Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава VIII
Княжна Марья не была в Москве и вне опасности, как думал князь Андрей.
После возвращения Алпатыча из Смоленска старый князь как бы вдруг опомнился от сна. Он велел собрать из деревень ополченцев, вооружить их и написал главнокомандующему письмо, в котором извещал его о принятом им намерении оставаться в Лысых Горах до последней крайности, защищаться, предоставляя на его усмотрение принять или не принять меры для защиты Лысых Гор, в которых будет взят в плен или убит один из старейших русских генералов, и объявил домашним, что он остается в Лысых Горах.
Но, оставаясь сам в Лысых Горах, князь распорядился об отправке княжны и Десаля с маленьким князем в Богучарово и оттуда в Москву. Княжна Марья, испуганная лихорадочной, бессонной деятельностью отца, заменившей его прежнюю опущенность, не могла решиться оставить его одного и в первый раз в жизни позволила себе не повиноваться ему. Она отказалась ехать, и на нее обрушилась страшная гроза гнева князя. Он напомнил ей все, в чем он был несправедлив против нее. Стараясь обвинить ее, он сказал ей, что она измучила его, что она поссорила его с сыном, имела против него гадкие подозрения, что она задачей своей жизни поставила отравлять его жизнь, и выгнал ее из своего кабинета, сказав ей, что, ежели она не уедет, ему все равно. Он сказал, что знать не хочет о ее существовании, но вперед предупреждает ее, чтобы она не смела попадаться ему на глаза. То, что он, вопреки опасений княжны Марьи, не велел насильно увезти ее, а только не приказал ей показываться на глаза, обрадовало княжну Марью. Она знала, что это доказывало то, что в самой тайне души своей он был рад, что она оставалась дома и не уехала.
На другой день после отъезда Николушки старый князь утром оделся в полный мундир и собрался ехать к главнокомандующему. Коляска уже была подана. Княжна Марья видела, как он, в мундире и всех орденах, вышел из дома и пошел в сад сделать смотр вооруженным мужикам и дворовым. Княжна Марья сидела у окна, прислушивалась к его голосу, раздававшемуся из сада. Вдруг из аллеи выбежало несколько людей с испуганными лицами.
Княжна Марья выбежала на крыльцо, на цветочную дорожку и в аллею. Навстречу ей подвигалась большая толпа ополченцев и дворовых, и в середине этой толпы несколько людей под руки волокли маленького старичка в мундире и орденах. Княжна Марья подбежала к нему и, в игре мелкими кругами падавшего света, сквозь тень липовой аллеи, не могла дать себе отчета в том, какая перемена произошла в его лице. Одно, что она увидала, было то, что прежнее строгое и решительное выражение его лица заменилось выражением робости и покорности. Увидав дочь, он зашевелил бессильными губами и захрипел. Нельзя было понять, чего он хотел. Его подняли на руки, отнесли в кабинет и положили на тот диван, которого он так боялся последнее время.
Привезенный доктор в ту же ночь пустил кровь и объявил, что у князя удар правой стороны.
В Лысых Горах оставаться становилось более и более опасным, и на другой день после удара князя повезли в Богучарово. Доктор поехал с ними.
Когда они приехали в Богучарово, Десаль с маленьким князем уже уехали в Москву.
Все в том же положении, не хуже и не лучше, разбитый параличом, старый князь три недели лежал в Богучарове в новом, построенном князем Андреем, доме. Старый князь был в беспамятстве; он лежал, как изуродованный труп. Он не переставая бормотал что-то, дергаясь бровями и губами, и нельзя было знать, понимал он или нет то, что его окружало. Одно можно было знать наверное — это то, что он страдал и чувствовал потребность еще выразить что-то. Но что это было, никто не мог понять; был ли это какой-нибудь каприз больного и полусумасшедшего, относилось ли это до общего хода дел, или относилось это до семейных обстоятельств?
Доктор говорил, что выражаемое им беспокойство ничего не значило, что оно имело физические причины; но княжна Марья думала (и то, что ее присутствие всегда усиливало его беспокойство, подтверждало ее предположение), думала, что он что-то хотел сказать ей. Он, очевидно, страдал и физически и нравственно.
Надежды на исцеление не было. Везти его было нельзя. И что бы было, ежели бы он умер дорогой? «Не лучше ли бы было конец, совсем конец!» — иногда думала княжна Марья. Она день и ночь, почти без сна, следила за ним, и, страшно сказать, она часто следила за ним не с надеждой найти признаки облегчения, но следила, часто желая найти признаки приближения к концу.
