Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава IV
Скоро после этого в темную храмину пришел за Пьером уже не прежний ритор, а поручитель Вилларский, которого он узнал по голосу. На новые вопросы о твердости его намерения, Пьер отвечал: «Да, да, согласен», — и с сияющею детскою улыбкой, с открытой, жирной грудью, неровно и робко шагая одной разутой и одной обутой ногой, пошел вперед с приставленной Вилларским к его обнаженной груди шпагой. Из комнаты его повели по коридорам, поворачивая взад и вперед, и наконец привели к дверям ложи. Вилларский кашлянул, ему ответили масонскими стуками молотков, дверь отворилась перед ними. Чей-то басистый голос (глаза Пьера всё были завязаны) сделал ему вопросы о том, кто он, где, когда родился? и т. п. Потом его опять повели куда-то, не развязывая ему глаз, и во время ходьбы его говорили ему аллегории о трудах его путешествия, о священной дружбе, о предвечном Строителе мира, о мужестве, с которым он должен переносить труды и опасности. Во время этого путешествия Пьер заметил, что его называли то ищущим, то страждущим, то требующим, и различно стучали при этом молотками и шпагами. В то время как его подводили к какому-то предмету, он заметил, что произошло замешательство и смятение между его руководителями. Он слышал, как шопотом заспорили между собой окружающие люди и как один настаивал на том, чтобы он был проведен по какому-то ковру. После этого взяли его правую руку, положили на что-то, а левою велели ему приставить циркуль к левой груди, и заставили его, повторяя слова, которые читал другой, прочесть клятву верности законам ордена. Потом потушили свечи, зажгли спирт, как это слышал по запаху Пьер, и сказали, что он увидит малый свет. С него сняли повязку, и Пьер как во сне увидал, в слабом свете спиртового огня, несколько людей, которые в таких же фартуках, как и ритор, стояли против него и держали шпаги, направленные в его грудь. Между ними стоял человек в белой окровавленной рубашке. Увидав это, Пьер грудью надвинулся вперед на шпаги, желая, чтобы они вонзились в него. Но шпаги отстранились от него и ему тотчас же опять надели повязку. — Теперь ты видел малый свет, — сказал ему чей-то голос. Потом опять зажгли свечи, сказали, что ему надо видеть полный свет, и опять сняли повязку и более десяти голосов вдруг сказали: sic transit gloria mundi.[1]
Пьер понемногу стал приходить в себя и оглядывать комнату, где он был, и находившихся в ней людей. Вокруг длинного стола, покрытого черным, сидело человек двенадцать, всё в тех же одеяниях, как и те, которых он прежде видел. Некоторых Пьер знал по петербургскому обществу. На председательском месте сидел незнакомый молодой человек, в особом кресте на шее. По правую руку сидел итальянец-аббат, которого Пьер видел два года тому назад у Анны Павловны. Еще был тут один весьма важный сановник и один швейцарец-гувернер, живший прежде у Курагиных. Все торжественно молчали, слушая слова председателя, державшего в руке молоток. В стене была вделана горящая звезда; с одной стороны стола был небольшой ковер с различными изображениями, с другой было что-то в роде алтаря с Евангелием и черепом. Кругом стола было 7 больших, в роде церковных, подсвечников. Двое из братьев подвели Пьера к алтарю, поставили ему ноги в прямоугольное положение и приказали ему лечь, говоря, что он повергается к вратам храма.
— Он прежде должен получить лопату, — сказал шопотом один из братьев.
— А! полноте пожалуйста, — сказал другой.
Пьер, растерянными, близорукими глазами, не повинуясь, оглянулся вокруг себя, и вдруг на него нашло сомнение. «Где я? Что я делаю? Не смеются ли надо мной? Не будет ли мне стыдно вспоминать это?» Но сомнение это продолжалось только одно мгновение. Пьер оглянулся на серьезные лица окружавших его людей, вспомнил всё, что он уже прошел, и понял, что нельзя остановиться на половине дороги. Он ужаснулся своему сомнению и, стараясь вызвать в себе прежнее чувство умиления, повергся к вратам храма. И действительно чувство умиления, еще сильнейшего, чем прежде, нашло на него. Когда он пролежал несколько времени, ему велели встать и надели на него такой же белый кожаный фартук, какие были на других, дали ему в руки лопату и три пары перчаток, и тогда великий мастер обратился к нему. Он сказал ему, чтобы он старался ничем не запятнать белизну этого фартука, представляющего крепость и непорочность; потом о невыясненной лопате сказал, чтобы он трудился ею очищать свое сердце от пороков и снисходительно заглаживать ею сердце ближнего. Потом про первые перчатки мужские сказал, что значения их он не может знать, но должен хранить их, про другие перчатки мужские сказал, что он должен надевать их в собраниях и наконец про третьи женские перчатки сказал: «Любезный брат, и сии женские перчатки вам определены суть. Отдайте их той женщине, которую вы будете почитать больше всех. Сим даром уверите в непорочности сердца вашего ту, которую изберете вы себе в достойную каменьщицу». И помолчав несколько времени, прибавил: — «Но соблюди, любезный брат, да не украшают перчатки сии рук нечистых». В то время как великий мастер произносил эти последние слова, Пьеру показалось, что председатель смутился. Пьер смутился еще больше, покраснел до слез, как краснеют дети, беспокойно стал оглядываться и произошло неловкое молчание.
