Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Глава X

Когда Наташа вышла из гостиной и побежала, она добежала только до цветочной. В этой комнате она остановилась, прислушиваясь к говору в гостиной и ожидая выхода Бориса. Она уже начинала приходить в нетерпение и, топнув ножкой, сбиралась было заплакать оттого, что он не сейчас шел, когда заслышались не тихие, не быстрые, приличные шаги молодого человека. Наташа быстро бросилась между кадок цветов и спряталась.

Борис остановился посреди комнаты, оглянулся, смахнул рукой соринки с рукава мундира и подошел к зеркалу, рассматривая свое красивое лицо. Наташа, притихнув, выглядывала из своей засады, ожидая, что он будет делать. Он постоял несколько времени перед зеркалом, улыбнулся и пошел к выходной двери. Наташа хотела его окликнуть, но потом раздумала.

— Пускай ищет, — сказала она себе. Только что Борис вышел, как из другой двери вышла раскрасневшаяся Соня, сквозь слезы что-то злобно шепчущая. Наташа удержалась от своего первого движения выбежать к ней и осталась в своей засаде, как под шапкой-невидимкой, высматривая, что делалось на свете. Она испытывала особое новое наслаждение. Соня шептала что-то и оглядывалась на дверь гостиной. Из двери вышел Николай.

— Соня! что с тобою? можно ли это? — сказал Николай, подбегая к ней.

— Ничего, ничего, оставьте меня! — Соня зарыдала.

— Нет, я знаю что.

— Ну знаете, и прекрасно, и подите к ней.

— Соооня! одно слово! Можно ли так мучить меня и себя из-за фантазии? — говорил Николай, взяв ее за руку.

Соня не вырывала у него руки и перестала плакать.

Наташа, не шевелясь и не дыша, блестящими глазами смотрела из своей засады. «Что теперь будет?» — думала она.

— Соня! мне весь мир не нужен! Ты одна для меня все, — говорил Николай. — Я докажу тебе.

— Я не люблю, когда ты так говоришь.

— Ну, не буду, ну прости, Соня! — Он притянул ее к себе и поцеловал.

«Ах, как хорошо!» — подумала Наташа, и когда Соня с Николаем вышли из комнаты, она пошла за ними и вызвала к себе Бориса.

— Борис, подите сюда, — сказала она с значительным и хитрым видом. — Мне нужно сказать вам одну вещь. Сюда, сюда, — сказала она и провела его в цветочную на то место между кадок, где она была спрятана. Борис, улыбаясь, шел за нею.

— Какая же это одна вещь? — спросил он. Она смутилась, оглянулась вокруг себя и, увидев брошенную на кадке свою куклу, взяла ее в руки.

— Поцелуйте куклу, — сказала она. Борис внимательным, ласковым взглядом смотрел в ее оживленное лицо и ничего не отвечал.

— Не хотите? Ну, так подите сюда, — сказала она а глубже ушла в цветы и бросила куклу. — Ближе, ближе! — шептала она. Она поймала руками офицера за обшлага, и в покрасневшем лице ее видны были торжественность и страх.

— А меня хотите поцеловать? — прошептала она чуть слышно, исподлобья глядя на него, улыбаясь и чуть не плача от волненья.

Борис покраснел.

— Какая вы смешная! — проговорил он, нагибаясь к ней, еще более краснея, но ничего не предпринимая и выжидая.

Она вдруг вскочила на кадку, так что стала выше его, обняла его обеими руками, так что тонкие голые ручки согнулись выше его шеи, и, откинув движением головы волосы назад, поцеловала его в самые губы.

Она проскользнула между горшками на другую сторону цветов и, опустив голову, остановилась.

— Наташа, — сказал он, — вы знаете, что я люблю вас, но…

— Вы влюблены в меня? — перебила его Наташа.

— Да, влюблен, но, пожалуйста, не будем делать того, что сейчас… еще четыре года… Тогда я буду просить вашей руки.

Наташа подумала.

— Тринадцать, четырнадцать, пятнадцать, шестнадцать… — сказала она, считая по тоненьким пальчикам. — Хорошо! Так кончено?

И улыбка радости и успокоения осветила ее оживленное лицо.

— Кончено! — сказал Борис.

— Навсегда? — сказала девочка. — До самой смерти?

И, взяв его под руку, она с счастливым лицом тихо пошла с ним рядом в диванную.

