Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава XXI
Ветер стих, черные тучи низко нависли над местом сражения, сливаясь на горизонте с пороховым дымом. Становилось темно, и тем яснее обозначалось в двух местах зарево пожаров. Канонада стала слабее, но трескотня ружей сзади и справа слышалась еще чаще и ближе. Как только Тушин с своими орудиями, объезжая и наезжая на раненых, вышел из-под огня и спустился в овраг, его встретило начальство и адъютанты, в числе которых были и штаб-офицер и Жерков, два раза посланный и ни разу не доехавший до батареи Тушина. Все они, перебивая один другого, отдавали и передавали приказания, как и куда идти, и делали ему упреки и замечания. Тушин ничем не распоряжался и молча, боясь говорить, потому что при каждом слове он готов был, сам не зная отчего, заплакать, ехал сзади на своей артиллерийской кляче. Хотя раненых велено было бросать, много из них тащилось за войсками и просилось на орудия. Тот самый молодцеватый пехотный офицер, который перед сражением выскочил из шалаша Тушина, был, с пулей в животе, положен на лафет Матвевны. Под горой бледный гусарский юнкер, одною рукой поддерживая другую, подошел к Тушину и попросился сесть.
— Капитан, ради бога, я контужен в руку, — сказал он робко. — Ради бога, я не могу идти. Ради бога!
Видно было, что юнкер этот уже не раз просился где-нибудь сесть и везде получал отказы. Он просил нерешительным и жалким голосом:
— Прикажите посадить, ради бога.
— Посадите, посадите, — сказал Тушин. — Подложи шинель, ты, дядя, — обратился он к своему любимому солдату. — А где офицер раненый?
— Сложили, кончился, — ответил кто-то.
— Посадите. Садитесь, милый, садитесь. Подстели шинель, Антонов.
Юнкер был Ростов. Он держал одною рукой другую, был бледен, и нижняя челюсть тряслась от лихорадочной дрожи. Его посадили на Матвевну, на то самое орудие, с которого сложили мертвого офицера. На подложенной шинели была кровь, в которой запачкались рейтузы и руки Ростова.
— Что, вы ранены, голубчик? — сказал Тушин, подходя к орудию, на котором сидел Ростов.
— Нет, контужен.
— Отчего же кровь-то на станине? — спросил Тушин.
— Это офицер, ваше благородие, окровянил, — отвечал солдат-артиллерист, обтирая кровь рукавом шинели и как будто извиняясь за нечистоту, в которой находилось орудие.
Насилу с помощью пехоты вывезли орудия в гору и, достигши деревни Гунтерсдорф, остановились. Стало уже так темно, что в десяти шагах нельзя было различить мундиров солдат, и перестрелка стала стихать. Вдруг близко с правой стороны послышались опять крики и пальба. От выстрелов уже блестело в темноте. Это была последняя атака французов, на которую отвечали солдаты, засевшие в дома деревни. Опять всё бросилось из деревни, но орудия Тушина не могли двинуться, и артиллеристы, Тушин и юнкер молча переглядывались, ожидая своей участи. Перестрелка стала стихать, и из боковой улицы высыпали оживленные говором солдаты.
— Цел, Петров? — спрашивал один.
— Задали, брат, жару. Теперь не сунутся, — говорил другой.
— Ничего не видать. Как они в своих-то зажарили! Не видать, темь, братцы. Нет ли напиться?
Французы последний раз были отбиты. И опять, в совершенном мраке, орудия Тушина, как рамой окруженные гудевшею пехотой, двинулись куда-то вперед.
В темноте как будто текла невидимая мрачная река, все в одном направлении, гудя шепотом, говором и звуками копыт и колес. В общем гуле из-за всех других звуков яснее всех были стоны и голоса раненых во мраке ночи. Их стоны, казалось, наполняли собой весь этот мрак, окружавший войска. Их стоны и мрак этой ночи — это было одно и то же. Через несколько времени в движущейся толпе произошло волнение. Кто-то проехал со свитой на белой лошади и что-то сказал, проезжая.
— Что сказал? Куда теперь? Стоять, что ль? Благодарил, что ли? — послышались жадные расспросы со всех сторон, и вся движущаяся масса стала напирать сама на себя (видно, передние остановились), и пронесся слух, что велено остановиться. Все остановились, как шли, на середине грязной дороги.
