Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава III
Когда Михаил Иваныч вернулся с письмом в кабинет, князь в очках, с абажуром на глазах и на свече, сидел у открытого бюро, с бумагами в далеко отставленной руке, и в несколько торжественной позе читал свои бумаги (ремарки, как он называл), которые должны были быть доставлены государю после его смерти.
Когда Михаил Иваныч вошел, у него в глазах стояли слезы воспоминания о том времени, когда он писал то, что читал теперь. Он взял из рук Михаила Иваныча письмо, положил в карман, уложил бумаги и позвал уже давно дожидавшегося Алпатыча.
На листочке бумаги у него было записано то, что нужно было в Смоленске, и он, ходя по комнате мимо дожидавшегося у двери Алпатыча, стал отдавать приказания.
— Первое, бумаги почтовой, слышишь, восемь дестей, вот по образцу; золотообрезной… образчик, чтобы непременно по нем была; лаку, сургучу — по записке Михаила Иваныча.
Он походил по комнате и заглянул в памятную записку.
— Потом губернатору лично письмо отдать о записи.
Потом были нужны задвижки к дверям новой постройки, непременно такого фасона, которые выдумал сам князь. Потом ящик переплетный надо было заказать для укладки завещания.
Отдача приказаний Алпатычу продолжалась более двух часов. Князь все не отпускал его. Он сел, задумался и, закрыв глаза, задремал. Алпатыч пошевелился.
— Ну, ступай, ступай; ежели что нужно, я пришлю.
Алпатыч вышел. Князь подошел опять к бюро, заглянув в него, потрогал рукою свои бумаги, опять запер и сел к столу писать письмо губернатору.
Уже было поздно, когда он встал, запечатав письмо. Ему хотелось спать, но он знал, что не заснет и что самые дурные мысли приходят ему в постели. Он кликнул Тихона и пошел с ним по комнатам, чтобы сказать ему, где стлать постель на нынешнюю ночь. Он ходил, примеривая каждый уголок.
Везде ему казалось нехорошо, но хуже всего был привычный диван в кабинете. Диван этот был страшен ему, вероятно по тяжелым мыслям, которые он передумал, лежа на нем. Нигде не было хорошо, но все-таки лучше всех был уголок в диванной за фортепиано: он никогда еще не спал тут.
Тихон принес с официантом постель и стал уставлять.
— Не так, не так! — закричал князь и сам подвинул на четверть подальше от угла, и потом опять поближе.
«Ну, наконец все переделал, теперь отдохну», — подумал князь и предоставил Тихону раздевать себя.
Досадливо морщась от усилий, которые нужно было делать, чтобы снять кафтан и панталоны, князь разделся, тяжело опустился на кровать и как будто задумался, презрительно глядя на свои желтые, иссохшие ноги. Он не задумался, а он медлил перед предстоявшим ему трудом поднять эти ноги и передвинуться на кровати. «Ох, как тяжело! Ох, хоть бы поскорее, поскорее кончились эти труды, и вы бы отпустили меня!» — думал он. Он сделал, поджав губы, в двадцатый раз это усилие и лег. Но едва он лег, как вдруг вся постель равномерно заходила под ним вперед и назад, как будто тяжело дыша и толкаясь. Это бывало с ним почти каждую ночь. Он открыл закрывшиеся было глаза.
— Нет спокоя, проклятые! — проворчал он с гневом на кого-то. «Да, да, еще что-то важное было, очень что-то важное я приберег себе на ночь в постели. Задвижки? Нет, про это сказал. Нет, что-то такое, что-то в гостиной было. Княжна Марья что-то врала. Десаль что-то — дурак этот — говорил. В кармане что-то — не вспомню».
— Тишка! Об чем за обедом говорили?
— Об князе, Михайле…
— Молчи, молчи. — Князь захлопал рукой по столу. — Да! Знаю, письмо князя Андрея. Княжна Марья читала. Десаль что-то про Витебск говорил. Теперь прочту.
Он велел достать письмо из кармана и придвинуть к кровати столик с лимонадом и витушкой — восковой свечкой и, надев очки, стал читать. Тут только в тишине ночи, при слабом свете из-под зеленого колпака, он, прочтя письмо, в первый раз на мгновение понял его значение.
«Французы в Витебске, через четыре перехода они могут быть у Смоленска; может, они уже там».
— Тишка! — Тихон вскочил. — Нет, не надо, не надо! — прокричал он.
Он спрятал письмо под подсвечник и закрыл глаза. И ему представился Дунай, светлый полдень, камыши, русский лагерь, и он входит, он, молодой генерал, без одной морщины на лице, бодрый, веселый, румяный, в расписной шатер Потемкина, и жгучее чувство зависти к любимцу, столь же сильное, как и тогда, волнует его. И он вспоминает все те слова, которые сказаны были тогда при первом Свидании с Потемкиным. И ему представляется с желтизною в жирном лице невысокая, толстая женщина — матушка-императрица, ее улыбки, слова, когда она в первый раз, обласкав, приняла его, и вспоминается ее же лицо на катафалке и то столкновение с Зубовым, которое было тогда при ее гробе за право подходить к ее руке.
«Ах, скорее, скорее вернуться к тому времени, и чтобы теперешнее все кончилось поскорее, поскорее, чтобы оставили они меня в покое!»
