придумванията на полковия командир, но княз Багратион не им отговори и заповяда само да спрат да стрелят и да се престроят тъй, че да сторят място на идещите два батальона. Когато той говореше, появилият се вятър като с невидима ръка дръпна отдясно наляво завесата от дим, която скриваше долчината, и насрещната височина с движещите се по нея французи се откри пред тях. Всички очи неволно се устремиха към тая френска колона, която идеше към тях и се извиваше по гънките на местността. Виждаха се вече мъхнатите калпаци на войниците; можеха вече да се различат офицерите от редниците; виждаше се знамето им, което се удряше в дръжката.
— Чудесно вървят — каза някой от свитата на Багратион.
Главата на колоната бе слязла вече в долчината. Сблъскването трябваше да стане по отсамната страна на надолнището…
Остатъците от нашия полк, който бе участвувал в сражението, се строяваха бързо и се отдръпваха вдясно; зад тях, изблъсквайки изостаналите, стройно се приближаваха двата батальона на 6-и егерски полк. Те не бяха дошли още наспоред с Багратион, а вече се чуваше тяхната тежка, много тежка стъпка, с която цялата маса хора удряше крак. На левия фланг най-близо до Багратион вървеше един ротен командир, кръглолик, снажен мъж, с глупав, щастлив израз на лицето, същият, който бе изтичал от колибата. Личеше, че в тоя миг не мислеше за нищо друго, освен да мине юнашки пред началството.
Със самодоволството на строевак той вървеше леко с мускулестите си нозе, сякаш плуваше, изпъваше се без никакво усилие и с тая лекота се отличаваше от тежката стъпка на войниците, които вървяха според неговата стъпка. Той носеше близо до крака си извадена тъничка, тесничка шпага (извита шпагичка, която не приличаше на оръжие) и като поглеждаше ту началството, ту назад, без да сбърква стъпката, гъвкаво се извръщаше с цялата си яка снага. Като че всичките сили на душата му бяха насочени към това — да мине най-хубаво пред началството, и той беше щастлив, чувствувайки, че върши добре тая работа. „Леви… леви… леви…“ — сякаш повтаряше той мислено след всяка крачка и в тоя такт се движеше с разнообразно строги лица стената от войнишки фигури, натоварени с раници и пушки, като че всеки от тия стотици войници си повтаряше мислено през стъпка: „Леви… леви… леви…“ Един дебел майор, разпъхтян и объркал стъпката, заобиколи някакъв храст по пътя; изостанал войник пъхтеше с уплашено лице, че бе нарушил реда, и тичешком настигна ротата; едно гюлле натисна въздуха, прелетя над главата на княз Багратион и над свитата и в такта: „Леви… леви…“ падна в колоната. „Сгъсти се!“ — чу се напереният глас на ротния командир. Войниците избиколиха в дъга нещо на мястото, дето бе паднало гюллето, и старият кавалер на ордени, фланговият унтерофицер, който бе малко изостанал до убитите, настигна редицата си, подскочи, промени крак, оправи стъпката си и погледна ядосано наоколо си. „Леви… леви… леви…“ — чуваше се сякаш зад заплашителното мълчание и еднообразния звук на краката, удрящи едновременно земята.
— Отлично, момчета! — каза княз Багратион.
— Ще се стараем… охо-хо-хо-хо-хо!… — понесе се по редиците. Един намръщен войник, който вървеше отляво и викаше, погледна Багратион, като че казваше: „Ние сами го знаем“; друг, без да се обръща и сякаш страхувайки се да не се отвлече, отвори уста, извика и отмина.
Заповядано бе да спрат и свалят раниците.
Багратион обиколи редиците, които минаха край него, и слезе от коня. Той даде на един казак поводите, свали и даде бурката си, разкърши нозе и оправи калпака си. Началото на френската колона с офицерите отпреде се показа изпод възвишението.
— С Бога напред! — изрече Багратион с твърд глас, който се чуваше надалеч, обърна се за миг към фронта и като размаха леко ръце, сякаш с усилие тръгна с тромави крачки на кавалерист напред из неравното поле. Княз Андрей чувствуваше, че някаква непреодолима сила го влече напред и изпитваше голямо щастие.[1]
Французите бяха вече близо; княз Андрей, който вървеше с Багратион, ясно различаваше вече ремъците, червените еполети и дори и лицата на французите, (Той виждаше ясно един стар френски офицер, който, с изкривени нозе в гетри, с усилие се изкачваше, по височината, като се хващаше за храстите.) Княз Багратион не даде нова заповед и все тъй мълчаливо вървеше пред редиците. Изведнъж сред французите изтрещя изстрел, след това втори, трети… и по всички разбъркали се неприятелски редици се понесе дим и затрещя стрелба. Няколко души от нашите паднаха, между тях и кръглоликият офицер, който вървеше тъй весело и старателно. Но в същия миг, когато се чу първият изстрел, Багратион се обърна и викна: „Ура!“
„У-ра-а-а!“ — разнесе се проточен вик по нашата линия и изпреварвайки княз Багратион, изпреварвайки се един друг, в нестройно, ала весело множество нашите се затекоха по надолнището след разстроените французи.