Засветились огни, и слышнее стал говор. Капитан Тушин, распорядившись по роте, послал одного из солдат отыскивать перевязочный пункт или лекаря для юнкера и сел у огня, разложенного на дороге солдатами. Ростов перетащился тоже к огню. Лихорадочная дрожь от боли, холода и сырости трясла все его тело. Сон непреодолимо клонил его, но он не мог заснуть от мучительной боли в нывшей и не находившей положения руке. Он то закрывал глаза, то взглядывал на огонь, казавшийся ему горячо-красным, то на сутуловатую слабую фигурку Тушина, по-турецки сидевшего подле него. Большие добрые и умные глаза Тушина с сочувствием и состраданием устремлялись на него. Он видел, что Тушин всею душой хотел и ничем не мог помочь ему.
Со всех сторон слышны были шаги и говор проходивших, проезжавших и кругом размещавшейся пехоты. Звуки голосов, шагов и переставляемых в грязи лошадиных копыт, ближний и дальний треск дров сливались в один колеблющийся гул.
Теперь уже не текла, как прежде, во мраке невидимая река, а будто после бури укладывалось и трепетало мрачное море. Ростов бессмысленно смотрел и слушал, что происходило перед ним и вокруг него. Пехотный солдат подошел к костру, присел на корточки, всунул руки в огонь и отвернул лицо.
— Ничего, ваше благородие? — сказал он, вопросительно обращаясь к Тушину. — Вот отбился от роты, ваше благородие; сам не знаю где. Беда!
Вместе с солдатом подошел к костру пехотный офицер с подвязанною щекой и, обращаясь к Тушину, просил приказать подвинуть крошечку орудия, чтобы провезти повозку. За ротным командиром набежали на костер два солдата. Они отчаянно ругались и дрались, выдергивая друг у друга какой-то сапог.
— Как же, ты поднял! Ишь ловок! — кричал один хриплым голосом.
Потом подошел худой, бледный солдат с шеей, обвязанной окровавленною подверткой, и сердитым голосом требовал воды у артиллеристов.
— Что ж, умирать, что ли, как собаке? — говорил он.
Тушин велел дать ему воды. Потом подбежал веселый солдат, прося огоньку в пехоту.
— Огоньку горяченького в пехоту! Счастливо оставаться, землячки, благодарим за огонек, мы назад с процентой отдадим, — говорил он, унося куда-то в темноту краснеющуюся головешку.
За этим солдатом четыре солдата, неся что-то тяжелое на шинели, прошли мимо костра. Один из них споткнулся.
— Ишь черти, на дороге дрова положили, — проворчал он.
— Кончился, что ж его носить? — сказал один из них.
— Ну, вас!
И они скрылись во мраке с своею ношей.
— Что? болит? — спросил Тушин шепотом у Ростова.
— Болит.
— Ваше благородие, к генералу. Здесь в избе стоят, — сказал фейерверкер, подходя к Тушину.
— Сейчас, голубчик.
Тушин встал и, застегивая шинель и оправляясь, отошел от костра…
Недалеко от костра артиллеристов, в приготовленной для него избе, сидел князь Багратион за обедом, разговаривая с некоторыми начальниками частей, собравшимися у него. Тут был старичок с полузакрытыми глазами, жадно обгладывавший баранью кость, и двадцатидвухлетний безупречный генерал, раскрасневшийся от рюмки водки и обеда, и штаб-офицер с именным перстнем, и Жерков, беспокойно оглядывавший всех, и князь Андрей, бледный, с поджатыми губами и лихорадочно блестящими глазами.
В избе стояло прислоненное в углу взятое французское знамя, и аудитор с наивным лицом щупал ткань знамени и, недоумевая, покачивал головой, может быть, оттого, что его и в самом деле интересовал вид знамени, а может быть, и оттого, что ему тяжело было голодному смотреть на обед, за которым ему недостало прибора. В соседней избе находился взятый в плен драгунами французский полковник. Около него толпились, рассматривая его, наши офицеры. Князь Багратион благодарил отдельных начальников и расспрашивал о подробностях дела и о потерях. Полковой командир, представлявшийся под Браунау, докладывал князю, что, как только началось дело, он отступил из леса, собрал дроворубов и, пропустив их мимо себя, с двумя батальонами ударил в штыки и опрокинул французов.