Молчание это было прервано одним из братьев, который, подведя Пьера к ковру, начал из тетради читать ему объяснение всех изображенных на нем фигур: солнца, луны, молотка. отвеса, лопаты, дикого и кубического камня, столба, трех окон и т. д. Потом Пьеру назначили его место, показали ему знаки ложи, сказали входное слово и наконец позволили сесть. Великий мастер начал читать устав. Устав был очень длинен, и Пьер от радости, волнения и стыда не был в состоянии понимать того, что читали. Он вслушался только в последние слова устава, которые запомнились ему.
«В наших храмах мы не знаем других степеней, — читал великий мастер, — кроме тех, которые находятся между добродетелью и пороком. Берегись делать какое-нибудь различие, могущее нарушить равенство. Лети на помощь к брату, кто бы он ни был, настави заблуждающегося, подними упадающего и не питай никогда злобы или вражды на брата. Будь ласков и приветлив. Возбуждай во всех сердцах огнь добродетели. Дели счастье с ближним твоим, и да не возмутит никогда зависть чистого сего наслаждения. Прощай врагу твоему, не мсти ему, разве только деланием ему добра. Исполнив таким образом высший закон, ты обрящешь следы древнего, утраченного тобой величества».
Кончил он и привстав обнял Пьера и поцеловал его. Пьер, с слезами радости на глазах, смотрел вокруг себя, не зная, что отвечать на поздравления и возобновления знакомств, с которыми окружили его. Он не признавал никаких знакомств; во всех людях этих он видел только братьев, с которыми сгорал нетерпением приняться за дело.
Великий мастер стукнул молотком, все сели по местам, и один прочел поучение о необходимости смирения.
Великий мастер предложил исполнить последнюю обязанность, и важный сановник, который носил звание собирателя милостыни, стал обходить братьев. Пьеру хотелось записать в лист милостыни все деньги, которые у него были, но он боялся этим выказать гордость, и записал столько же, сколько записывали другие.
Заседание было кончено, и по возвращении домой, Пьеру казалось, что он приехал из какого-то дальнего путешествия, где он провел десятки лет, совершенно изменился и отстал от прежнего порядка и привычек жизни.
IV
Скоро след това в тъмното помещение дойде за Пиер вече не предишният ритор, а поръчителят Виларски, когото той позна по гласа. На новите въпроси за твърдостта на намерението му Пиер отговори:
— Да, да, съгласен съм — и със сияеща детска усмивка, с открити тлъсти гърди, крачейки неравно и несмело с един събут и един обут крак, тръгна напред с шпага, опряна от Виларски до голата му гръд. От стаята го поведоха по коридори, завивайки назад и напред, и най-сетне го заведоха до вратата на ложата, Виларски се покашля, отговориха му с масонското, потропване с чукове и вратата пред тях се отвори. Нечий басов глас (очите на Пиер все още бяха вързани) му зададе няколко въпроса — кой е, де и кога е роден и така нататък. После отново го поведоха нанякъде, без да развързват очите му, и докато вървеше, му разказваха алегории за мъчнотиите на неговото пътешествие, за светата дружба, за предвечния строител на света, за мъжеството, с което трябва да понася труда и опасностите. През това пътешествие Пиер забеляза, че го наричаха ту търсещ, ту страдащ, ту искащ и при това тропаха различно с чукове и шпаги. Тъкмо когато го заведоха при някакъв предмет, забеляза, че между неговите ръководители стана объркване и смущение. Той чу как обкръжаващите го хора заспориха помежду си шепнешком и как един от тях настояваше да го прекарат по някакъв килим. След това хванаха дясната му ръка и я сложиха на нещо, а му заповядаха да опре с лявата един пергел до гърдите си и го накараха, повтаряйки думите, който четеше друг; да прочете клетвата за вярност на законите на ордена. След това угасиха свещите, запалиха спирт, както Пиер разбра по мириса, и му казаха, че ще види слаба светлина. Снеха му превръзката и Пиер като насън видя при слабата светлина на спиртния пламък няколко души в също такива престилки, каквато имаше риторът, които бяха застанали срещу него и държаха насочени към гърдите му шпаги. Между тях имаше един човек в бяла окървавена риза. Виждайки това, Пиер се приближи напред с гърди към шпагите й искаше те да се забият в него. Но шпагите се отклониха от него и веднага пак му сложиха превръзката.
— Сега ти видя слабата светлина — каза му нечий глас.