Как ни странно было княжне сознавать в себе это чувство, но оно было в ней. И что было еще ужаснее для княжны Марьи, это было то, что со времени болезни ее отца (даже едва ли не раньше, не тогда ли уж, когда она, ожидая чего-то, осталась с ним) в ней проснулись все заснувшие в ней, забытые личные желания и надежды. То, что годами не приходило ей в голову — мысли о свободной жизни без вечного страха отца, даже мысли о возможности любви и семейного счастия, как искушения дьявола, беспрестанно носились в ее воображении. Как ни отстраняла она от себя, беспрестанно ей приходили в голову вопросы о том, как она теперь, после того, устроит свою жизнь. Это были искушения дьявола, и княжна Марья знала это. Она знала, что единственное орудие против него была молитва, и она пыталась молиться. Она становилась в положение молитвы, смотрела на образа, читала слова молитвы, но не могла молиться. Она чувствовала, что теперь ее охватил другой мир — житейской, трудной и свободной деятельности, совершенно противоположный тому нравственному миру, в который она была заключена прежде и в котором лучшее утешение была молитва. Она не могла молиться и не могла плакать, и житейская забота охватила ее.
Оставаться в Богучарове становилось опасным. Со всех сторон слышно было о приближающихся французах, и в одной деревне, в пятнадцати верстах от Богучарова, была разграблена усадьба французскими мародерами.
Доктор настаивал на том, что надо везти князя дальше; предводитель прислал чиновника к княжне Марье, уговаривая ее уезжать как можно скорее. Исправник, приехав в Богучарово, настаивал на том же, говоря, что в сорока верстах французы, что по деревням ходят французские прокламации и что ежели княжна не уедет с отцом до пятнадцатого, то он ни за что не отвечает.
Княжна пятнадцатого решилась ехать. Заботы приготовлений, отдача приказаний, за которыми все обращались к ней, целый день занимали ее. Ночь с четырнадцатого на пятнадцатое она провела, как обыкновенно, не раздеваясь, в соседней от той комнаты, в которой лежал князь. Несколько раз, просыпаясь, она слышала его кряхтенье, бормотанье, скрип кровати и шаги Тихона и доктора, ворочавших его. Несколько раз она прислушивалась у двери, и ей казалось, что он нынче бормотал громче обыкновенного и чаще ворочался. Она не могла спать и несколько раз подходила к двери, прислушиваясь, желая войти и не решаясь этого сделать. Хотя он и не говорил, но княжна Марья видела, знала, как неприятно было ему всякое выражение страха за него. Она замечала, как недовольно он отвертывался от ее взгляда, иногда невольно и упорно на него устремленного. Она знала, что ее приход ночью, в необычное время, раздражит его.
Но никогда ей так жалко не было, так страшно не было потерять его. Она вспоминала всю свою жизнь с ним, и в каждом слове, поступке его она находила выражение его любви к ней. Изредка между этими воспоминаниями врывались в ее воображение искушения дьявола, мысли о том, что будет после его смерти и как устроится ее новая, свободная жизнь. Но с отвращением отгоняла она эти мысли. К утру он затих, и она заснула.
Она проснулась поздно. Та искренность, которая бывает при пробуждении, показала ей ясно то, что более всего в болезни отца занимало ее. Она проснулась, прислушалась к тому, что было за дверью, и, услыхав его кряхтенье, со вздохом сказала себе, что было все то же.
— Да чему же быть? Чего же я хотела? Я хочу его смерти! — вскрикнула она с отвращением к себе самой.
Она оделась, умылась, прочла молитвы и вышла на крыльцо. К крыльцу поданы были без лошадей экипажи, в которые укладывали вещи.
Утро было теплое и серое. Княжна Марья остановилась на крыльце, не переставая ужасаться перед своей душевной мерзостью и стараясь привести в порядок свои мысли, прежде чем войти к нему.
Доктор сошел с лестницы и подошел к ней.
— Ему получше нынче, — сказал доктор. — Я вас искал. Можно кое-что понять из того, что он говорит, голова посвежее. Пойдемте. Он зовет вас…
Сердце княжны Марьи так сильно забилось при этом известии, что она, побледнев, прислонилась к двери, чтобы не упасть. Увидать его, говорить с ним, подпасть под его взгляд теперь, когда вся душа княжны Марьи была переполнена этих страшных преступных искушений, — было мучительно-радостно и ужасно.
— Пойдемте, — сказал доктор.
