Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XXXII
Пьер, не помня себя от страха, вскочил и побежал назад на батарею, как на единственное убежище от всех ужасов, окружавших его.
В то время как Пьер входил в окоп, он заметил, что на батарее выстрелов не слышно было, но какие-то люди что-то делали там. Пьер не успел понять того, какие это были люди. Он увидел старшего полковника, задом к нему лежащего на валу, как будто рассматривающего что-то внизу, и видел одного, замеченного им, солдата, который, прорываясь вперед от людей, державших его за руку, кричал: «Братцы!» — и видел еще что-то странное.
Но он не успел еще сообразить того, что полковник был убит, что кричавший «братцы!» был пленный, что в глазах его был заколон штыком в спину другой солдат. Едва он вбежал в окоп, как худощавый, желтый, с потным лицом человек в синем мундире, со шпагой в руке, набежал на него, крича что-то. Пьер, инстинктивно обороняясь от толчка, так как они, не видав, разбежались друг против друга, выставил руки и схватил этого человека (это был французский офицер) одной рукой за плечо, другой за горло. Офицер, выпустив шпагу, схватил Пьера за шиворот.
Несколько секунд они оба испуганными глазами смотрели на чуждые друг другу лица, и оба были в недоумении о том, что они сделали и что им делать. «Я ли взят в плен или он взят в плен мною? — думал каждый из них. Но, очевидно, французский офицер более склонялся к мысли, что в плен взят он, потому что сильная рука Пьера, движимая невольным страхом, все крепче и крепче сжимала его горло. Француз что-то хотел сказать, как вдруг над самой головой их низко и страшно просвистело ядро, и Пьеру показалось, что голова французского офицера оторвана: так быстро он согнул ее.
Пьер тоже нагнул голову и отпустил руки. Не думая более о том, кто кого взял в плен, француз побежал назад на батарею, а Пьер под гору, спотыкаясь на убитых и раненых, которые, казалось ему, ловят его за ноги. Но не успел он сойти вниз, как навстречу ему показались плотные толпы бегущих русских солдат, которые, падая, спотыкаясь и крича, весело и бурно бежали на батарею. (Это была та атака, которую себе приписывал Ермолов, говоря, что только его храбрости и счастью возможно было сделать этот подвиг, и та атака, в которой он будто бы кидал на курган Георгиевские кресты, бывшие у него в кармане.)
Французы, занявшие батарею, побежали. Наши войска с криками «ура» так далеко за батарею прогнали французов, что трудно было остановить их.
С батареи свезли пленных, в том числе раненого французского генерала, которого окружили офицеры. Толпы раненых, знакомых и незнакомых Пьеру, русских и французов, с изуродованными страданием лицами, шли, ползли и на носилках неслись с батареи. Пьер вошел на курган, где он провел более часа времени, и из того семейного кружка, который принял его к себе, он не нашел никого. Много было тут мертвых, незнакомых ему. Но некоторых он узнал. Молоденький офицерик сидел, все так же свернувшись, у края вала, в луже крови. Краснорожий солдат еще дергался, но его не убирали.
Пьер побежал вниз.
«Нет, теперь они оставят это, теперь они ужаснутся того, что они сделали!» — думал Пьер, бесцельно направляясь за толпами носилок, двигавшихся с поля сражения.
Но солнце, застилаемое дымом, стояло еще высоко, и впереди, и в особенности налево у Семеновского, кипело что-то в дыму, и гул выстрелов, стрельба и канонада не только не ослабевали, но усиливались до отчаянности, как человек, который, надрываясь, кричит из последних сил.
XXXII
Загубил ума и дума от страх, Пиер скочи и отърча назад, към батареята, като в единствено убежище от всичките ужаси, които го обкръжаваха.
Тъкмо когато влизаше в окопа, той забеляза, че на батареята не се чуваха изстрели, но някакви хора вършеха нещо там. Не успя да разбере какви хора бяха те. Видя стария полковник, легнал заднишком към него върху насипа, като че разглеждаше нещо долу, и видя един, забелязан от него войник, който се дърпаше напред от хваналите го за ръката хора и викаше: „Братчета“ — и видя още нещо странно.
Но той не можа още да проумее, че полковникът беше убит, че оня, който викаше: „Братчета!“, беше пленен, че пред очите му беше промушен в гърба с щик друг войник. Едва бе влязъл тичешком в окопа и един мършав, жълт, с потно лице човек в син мундир, с шпага в ръка се втурна срещу него, като викаше нещо. Пазейки се инстинктивно да не го блъсне другият, тъй като те, без да виждат, се бяха засилили един срещу друг, Пиер протегна ръце и улови тоя човек (той беше френски офицер) с едната си ръка за рамото, а с другата за гърлото. Офицерът изпусна шпагата си и хвана Пиер за яката.
Няколко секунди и двамата гледаха уплашено чуждите си лица, и двамата бяха в недоумение от това, което са направили, както и какво трябва да правят. „Аз ли съм пленен, или той е пленен от мене?“ — мислеше всеки от тях. Но очевидно френският офицер бе повече склонен да мисли, че той е пленен, защото силната ръка на Пиер, движена от неволен страх, все по-яко и по-яко стискаше гърлото му. Французинът щеше да каже нещо, но изведнъж току над главите им ниско и страшно изсвистя едно гюлле и на Пиер му се стори, че главата на френския офицер бе откъсната: толкова бързо я наведе той.
Пиер също наведе глава и пусна ръцете си. Без да мисли вече кой кого е пленил, французинът избяга назад, към батареята, а Пиер тръгна надолу, препъвайки се в убити и ранени, които — струваше му се — го дърпат за нозете. Но преди да слезе, насреща му се появиха гъсти тълпи тичащи руски войници, които се спъваха и падаха, и като викаха весело и бурно, тичаха към батареята. (Това беше атаката, която си приписваше Ермолов, казвайки, че само чрез неговата храброст и щастие било възможно да се извърши тоя подвиг, същата атака, в която той уж бил хвърлял на могилата „Георгиевски кръстове“, които носел в джоба си.)
Французите, които бяха превзели батареята, избягаха. Нашите войски с викове „ура“ прогониха французите толкова далече от батареята, че мъчно можаха да се спрат.
От батареята откараха пленниците, между които един ранен френски генерал, когото офицерите обкръжиха. Множество ранени, познати и непознати на Пиер, руси и французи, с обезобразени от страдания лица, вървяха, пълзяха или на носилки се откарваха от батареята. Пиер се качи на могилата, дето бе престоял повече от час, и не намери никого от оня семеен кръг, който бе го приел. Много мъртъвци имаше тук, които той не познаваше. Но някои позна. Младичкото офицерче седеше все така свито в локва кръв до края на насипа. Червендалестият войник все още трепереше в спазми, но не го прибираха.
Пиер хукна надолу.
„Не, сега ще спрат, сега ще се ужасят от онова, което са извършили!“ — мислеше Пиер, тръгнал безцелно след многото носилки, които се движеха от полесражението.
Но слънцето, забулено от дим, беше още високо и напреде, особено вляво, до Семьоновское, нещо кипеше в дима и бученето от изстрелите, както и стрелбата и канонадата не само не отслабваха, но се засилваха до отчаяност, като човек, който се напряга мъчително и вика с последни сили.