III
Когато Михаил Иванич се върна с писмото в кабинета, князът, който беше с очила, засенчил с абажур очите и свещите, седеше пред отвореното бюро с книжа в широко разперената си ръка и в една малко тържествена поза четеше книжата си (ремарки, както ги наричаше той), които след смъртта му трябваше да се дадат на царя.
Когато Михаил Иванич влезе, в очите му имаше сълзи от спомените за онова време, когато бе писал това, което четеше сега. Той взе писмото от ръцете на Михаил Иванич, сложи го в джоба си, събра книжата и повика Алпатич, който отдавна го чакаше.
На късче хартия той беше записал какво трябва да се прави в Смоленск и разхождайки се из стаята край застаналия до вратата Алпатич, почна да му дава заповеди.
— Първо, хартия за писма, осем тестета, като тая: със злато по края… мостра, за да бъде точно същата; лак, червен восък — според бележката на Михаил Иванич.
Той се поразходи из стаята и погледна в бележката.
— Освен това ще предадеш лично на губернатора писмото за документа.
След това за вратите на новата сграда трябваха резета, и то непременно такъв вид, какъвто бе измислил самият княз. След това трябваше да се поръча специален сандък за поставяне на завещанието.
Заповедите се даваха на Алпатич в продължение на повече от два часа. Князът все още не го пускаше. Той седна, затвори очи, замисли се и задряма. Алпатич се размърда.
— Хайде, върви, върви; ако трябва нещо, аз ще те повикам.
Алпатич излезе. Князът отново се приближи до бюрото, погледна в него, опипа с ръка книжата си, затвори го пак и седна до масата да пише писмо на губернатора.
Късно беше, когато запечата писмото и стана. Спеше му се, но знаеше, че няма да заспи и че най-лошите мисли му идват в леглото. Той викна Тихон и тръгна с него из стаите, за да каже де да му постелят тая нощ. Разхождаше се и опитваше всяко кътче.
Навсякъде му се виждаше, че не е хубаво, но най-лошо от всичко беше диванът в кабинета, с който беше свикнал. Тоя диван му беше страшен, навярно поради тежките мисли, които беше премислил, когато лежеше на него. Никъде не беше хубаво, но все пак най-хубаво беше кътчето в диванната зад пианото: той никога не беше спал там.
Тихон и лакеят донесоха леглото и почнаха да го нагласяват.
— Не тъй, не тъй! — закрещя князът и сам той го дръпна на четвърт аршин по-далеч от ъгъла, а после — отново по-наблизо.
„Е, най-сетне всичко свърших, сега ще си почина“ — помисли князът и се остави на Тихон да го съблече.
Мръщейки се раздразнено от усилията, които трябваше да прави, за да свали кафтана и панталоните, князът се съблече, отпусна се тежко на кревата и сякаш се замисли, като гледаше презрително жълтите си изсъхнали, крака. Той не бе се замислил, а само се бавеше пред труда, който му предстоеше — да дигне тия крака и да се премести на кревата. „Ох, колко е тежко! Ох, дано по-скоро се свършат тия усилия и вие да ме освободите!“ — мислеше той. За двадесети път, като стисна устни, той направи това усилие и легна. Но едва легна — и изведнъж цялото легло почна да се движи равномерно под него напред-назад, сякаш дишаше тежко и се блъскаше. Това ставаше с него почти всяка нощ. Той отвори току-що затворените си очи.
— Няма спокойствие, проклети! — изръмжа той с яд срещу някого. „Да, да, имаше още нещо важно, нещо много важно си оставих за през нощта в леглото. Резетата ли? Не, за тях казах. Не, нещо такова, нещо, което стана в салона. Княжна Маря нещо дрънкаше. Десал — тоя глупак — нещо каза. В джоба ми нещо не мога да си спомня.“
— Тишка! За какво приказвахме на обяд?
— За княза, на Михайло…
— Млъкни, млъкни. — Князът заудря с ръка по масата. — Да, знам, писмото на княз Андрей. Княжна Маря го чете. Десал каза нещо за Витебск. Сега ще го прочета.
Той заповяда да извадят писмото от джоба му и да доближат до кревата масичката с лимонадата и витата восъчна свещица, сложи очилата и почна да чете. Едва сега в тишината на нощта, при слабата светлина под зеления абажур, след като прочете писмото, той за пръв път за един миг разбра значението му.
„Французите са във Витебск, след четири прехода могат да бъдат в Смоленск; може и вече да са там.“
— Тишка! — Тихон скочи. — Не, няма нужда, няма нужда! — извика той.
Той скри писмото под свещника и затвори очи. И видя пред себе си Дунав, светло пладне, тръстики, руския лагер и как влиза той, млад генерал, без ни една бръчка по лицето, бодър, весел, румен, в изрисуваната палатка на Потьомкин, и парливо чувство на завист към любимеца, толкова силно, колкото и тогава, го развълнува. И си спомня всички ония думи, които бяха казани тогава, при първата му среща с Потьомкин. И вижда дебелата, ниска жена, с жълтеникаво тлъсто лице — царицата-императрица, усмивките й, думите й, когато тя за пръв път го прие и беше мила с него, и си спомня нейното лице на катафалката и спречкването със Зубов, което се случи при ковчега й за това, кой има право да целуне ръката й пръв.
„Ах по-скоро, по-скоро да се върна в онова време и всичко сегашно да се свърши по-скоро, по-скоро, та да ме оставят на спокойствие.“