Княжна Марья вошла к отцу и подошла к кровати. Он лежал высоко на спине, с своими маленькими, костлявыми, покрытыми лиловыми узловатыми жилками ручками на одеяле, с уставленным прямо левым глазом и с скосившимся правым глазом, с неподвижными бровями и губами. Он весь был такой худенький, маленький и жалкий. Лицо его, казалось, ссохлось или растаяло, измельчало чертами. Княжна Марья подошла и поцеловала его руку. Левая рука сжала ее руку так, что видно было, что он уже давно ждал ее. Он задергал ее руку, и брови и губы его сердито зашевелились.
Она испуганно глядела на него, стараясь угадать, чего он хотел от нее. Когда она, переменя положение, подвинулась, так что левый глаз видел ее лицо, он успокоился, на несколько секунд не спуская с нее глаза. Потом губы и язык его зашевелились, послышались звуки, и он стал говорить, робко и умоляюще глядя на нее, видимо, боясь, что она не поймет его.
Княжна Марья, напрягая все силы внимания, смотрела на него. Комический труд, с которым он ворочал языком, заставлял княжну Марью опускать глаза и с трудом подавлять поднимавшиеся в ее горле рыдания. Он сказал что-то, по нескольку раз повторяя свои слова. Княжна Марья не могла понять их; но она старалась угадать то, что он говорил, и повторяла вопросительно сказанные им слона.
— Гага — бои… бои… — повторил он несколько раз. Никак нельзя было понять этих слов. Доктор думал, что он угадал, и, повторяя его слова, спросил: княжна боится? Он отрицательно покачал головой и опять повторил то же…
— Душа, душа болит, — разгадала и сказала княжна Марья. Он утвердительно замычал, взял ее руку и стал прижимать ее к различным местам своей груди, как будто отыскивая настоящее для нее место.
— Все мысли! об тебе… мысли, — потом выговорил он гораздо лучше и понятнее, чем прежде, теперь, когда он был уверен, что его понимают. Княжна Марья прижалась головой к его руке, стараясь скрыть свои рыдания и слезы.
Он рукой двигал по ее волосам.
— Я тебя звал всю ночь… — выговорил он.
— Ежели бы я знала… — сквозь слезы сказала она. — Я боялась войти.
Он пожал ее руку.
— Не спала ты?
— Нет, я не спала, — сказала княжна Марья, отрицательно покачав головой. Невольно подчиняясь отцу, она теперь так же, как он говорил, старалась говорить больше знаками и как будто тоже с трудом ворочая язык.
— Душенька… — или — дружок… — Княжна Марья не могла разобрать; но, наверное, по выражению его взгляда, сказано было нежное, ласкающее слово, которого он никогда не говорил. — Зачем не пришла?
«А я желала, желала его смерти!» — думала княжна Марья. Он помолчал.
— Спасибо тебе… дочь, дружок… за все, за все… прости… спасибо… прости… спасибо!… — И слезы текли из его глаз. — Позовите Андрюшу, — вдруг сказал он, и что-то детски-робкое и недоверчивое выразилось в его лице при этом спросе. Он как будто сам знал, что спрос его не имеет смысла. Так, по крайней мере, показалось княжне Марье.
— Я от него получила письмо, — отвечала княжна Марья.
Он с удивлением и робостью смотрел на нее.
— Где же он?
— Он в армии, mon père, в Смоленске.
Он долго молчал, закрыв глаза; потом утвердительно, как бы в ответ на свои сомнения и в подтверждение того, что он теперь все понял и вспомнил, кивнул головой и открыл глаза.
— Да, — сказал он явственно и тихо. — Погибла Россия! Погубили! — И он опять зарыдал, и слезы потекли у него из глаз. Княжна Марья не могла более удерживаться и плакала тоже, глядя на его лицо.
Он опять закрыл глаза. Рыдания его прекратились. Он сделал знак рукой к глазам; и Тихон, поняв его, отер ему слезы.
Потом он открыл глаза и сказал что-то, чего долго никто не мог понять и, наконец, понял и передал один Тихон. Княжна Марья отыскивала смысл его слов в том настроении, в котором он говорил за минуту перед этим. То она думала, что он говорит о России, то о князе Андрее, то о ней, о внуке, то о своей смерти. И от этого она не могла угадать его слов.
— Надень твое белое платье, я люблю его, — говорил он.
Поняв эти слова, княжна Марья зарыдала еще громче, и доктор, взяв ее под руку, вывел ее из комнаты на террасу, уговаривая ее успокоиться и заняться приготовлениями к отъезду. После того как княжна Марья вышла от князя, он опять заговорил о сыне, о войне, о государе, задергал сердито бровями, стал возвышать хриплый голос, и с ним сделался второй и последний удар.