— Как я увидал, ваше сиятельство, что первый батальон расстроен, я стал на дороге и думаю: «Пропущу этих и встречу батальным огнем»; так и сделал.
Полковому командиру так хотелось сделать это, так он жалел, что не успел этого сделать, что ему казалось, что все это точно было. Да, может быть, и в самом деле было? Разве можно было разобрать в этой путанице, что было и чего не было?
— Причем, должен заметить, ваше сиятельство, — продолжал он, вспоминая о разговоре Долохова с Кутузовым и о последнем свидании своем с разжалованным, — что рядовой, разжалованный Долохов, на моих глазах взял в плен французского офицера и особенно отличился.
— Здесь-то я видел, ваше сиятельство, атаку павлоградцев, — беспокойно оглядываясь, вмешался Жерков, который вовсе не видал в этот день гусар, а только слышал о них от пехотного офицера. — Смяли два каре, ваше сиятельство.
На слова Жеркова некоторые улыбнулись, как и всегда ожидая от него шутки; но, заметив, что то, что он говорил, клонилось тоже к славе нашего оружия и нынешнего дня, приняли серьезное выражение, хотя многие очень хорошо знали, что то, что говорил Жерков, была ложь, ни на чем не основанная. Князь Багратион обратился к старичку полковнику.
— Благодарю всех, господа, все части действовали геройски: пехота, кавалерия и артиллерия. Каким образом в центре оставлены два орудия? — спросил он, ища кого-то глазами. (Князь Багратион не спрашивал про орудия левого фланга; он знал уже, что там в самом начале дела были брошены все пушки.) —Я вас, кажется, просил, — обратился он к дежурному штаб-офицеру.
— Одно было подбито, — отвечал дежурный штаб-офицер, — а другое, я не могу понять; я сам там все время был и распоряжался и только что отъехал… Жарко было, правда, — прибавил он скромно.
Кто-то сказал, что капитан Тушин стоит здесь у самой деревни и что за ним уже послано.
— Да вот вы были, — сказал князь Багратион, обращаясь к князю Андрею.
— Как же, мы вместе немного не съехались, — сказал дежурный штаб-офицер, приятно улыбаясь Болконскому.
— Я не имел удовольствия вас видеть, — холодно и отрывисто сказал князь Андрей.
Все помолчали. На пороге показался Тушин, робко пробиравшийся из-за спин генералов. Обходя генералов в тесной избе, сконфуженный, как и всегда, при виде начальства, Тушин не рассмотрел древка знамени и спотыкнулся на него. Несколько голосов засмеялось.
— Каким образом орудие оставлено? — спросил Багратион, нахмурившись не столько на капитана, сколько на смеявшихся, в числе которых громче всех слышался голос Жеркова.
Тушину теперь только, при виде грозного начальства, во всем ужасе представилась его вина и позор в том, что он, оставшись жив, потерял два орудия. Он так был взволнован, что до сей минуты не успел подумать об этом. Смех офицеров еще больше сбил его с толку. Он стоял перед Багратионом с дрожащею нижнею челюстью и едва проговорил:
— Не знаю… ваше сиятельство… людей не было, ваше сиятельство.
— Вы бы могли из прикрытия взять!
Что прикрытия не было, этого не сказал Тушин, хотя это была сущая правда. Он боялся подвести этим другого начальника и молча, остановившимися глазами, смотрел прямо в лицо Багратиону, как смотрит сбившийся ученик в глаза экзаменатору.
Молчание было довольно продолжительно. Князь Багратион, видимо, не желая быть строгим, не находился, что сказать; остальные не смели вмешаться в разговор. Князь Андрей исподлобья смотрел на Тушина, и пальцы его рук нервически двигались.
— Ваше сиятельство, — прервал князь Андрей молчание своим резким голосом, — вы меня изволили послать к батарее капитана Тушина. Я был там и нашел две трети людей и лошадей перебитыми, два орудия исковерканными и прикрытия никакого.