X

Когато излезе от салона и изтича, Наташа стигна само до стаята с цветята. В тази стая тя се спря, ослуша се в разговорите в салона, очаквайки да излезе Борис. Тя почваше вече да губи търпение, тропна с краче и щеше да заплаче, задето той не бе излязъл веднага, когато чу нито бавните, нито бързите, но спокойни стъпки на момъка. Наташа бързо се втурна между качетата с цветя и се скри.

Борис се спря сред стаята, огледа наоколо си, махна с ръка една прашинка от ръкава на мундира си и се приближи до огледалото, за да разгледа хубавото си лице. Спотаилата се Наташа надничаше от скривалището си и чакаше да види какво ще прави. Той постоя пред огледалото още малко, усмихна се и тръгна към вратата. Наташа помисли да го извика, но сетне се отказа.

— Нека ме търси — рече си тя.

Веднага след излизането на Борис през другата врата влезе Соня, цялата зачервена, като шепнеше злобно нещо през сълзи. Наташа възпря първото си движение да отърчи при нея и остана в скривалището си, гледайки като под шапка-невидимка какво става по света. Тя изпитваше някаква особена, нова наслада. Соня шепнеше нещо и поглеждаше към вратата на салона. От вратата излезе Николай.

— Соня! Какво ти е? Може ли така? — рече Николай, като изтича към нея.

— Нищо, нищо, оставете ме! — Соня зарида.

— Не, аз зная какво.

— Е, щом знаете, много добре, вървете при нея.

— С-о-о-ня! Една дума. Може ли тъй да мъчиш мене и себе си за някаква фантазия? — рече Николай и хвана ръката й.

Соня не си измъкна ръката и спря да плаче.

Без да мръдне и диша, с блеснали очи, Наташа гледаше от скривалището си. „Какво ще стане сега?“ — питаше се тя.

— Соня! Целият свят, не ми трябва! Ти единствена си за мене всичко — каза: Николай. — Аз ще ти го докажа.

— Не обичам, когато приказваш тъй.

— Добре, няма, хайде, прости ми Соня! — Той я привлече към себе си и я целуна.

„Ах, колко хубаво!“ — помисли Наташа и когато Соня и Николай излязоха от стаята, тя тръгна след тях и повика Борис.

— Борис, елате тук — рече тя с важен и хитър израз. — Трябва да ви кажа едно нещо. Тук, тук — каза тя и го заведе в стаята с цветята, там, дето се бе скрила между качетата. Усмихнат, Борис вървеше след нея.

— Какво е това едно нещо? — попита той.

Тя се смути, погледна наоколо, видя куклата си, хвърлена на едно каче, и я взе.

— Целунете куклата — рече тя.

Борис гледаше оживеното й лице с внимателен, гальовен поглед и не отговори нищо.

— Не искате ли? Тогава елате тук — рече тя и отиде още по-навътре между цветята и хвърли куклата. — По-близо, по-близо! — шепнеше тя. Тя хвана офицера за маншета и по зачервеното й лице се четеше тържественост и страх.

— А мене искате ли да целунете? — прошепна тя едва чуто, като го гледаше изпод вежди усмихната и в същото време почти плачеща от вълнение.

Борис се изчерви.

— Каква сте смешна — промълви той, като се наведе към нея и още по-силно се изчерви, но не предприе нищо, а само чакаше.

Изведнъж тя скочи на едно каче и стана по-висока от Борис, прегърна го с две ръце, тъй че тънките голи ръчички се извиха над неговата шия, и като отметна с движение на главата косите си назад, целуна го право по устните.

Тя се промъкна между саксиите от другата страна на цветята, наведе глава и се спря.

— Наташа — каза той, — вие знаете, че ви обичам, но…

— Влюбен ли сте в мене? — прекъсна го Наташа.

— Да, влюбен съм, но, моля ви се, да не правим това, което направихме сега… Още четири години… Тогава ще поискам ръката ви.

Наташа размисли.

— Тринадесет, четиринадесет, петнадесет, шестнадесет… — каза тя, като броеше на тъничките си пръстчета. — Добре! Значи, решено?

И усмивка на радост и успокоение озари оживеното й лице.

— Решено — рече Борис.

— Завинаги, нали? — каза девойчето. — Чак до смъртта ли?

И като го хвана под ръка, бавно, с щастливо лице тръгна с него към диванната стая.