Княжна Марья остановилась на террасе. День разгулялся, было солнечно и жарко. Она не могла ничего понимать, ни о чем думать и ничего чувствовать, кроме своей страстной любви к отцу, любви, которой, ей казалось, она не знала до этой минуты. Она выбежала в сад и, рыдая, побежала вниз к пруду по молодым, засаженным князем Андреем, липовым дорожкам.
— Да… я… я… я. Я желала его смерти. Да, я желала, чтобы скорее кончилось… Я хотела успокоиться… А что ж будет со мной? На что мне спокойствие, когда его не будет, — бормотала вслух княжна Марья, быстрыми шагами ходя по саду и руками давя грудь, из которой судорожно вырывались рыдания. Обойдя по саду круг, который привел ее опять к дому, она увидала идущих к ней навстречу m-lle Bourienne (которая оставалась в Богучарове и не хотела оттуда уехать) и незнакомого мужчину. Это был предводитель уезда, сам приехавший к княжне с тем, чтобы представить ей всю необходимость скорого отъезда. Княжна Марья слушала и не понимала его; она ввела его в дом, предложила ему завтракать и села с ним. Потом, извинившись перед предводителем, она подошла к двери старого князя. Доктор с встревоженным лицом вышел к ней и сказал, что нельзя.
— Идите, княжна, идите, идите!
Княжна Марья пошла опять в сад и под горой у пруда, в том месте, где никто не мог видеть, села на траву. Она не знала, как долго она пробыла там. Чьи-то бегущие женские шаги по дорожке заставили ее очнуться. Она поднялась и увидала, что Дуняша, ее горничная, очевидно, бежавшая за нею, вдруг, как бы испугавшись вида своей барышни, остановилась.
— Пожалуйте, княжна… князь… — сказала Дуняша сорвавшимся голосом.
— Сейчас, иду, иду, — поспешно заговорила княжна, не давая времени Дуняше договорить ей то, что она имела сказать, и, стараясь не видеть Дуняши, побежала к дому.
— Княжна, воля божья совершается, вы должны быть на все готовы, — сказал предводитель, встречая ее у входной двери.
— Оставьте меня. Это неправда! — злобно крикнула она на него. Доктор хотел остановить ее. Она оттолкнула его и подбежала к двери. «И к чему эти люди с испуганными лицами останавливают меня? Мне никого не нужно! И что они тут делают? — Она отворила дверь, и яркий дневной свет в этой прежде полутемной комнате ужаснул ее. В комнате были женщины и няня. Они все отстранились от кровати, давая ей дорогу. Он лежал все так же на кровати; но строгий вид его спокойного лица остановил княжну Марью на пороге комнаты.
«Нет, он не умер, это не может быть! — сказала себе княжна Марья, подошла к нему и, преодолевая ужас, охвативший ее, прижала к щеке его свои губы. Но она тотчас же отстранилась от него. Мгновенно вся сила нежности к нему, которую она чувствовала в себе, исчезла и заменилась чувством ужаса к тому, что было перед нею. «Нет, нет его больше! Его нет, а есть тут же, на том же месте, где был он, что-то чуждое и враждебное, какая-то страшная, ужасающая и отталкивающая тайна… — И, закрыв лицо руками, княжна Марья упала на руки доктора, поддержавшего ее.
В присутствии Тихона и доктора женщины обмыли то, что был он, повязали платком голову, чтобы не закостенел открытый рот, и связали другим платком расходившиеся ноги. Потом они одели в мундир с орденами и положили на стол маленькое ссохшееся тело. Бог знает, кто и когда позаботился об этом, но все сделалось как бы само собой. К ночи кругом гроба горели свечи, на гробу был покров, на полу был посыпан можжевельник, под мертвую ссохшуюся голову была положена печатная молитва, а в углу сидел дьячок, читая псалтырь.
Как лошади шарахаются, толпятся и фыркают над мертвой лошадью, так в гостиной вокруг гроба толпился народ чужой и свой — предводитель, и староста, и бабы, и все с остановившимися испуганными глазами, крестились и кланялись, и целовали холодную и закоченевшую руку старого князя.
VIII
Княжна Маря не беше в Москва и вън от опасност, както мислеше княз Андрей.