Князь Багратион и Тушин одинаково упорно смотрели теперь на сдержанно и взволнованно говорившего Болконского.
— И ежели, ваше сиятельство, позволите мне высказать свое мнение, — продолжал он, — то успехом дня мы обязаны более всего действию этой батареи и геройской стойкости капитана Тушина с его ротой, — сказал князь Андрей и, не ожидая ответа, тотчас же встал и отошел от стола.
Князь Багратион посмотрел на Тушина и, видимо, не желая выказать недоверия к резкому суждению Болконского и вместе с тем чувствуя себя не в состоянии вполне верить ему, наклонил голову и сказал Тушину, что он может идти. Князь Андрей вышел за ним.
— Вот спасибо, выручил, голубчик, — сказал ему Тушин.
Князь Андрей оглянул Тушина и, ничего не сказав, отошел от него. Князю Андрею было грустно и тяжело. Все это было так странно, так непохоже на то, чего он надеялся.
«Кто они? Зачем они? Что им нужно? И когда все это кончится?» — думал Ростов, глядя на переменявшиеся перед ним тени. Боль в руке становилась все мучительнее. Сон клонил непреодолимо, в глазах прыгали красные круги, и впечатление этих голосов и этих лиц и чувство одиночества сливались с чувством боли. Это они, эти солдаты, и раненые и нераненые, — это они-то и давили, и тяготили, и выворачивали жилы, и жгли мясо в его разломанной руке и плече. Чтоб избавиться от них, он закрыл глаза.
Он забылся на одну минуту, но в этот короткий промежуток забвения он видел во сне бесчисленное количество предметов: он видел свою мать и ее большую белую руку, видел худенькие плечи Сони, глаза и смех Наташи, и Денисова с его голосом и усами, и Телянина, и всю свою историю с Теляниным и Богданычем. Вся эта история была одно и то же, что этот солдат с резким голосом, и эта-то вся история и этот-то солдат так мучительно, неотступно держали, давили и все в одну сторону тянули его руку. Он пытался устраниться от них, но они не отпускали ни на волос, ни на секунду его плечо. Оно бы не болело, оно было бы здорово, ежели бы они не тянули его; но нельзя было избавиться от них.
Он открыл глаза и поглядел вверх. Черный полог ночи на аршин висел над светом углей. В этом свете летали порошинки падавшего снега. Тушин не возвращался, лекарь не приходил. Он был один, только какой-то солдатик сидел теперь голый по другую сторону огня и грел свое худое желтое тело.
«Никому не нужен я! — думал Ростов. — Некому ни помочь, ни пожалеть. А был же и я когда-то дома, сильный, веселый, любимый». Он вздохнул и со вздохом невольно застонал.
— Ай болит что? — спросил солдатик, встряхивая свою рубаху над огнем, и, не дожидаясь ответа, крякнув, прибавил:— Мало ли за день народу попортили — страсть!
Ростов не слушал солдата. Он смотрел на порхавшие над огнем снежинки и вспоминал русскую зиму с теплым, светлым домом, пушистою шубой, быстрыми санями, здоровым телом и со всею любовью и заботою семьи. «И зачем я пошел сюда!» — думал он.
На другой день французы не возобновляли нападения, и остаток Багратионова отряда присоединился к армии Кутузова.
XXI
Вятърът затихна, черни облаци надвиснаха ниско над мястото на сражението и се сливаха на кръгозора с барутния дим. Стъмняваше се и от това на две места още по-ясно личеше зарево на пожар. Канонадата стана по-слаба, но пукотът на пушки, отзад и вдясно, се чуваше все по-често и по-близо. Отстъпвайки заедно с оръдията си, Тушин трябваше ту да заобикаля ранени, ту се натъкваше на други и щом излезе от обсега на огъня и се спусна в дола, посрещна го началството и адютантите, между които бяха и щаб-офицерът, и Жерков, изпращан дваж, но нестигнал ни веднъж до батареята на Тушин. Всички се надпреварваха да му дават и предават заповеди как и къде да върви и му отправяха укори и бележки. Яхнал своята артилерийска кранта, Тушин не даваше никакви нареждания и се движеше отзад мълком, защото се страхуваше да говори, тъй като при всяка дума, без сам да знае от какво, беше готов да заплаче. Макар че бе заповядано да изоставят ранените, мнозина от тях се мъкнеха след войските и молеха да ги качат на оръдията. Същият оня пехотен офицер с юнашки вид, който преди сражението бе изскочил от колибата на Тушин, сега, с куршум в корема, бе сложен върху лафета на Матвеевна. В подножието на височината един блед юнкер-хусар, който крепеше едната си ръка с другата, се приближи до Тушин и помоли да се качи.