След това пак запалиха свещите, казаха му, че трябва да види пълната светлина и пак снеха превръзката и повече от десетина гласа казаха изведнъж:
— Sic transit gloria mundi![1]
Пиер полека-лека почна да идва на себе си и да оглежда стаята, дето беше, и намиращите се в нея хора. Около една дълга маса, покрита с черно седяха дванадесет души, все в същите облекла, както и ония, които бе видял по-рано. Някои от тях Пиер познаваше от петербургското общество. На председателското място седеше непознат млад човек с особен кръст на шията. От дясната му страна седеше италианецът абат, когото Пиер бе видял преди две години у Ана Павловна. Беше тук и един много важен сановник, и един швейцарец-гуверньор, който живееше по-рано у Курагини. Всички мълчаха тържествено, слушайки думите на председателя, който държеше в ръка чук. На стената беше закрепена горяща звезда от едната страна на масата имаше малък килим с различни изображения, от другата — нещо като олтар с евангелие и череп. Около масата имаше седем големи, подобни на църковните свещници. Двама от братята заведоха Пиер до олтара, поставиха краката му в правоъгълно положение и му заповядаха да легне; казвайки, че пада пред вратите на храма.
— Преди това трябва да му се даде мистрия — рече шепнешком един от братята.
— Ах! Стига, моля ви се — каза друг.
— Със смутени късогледи очи, без да се подчинява, Пиер се озърна наоколо си и изведнъж го обзе съмнение: „Де съм аз? Какво правя? Не ми ли се надсмиват? Няма ли да се срамувам, когато си спомням това?“ Но съмнението продължи само миг. Пиер погледна сериозните лица на хората около него, спомни си всичко, което бе вече преминал, и разбра, че не може да спре на половин път. Той се ужаси от съмнението си и мъчейки се да събуди в себе си предишното чувство на умиление, се простря пред вратите на храма. И наистина чувството на умиление го обзе още по-силно от по-рано. След като лежа известно време, заповядаха, му да стане и му надянаха също такава бяла кожена престилка, каквито носеха другите, дадоха му в ръцете мистрия и три чифта ръкавици и тогава великият майстор се обърна към него. Той му каза да се старае да не опетни с нищо белотата на тая престилка, която значеше здравина и непорочност; след това за мистрията, за която Пиер не разбираше какво означава, каза да работи с нея за очистване на своето сърце от пороци и снизходително да заглажда с нея сърцето на ближния си. След това за първия чифт мъжки ръкавици каза, че той не може да знае тяхното значение, но трябва да ги пази, за втория чифт мъжки ръкавици каза, че трябва да ги слага на събранията и най-сетне за третия чифт, за женските ръкавици, каза:
— Драги брате, и тия женски ръкавици са определени за вас. Дайте ги на оная жена, която ще почитате повече от всички. С тоя дар вие ще уверите в непорочността на сърцето си оная, която ще си изберете за достойна зидарка. — След късо мълчание добави: — Но, внимавай, драги брате, да не би тия ръкавици да украсят нечисти ръце: — В това време, когато великият майстор произнасяше последните думи, на Пиер му се стори, че председателят се смути. Пиер се смути още повече; изчерви се до просълзяване; както се изчервяват децата, почна да се озърта неспокойно и настъпи неловко мълчание.
Това мълчание беше нарушено от един брат, който заведе Пиер до килима и почна да му чете от една тетрадка обясненията на всяка изобразена по него фигура: слънце, луна, чук, отвес, мистрия; недялан камък и кубически камък, стълб, три прозореца и така нататък: След това определиха място на Пиер, показаха му знаковете на ложата, съобщиха му паролата за влизане и най-сетне му позволиха да седне. Великият майстор почна да чете устава. Уставът беше много дълъг и от радост, вълнение и срам Пиер не бе в състояние да разбира онова, което четяха. Той се вслуша само в последните думи на устава, които запомни.
— „В нашите храмове ние не знаем други степени — четеше великият майстор — освен ония, които са между добродетелта и порока. Пази се да не правиш някаква разлика, която може да наруши равенството. Лети на помощ на брат си, който и да е той, поучи заблуждаващия се, дигни падащия й не подхранвай никога злоба или вражда към брат си. Бъди любезен и приветлив. Разпалвай във всички сърца огъня на добродетелта. Споделяй щастието си с ближния и нека никога завист да не смути тая чиста наслада.
Прощавай на врага си, не му отмъщавай, освен като му правиш добро. Когато изпълниш по тоя начин висшия закон, ти ще намериш следите от древното, загубено от тебе величие“ — завърши той и като се привдигна, прегърна Пиер и го целуна.
Пиер гледаше около себе си със сълзи от радост в очите, без да знае какво да отговори на поздравленията и на възобновяване познанствата, с който го обкръжаваха. Той не признаваше никакви познанства; той виждаше само братя във всички хора и изгаряше от нетърпение да почне работа с тях.
Великият майстор удари с чукчето, всички насядаха по местата си и един прочете поучение за необходимостта от смирение.
Великият майстор предложи да изпълнят последното си задължение и важният сановник, който имаше званието събирач на милостиня, почна да обикаля братята. На Пиер му се искаше да запише в листа за милостинята всичките си пари, но се страхуваше да не прояви с това гордост и записа толкова, колкото записваха другите.
Заседанието свърши и когато се върна в къщи, на Пиер му се струваше, че е пристигнал от някакво далечно пътуване, дето е прекарал десетки години, съвсем се е изменил и изоставил предишния ред и навици на живота си.