След връщането на Алпатич от Смоленск старият княз като че изведнъж се пробуди от сън. Той заповяда да съберат от селата опълченци, да ги въоръжат и писа на главнокомандуващия писмо, в което му съобщаваше за взетото решение да остане в Лѝсие Гори до последната възможност и да се защищава, като оставяше на него да реши да вземе, или не мерки за защита на Лѝсие Гори, дето ще бъде пленен или убит един от най-старите руски генерали, и съобщи на домашните си, че остава в Лѝсие Гори.
Но като оставаше в Лѝсие Гори, князът разпореди княжната и Десал с малкия княз да се изпратят в Богучарово, а оттам в Москва. Княжна Маря, уплашена от трескавата, безсънна дейност на баща си, която бе сменила дотогавашната му отпуснатост, не се реши да го остави сам и за пръв път в живота си позволи да не го послуша. Тя отказа да тръгне и страшната буря на княжевия гняв я връхлетя. Той й припомни всички неща, в които беше несправедлив към нея. Като се мъчеше да я обвини, той й каза, че тя го е измъчила, че го е скарала със сина му, че е имала нечисти подозрения към него, че си е поставила като задача на живота да трови неговия живот и я изпъди от кабинета си, казвайки й, че му е все едно дали тя ще замине. Той й каза, че не иска да знае за съществованието й, но че я предупреждава за в бъдеще да не му се мярка пред очите. Това, че въпреки опасенията на княжна Маря той не заповяда да я откарат насила, а само й заповяда да не се мярка пред очите му, зарадва княжна Маря. Тя знаеше, че в дъното на душата си той е доволен, че тя оставаше в къщи и не бе заминала.
Сутринта на другия ден след заминаването на Николушка старият княз се облече в пълна униформа и се готвеше да отиде при главнокомандуващия. Каляската вече го чакаше. Княжна Маря го видя как излезе от къщи в мундир и с всички ордени и тръгна за градината да направи преглед на въоръжените селяни и слуги. Княжна Маря бе седнала до прозореца и се вслушваше в гласа му, който идеше откъм градината. Изведнъж от алеята изтичаха няколко души с уплашени лица.
Княжна Маря изтича през входната площадка по цветната пътечка към алеята. Насреща й идеше голяма тълпа опълченци и хора от прислугата и сред тая тълпа няколко души бяха хванали под ръце и влачеха дребно старче в мундир и с ордени. Княжна Маря изтича при него и в играта на ситните кръгчета светлина, която падаше през сенките на липовата алея, не можа да си даде сметка каква промяна бе станала в лицето му. Единственото нещо, което видя, беше това, че предишното строго и решително изражение на лицето му се бе сменило с изражение на плахост и покорност. Като видя дъщеря си, той раздвижи безсилните си устни и захърка. Не можеше да се разбере какво иска. Взеха го на ръце, занесоха го в кабинета и го сложиха на дивана от който той толкова се страхуваше напоследък.
Доведеният с кола доктор още същата нощ му пусна кръв и каза, че князът има удар в дясната половина.
Ставаше все по-опасно й по-опасно да се седи в Лѝсие Гори и на другия ден след удара закараха с кола княза в Богучарово. Докторът замина с него.
Когато пристигнаха в Богучарово, Десал и малкият княз бяха вече заминали за Москва.
Все в същото положение, нито по-зле, нито по-добре. Парализиран, старият княз лежа в Богучарово три седмици в новата, построена от княз Андрей къща. Старият княз беше в безсъзнание; лежеше като обезобразен труп. Непрестанно бърбореше нещо, веждите и устните му подскачаха нервно и не можеше да се проумее разбира ли, или не, това, което го обкръжаваше. Едно нещо беше сигурно — това, че той страда и чувствува нужда още да изрази нещо. Но никой не можа да разбере какво беше то; дали беше някакъв каприз на болен и полупобъркан, дали се отнасяше до общия ход на работите, или до семейни обстоятелства?
Докторът казваше, че проявяваното от него безпокойство не означавало нищо, че то имало физически причини; но княжна Маря мислеше (и това, че нейното присъствие винаги усилваше неговото безпокойство, потвърждаваше предположението й), мислеше, че той иска да й каже нещо. Очевидно се измъчваше и физически, и нравствено.
Нямаше надежда, че ще се излекува. Да го возят с кола — не можеше. И какво би било, ако умреше по пътя? „Не би ли било по-добре край, истински край?“ — мислеше понякога княжна Маря. Денем и нощем, почти без сън, тя следеше как е той и страшно е да се каже, често следеше не с надежда да види признаци на облекчение, но често с желание да съзре признаци за приближаване на края.