— Капитане, за Бога, контузен съм в ръката — каза той стеснително. — За Бога, не мога да вървя. За Бога!
Личеше, че тоя юнкер неведнъж досега бе молил да се качи някъде и че навсякъде са му отказвали. Той се молеше с нерешителен и жалък глас.
— Заповядайте да ме качат, за Бога!
— Качете го, качете го — каза Тушин. — Постели шинела си, чичо — обърна се той към своя любим войник. — Но де е раненият офицер?
— Свалихме го, свърши — отговори някой.
— Качете го. Седнете, мили, седнете. Постели шинела, Антонов.
Юнкерът беше Ростов. Той държеше с едната си ръка другата, беше блед и долната му челюст играеше от трескави тръпки. Качиха го на Матвеевна, на същото оръдие, от което бяха снели умрелия офицер. По постлания шинел имаше кръв, с която се изцапаха рейтузите[1] и ръцете на Ростов.
— Ранен ли сте, гълъбче? — каза Тушин, като се приближи до оръдието, на което бе седнал Ростов.
— Не, контузен.
— Защо има тогава кръв по оръдието? — попита Тушин.
— То, офицерът, ваше благородие, го накърви — отговори един войник-артилерист, като избърса с ръкава на шинела си кръвта и сякаш се извиняваше за нечистото състояние на оръдието.
Едва-едва с помощта на пехотата изкачиха оръдията по височината и когато стигнаха до село Гунтерсдорф, спряха. Толкова бе притъмняло, че от десет крачки не можеха да се различават мундирите на войниците и престрелката почна да затихва. Изведнъж някъде наблизо вдясно отново се чуха викове и стрелба. От изстрелите в тъмнината вече се святкаше. Това беше последната атака на французите, на която отвръщаха войниците, залостили се в селските къщи. Отново всичко се втурна вън от селото, но оръдията на Тушин не можеха да мръднат и артилеристите, Тушин и юнкерът се споглеждаха мълком и очакваха участта си. Престрелката почна да затихва и от страничната улица се изсипаха оживени от приказки войници.
— Жив ли си, Петров? — питаше един.
— Сгряхме ги както трябва, драги. Сега вече няма да се пъхат — рече друг.
— Нищо не се вижда. Как пердашиха своите! Не се вижда, тъмно, братчета. Нямате ли водица?
И последния път французите бяха отблъснати. И в пълния мрак оръдията на Тушин, обкръжени като с рамка от зашумялата пехота, отново тръгнаха някъде напред.
Сякаш невидима мрачна река течеше в тъмнината, все в една посока, забучала от шепот, говор и шум от копита и колела. В общото бучене по-ясни от всички други звуци бяха охканията и гласовете на ранените сред нощния мрак. Техните охкания като че изпълваха всичкия този мрак, който обкръжаваше войските. Техните охкания и мракът на тая нощ — бяха едно и също нещо. След известно време в движещото се множество настъпи вълнение. Някой бе минал на бял кон със свита и казал нещо, минавайки.
— Какво каза? Накъде ще вървим сега? Или ще стоим? Благодари ли той, или не? — чуха се жадни питания от всички страни и цялата движеща се маса почна сама да се натиска (личеше, че предните бяха се спрели) и се разнесе слух, че е заповядано да спрат. Всички, както вървяха, спряха сред калния път.
Пламнаха огньове и по-ясно се чу глъчката от разговори. Капитан Тушин, който даде нареждания на ротата, изпрати войник да търси превързочен пункт или лекар за юнкера и седна при огъня, накладен на пътя от войниците. Ростов се довлече също до огъня. Трескави тръпки от болка, студ и влага раздрусваха цялото му тяло. Оборваше го непобедим сън, но не можеше да заспи от мъчителната болежка в ръката, която не знаеше как да държи. Той ту затваряше очи, ту поглеждаше огъня, който му се струваше жаркочервен, ту прегърбената, слаба фигура на Тушин, седнал турски до него. Големите добри и умни очи на Тушин се насочваха към него със съчувствие и състрадание. Той виждаше, че Тушин от цялата си душа искаше, но не можеше с нищо да му помогне.