Колкото и странно да беше за княжната да съзнава в себе си това чувство, то съществуваше в нея. И което бе още по-ужасно за нея, това беше, че откакто баща й се разболя (дори едва ли не по-рано, дали не когато тя, очаквайки, че ще се случи нещо, остана с него), в нея се пробудиха всичките заспали, забравени лични желания и надежди. Онова, което от години не й минаваше през ума — мислите за свободен живот, без вечния страх от баща й, дори мислите за възможна любов и семейно щастие, непрестанно, като дяволски изкушения, се въртяха във въображението й. Колкото и да ги отпъждаше от себе си, в ума й непрестанно изникваха въпроси — как тя сега, след това, ще нареди: живота си. Това бяха изкушения на дявола и княжна Маря го знаеше. Тя знаеше, че единственото средство срещу него бяха молитвите и се опитваше да се моли. Тя заставаше в положение за молитва, гледаше иконата, четеше думите на молитвата, но не можеше да се моли. Чувствуваше, че сега я е обзел друг свят — на житейска, мъчна и свободна дейност, съвсем противоположна на предишния нравствен свят; в който бе заключена по-рано и в който най-добрата утеха беше молитвата. Тя не можеше да се моли, не можеше да плаче и житейската грижа я бе обхванала.
Ставаше опасно да стоят в Богучарово. От всички страни се чуваше, че французите приближават и в едно село, на петнадесетина версти от Богучарово, едно имение било разграбено от френски мародери.
Докторът настояваше да отведат княза по-далеч; предводителят изпрати чиновник при княжна Маря да я склони да тръгнат колкото е възможно по-скоро. Околийският началник, дошъл в Богучарово, настояваше за същото, като каза, че французите са на четиридесетина версти, че из селата са пръснати френски прокламации и че ако до петнадесето число княжната с баща й не заминат, той не отговаря за нищо.
На петнадесети княжната реши да замине. Грижите около приготовленията, заповедите, които трябваше да дава и за които всички се обръщаха към нея, й отнеха целия ден. Нощта срещу петнадесети тя прекара както обикновено, без да се съблича, в стая, съседна на стаята, дето лежеше князът. На няколко пъти, като се събуждаше, тя чуваше неговото пъшкане, бърборене, скърцането на кревата и стъпките на Тихон и на доктора, които го обръщаха. На няколко пъти тя се вслушваше до вратата и й се струваше, че сега той бърбори по-високо от друг път и по-често се обръща. Тя не можа да спи и няколко пъти ходи до вратата, вслушваше се, искаше да влезе и не се решаваше да го направи. Макар че той не го казваше, но княжна Маря виждаше и знаеше колко неприятна му беше всяка проява на страх за него. Тя забелязваше как недоволно отбягва той нейния поглед, когато тя понякога неволно и упорито го устремяваше в него. Тя знаеше, че нейното появяване нощем, в необикновено време, ще го раздразни.
Но никога не й беше ставало тъй мъчно и толкова страшно, че ще го загуби. Тя си припомняше целия си живот с него и във всяка дума и постъпка намираше израз на обичта му към нея. От време на време между тия спомени се вмъкваха във въображението й изкушенията на дявола, мислите за онова, което ще бъде след смъртта му, и как ще се нареди нейният нов, свободен живот. Но тя с отвращение пъдеше тия мисли. Призори той притихна и тя заспа.
Събуди се късно. Оная искреност, която се случва при пробуждането й показа ясно това, което най-много я занимаваше в болестта на баща й. Тя се събуди, вслуша се в онова, което ставаше зад вратата, и като чу неговото пъшкане, каза си с въздишка, че е все същото.
— Но какво пък трябва да бъде? Какво исках? Искам смъртта му! — извика тя с отвращение към себе си.
Тя се облече, изми, прочете си молитвите и излезе на входната площадка. До площадката бяха докарани екипажите без коне, дето се товареха нещата.
Утрото беше топло и сиво. Княжна Маря се спря на входната площадка, като не преставаше да се ужасява от душевната си мръсота и се мъчеше да подреди мислите си, преди да влезе при него.
Докторът слезе от стълбите и се приближи до нея.
— Днес му е по-добре — каза докторът. — Аз ви търсех. Може да се разбере нещо от онова, което приказва, главата му е по-бистра. Елате да отидем. Той ви вика…
При тия думи сърцето на княжна Маря толкова силно заби, че тя побледня и се облегна на вратата, за да не падне. Да го види, да говори с него, да се намери под погледа му сега, когато цялата душа на княжна Маря бе препълнена с тия страшни престъпни изкушения — това беше мъчително-радостно и ужасно.
— Елате да отидем — каза докторът.
Княжна Маря влезе при баща си и се приближи до кревата. Той лежеше нависоко по гръб, с малките си кокалести ръце, покрити с морави възлести жилчици и сложени върху завивката, с втренчено напред ляво око и с изкривено дясно око, с неподвижни вежди и устни. Той беше целият такъв един слабичък, мъничък и жалък. Лицето му като че се бе съсухрило или стопило, чертите му бяха станали дребни. Княжна Маря се приближи и му целуна ръка. Лявата му ръка стисна ръката й така, че личеше колко отдавна я бе чакал. Той задърпа ръката й и веждите и устните му замърдаха ядосано.
Тя го гледаше изплашено и се мъчеше да разбере какво искаше от нея. Когато промени мястото си, тъй че лявото му око виждаше лицето й, той се успокои, без да откъсва очи от нея няколко секунди. След това устните и езикът му се размърдаха, чуха се звуци и той почна да говори, като я гледаше плахо и умолително, страхувайки се очевидно, че тя няма да го разбере.
Напрегнала цялото си внимание, княжна Маря го гледаше. Комичният труд, с който той въртеше езика си, принуди княжна Маря да навежда очи и да сдържа с мъка издигащите се до гърлото й ридания. Той каза нещо, като повтаряше по няколко пъти думите си. Княжна Маря не можа да ги разбере; но се мъчеше да отгатне това, което казваше той, и повтаряше въпросително казаните от него думи.
— Гага — бои… бои… — повтори няколко пъти той.
Никак не можеха да разберат тия думи. Докторът смяташе, че е отгатнал, и като повтори неговите думи, попита: княжната ли се бои? Той поклати глава отрицателно и отново повтори същото.
— Душата, душата ме боли — отгатна и каза княжна Маря. Той измуча утвърдително, хвана ръката й и почна да я притиска към различни места на гърдите си, като че търсеше истинското й място.
— Все мисли! За тебе… мисли… — изрече той сега много по-добре и по-ясно от по-рано, защото бе сигурен, че го разбират. Княжна Маря притисна глава до ръката му, като се мъчеше да скрие риданията и сълзите си.
Той мърдаше ръка по косите й.
— Виках те цялата нощ… — промълви той.
— Ако знаех… — рече през сълзи тя. — Аз се страхувах да вляза.
Той стисна ръката й.
— Не си ли спала?
— Не, не спах — рече княжна Маря, като поклати отрицателно глава. Подчинявайки се, без да ще, на баща си, тя сега се мъчеше също като него да говори повече със знаци и сякаш също тъй едва превърташе езика си.
— Душке… или — дружке… — Княжна Маря не можа да разбере; но навярно по изражението на погледа му той бе изрекъл нежна, гальовна дума, каквато никога не бе казвал. — Защо не дойде?
„А аз желаех, желаех смъртта му!“ — мислеше княжна Маря. Той млъкна за малко.
— Благодаря ти… дъще, миличка… за всичко, за всичко… прости… благодаря… прости… благодаря! — И сълзите течаха от очите му. — Извикайте Андрюша — каза неочаквано той и нещо детски плахо и недоверчиво се изписа, по лицето му при това искане. Той сякаш сам знаеше, че това искане няма смисъл. Тъй поне се стори на княжна Маря.
— Аз получих писмо от, него — отговори княжна Маря.
Той учудено и плахо я гледаше.
— Но де е той?
— В армията, mon pere, в Смоленск.
Той дълго мълча със затворени очи; след това утвърдително, сякаш в отговор на съмненията си и за да потвърди, че сега всичко е разбрал и си е спомнил, кимна и отвори очи.
— Да — каза той ясно и тихо. — Загина Русия! Погубиха я! — И отново зарида и сълзите потекоха от очите му. Княжна Маря не можеше вече да се сдържа, гледаше лицето му и също плачеше.
Той пак затвори очи. Риданията му спряха. Направи знак с ръка към очите си; и Тихон, който го разбра, избърса сълзите му.
Сетне отвори очи и каза нещо, което дълго никой не можа да разбере, и най-сетне единствен Тихон го разбра и предаде. Княжна Маря търсеше смисъла на думите му в онова настроение, в което той приказваше минута преди това. Тя мислеше, че той приказва ту за Русия, ту за княз Андрей, ту за нея, ту за внука си, ту за смъртта си. И затуй не можа да отгатне думите му.
— Облечи бялата си рокля, аз я обичам — рече той.
Като разбра тия думи, княжна Маря зарида още по-високо и докторът я взе под ръка, изведе я от стаята на терасата, като я убеждаваше да се успокои и заеме с приготовленията за заминаването. След излизането на княжна Маря от стаята на княза той отново заговори за сина си, за войната, за царя, веждите му ядовито заиграха, той повиши прегракналия си глас и го сполетя втори и последен удар.
Княжна Маря се спря на терасата. Денят се проясни, беше слънчево и горещо. Тя не можеше да разбира нищо, не можеше да мисли за каквото и да е и да чувствува нищо друго освен своята страстна обич към баща си, обич, която, струваше й се, че не е знаела до тоя миг. Тя отърча в градината и изтича с ридания надолу към езерото по новите пътечки, обградени с посадени от княз Андрей липи.
— А пък… аз… аз… аз желаех смъртта му! Да, аз желаех да се свърши по-скоро… Исках да се успокоя… А какво ще стане с мене? За какво ми е спокойствие, когато него не ще го има? — бърбореше гласно княжна Маря и се разхождаше с бързи стъпки из градината, като натискаше с ръце гърдите си, от които избухваха на спазми ридания. Като обиколи градината в кръга, който я доведе пак до къщи, тя видя запътилите се насреща й m-lle Bourienne (която остана в Богучарово и не искаше да замине никъде) и непознат мъж. Той беше околийският предводител, пристигнал лично при княжната, за да й изложи крайната необходимост да замине по-скоро. Княжна Маря слушаше и не го разбираше; тя го заведе в къщи, предложи му да закуси и седна с него. След това се извини на предводителя и се приближи до вратата на стария княз. Докторът излезе насреща й с разтревожено лице и каза, че не бива да влезе.
— Идете си, княжна, идете си, идете!
Княжна Маря отиде отново в градината и седна на тревата под могилката над езерото, там, дето никой не можеше да я види. Тя не знаеше колко време бе стояла там. Нечии тичащи женски стъпки по пътечката я сепнаха. Тя стана и видя, че Дуняша, горничната й, която очевидно бе тичала да я търси, изведнъж спря, сякаш се уплаши от вида на господарката си.
— Заповядайте, княжна… князът… — рече Дуняша с пресеклив глас.
— Веднага, ида, ида — рече бързо княжната, като не остави Дуняша да й доизкаже, каквото имаше да й каже, и като се мъчеше да не погледне Дуняша, затича се към къщи.
— Княжна, извършва се Божията воля, трябва да бъдете готова за всичко — каза предводителят, посрещайки я на входната врата.
— Оставете ме! Не е истина! — извика му злобно тя. Докторът искаше да я спре. Тя го отблъсна и изтича до вратата. „И защо тия хора с изплашени лица ме спират? Аз нямам нужда от никого. И какво правят те тук?“ Тя отвори вратата и силната дневна светлина в тая полутъмна досега стая я ужаси. В стаята имаше жени, беше и бавачката. Всички й сториха път, за да отиде до кревата. Той все така лежеше на кревата; но строгият вид на спокойното му лице възпря княжна Маря до прага на стаята.
„Не, той не е умрял, това не може да бъде!“ — каза си княжна Маря, приближи се до него и преодолявайки ужаса, който я бе обхванал, долепи устни до бузата му. Но веднага се отдръпна. Мигновено цялата сила на нежността към него, която усещаше в себе си изчезна и се смени с чувство на ужас към онова, което беше пред нея. „Няма го, няма го вече! Него го няма, а тук, на същото място, дето беше той, има нещо чуждо и враждебно, някаква страшна, ужасяваща и отблъскваща тайна“… И като закри лицето си с ръце, княжна Маря падна в ръцете на доктора, който я подкрепяше.
В присъствието на Тихон и доктора жените измиха онова, което беше по-рано той, вързаха с кърпа главата, за да не се вцепени отворена устата, и с друга кърпа вързаха разтворените крака. След това облякоха в мундир с ордени малкото съсухрено тяло и го сложиха на маса. Бог знае кой и кога се бе погрижил за това, но всичко стана сякаш от само себе си. През нощта около ковчега горяха свещи, ковчегът имаше плащеница, на пода бе изсипана хвойна, под мъртвата съсухрена глава бе сложена печатна молитва, а в ъгъла седеше псалт и четеше псалтира.
Както конете се дърпат, събират се и пръхтят над умрял кон, тъй около ковчега в салона се струпаха хора, чужди и близки — предводителят, кметът и жените; и всички, със застинали изплашени погледи се кръстеха и правеха поклони и целуваха студената, вкочанена ръка на стария княз.