От всички страни се чуваха стъпки и приказки на хора, които минаваха пеш или на коне, и на пехотата, която се настаняваше наоколо. Шумът от гласовете, стъпките и шляпащите в калта конски копита, близкото и далечно пращене на дървата се сливаха с колебливо бучене.
Сега вече не течеше както по-рано невидима в мрака река, а сякаш мрачно море се укротяваше след буря и тръпнеше. Ростов гледаше и слушаше безсмислено, онова, което ставаше пред и около него. Пехотен войник приближи до огъня, приклекна, пъхна ръце в огъня и извърна лице.
— Нали може, ваше благородие? — каза той въпросително на Тушин. — На, отделих се от ротата, ваше благородие; сам не зная де съм. Лошо!
Заедно с войника до огъня дойде пехотен офицер с превързана буза и помоли Тушин да отместят мъничко оръдията, за да прекара една каруца. След ротния командир дотърчаха при огъня двама войника. Те страшно се биеха и ругаеха и си издърпваха един от друг някакъв ботуш.
— Тъй, а, ти си го бил дигнал! Я гледай: какъв майстор бил! — викаше продрано единият.
След това дойде слаб, блед войник, чиято шия беше превързана с кървава партенка, и сърдито поиска вода от артилеристите.
— Какво, да мра като куче ли? — каза той.
Тушин заповяда да му дадат вода. След това притича един весел войник и поиска да вземе огънче за пехотата.
— Горещо огънче за пехотата! Останете си със здраве, землячета, благодарим ви за огънчето, ние ще ви го върнем с лихвата — рече той, като понесе нанякъде в тъмнината една червена главничка.
След тоя войник край огъня минаха четворица войници, които носеха на шинел нещо тежко. Един от тях се препъна.
— Гледай ги, дяволите, сложили дърва на пътя — измърмори той.
— Свърши, защо ще го носим? — рече друг.
— Я не дрънкайте!
И изчезнаха в мрака с товара си.
— Какво? Боли ли? — обърна се шепнешком Тушин към Ростов.
— Боли.
— Ваше благородие, викат ви при генерала. Там в къщата е — каза един фойерверкер, като се приближи до Тушин.
— Ей сега, гълъбче.
Тушин стана и се отдалечи от огъня, като закопчаваше и оправяше шинела си.
Недалеч от огъня на артилеристите, в приготвена за него селска къща, княз Багратион бе седнал да обядва, разговаряйки с някои началници на части, които се бяха събрали при него. Тук беше старчето с полузатворените очи, което огризваше лакомо една овнешка кост, и безукорният, с двадесет и две години служба, генерал, зачервен от една чашка водка и от обеда, и щаб-офицерът, който имаше пръстен с името си, и Жерков, който безпокойно оглеждаше всички, и княз Андрей, блед, със стиснати устни и трескаво блеснали очи.
В ъгъла на стаята беше опряно взетото френско знаме и аудиторът с наивно лице опипваше тъканта на знамето и с недоумение клатеше глава, може би защото наистина го интересуваше видът на знамето, а може би защото бе гладен и му беше тежко да гледа обеда, на който нямаше прибор за него. В съседната къща се намираше плененият от драгуните френски полковник. Около него се бяха струпали наши офицери и го разглеждаха. Княз Багратион благодареше на отделните началници и разпитваше за подробностите на сражението и за загубите. Полковият командир, който се бе представил при Браунау, докладваше на княза, че тъкмо когато се почнал боят, той отстъпил от гората, събрал секачите на дърва, пуснал ги да минат край него и с два батальона тръгнал на щик и отблъснал французите.
— Щом видях, ваше сиятелство, че първият батальон е разстроен, аз застанах на пътя и си казах: „Ще пусна тия и ще посрещна неприятеля с барабанен огън“ — така и направих.
На полковия командир толкова му се искаше да направи това, толкова съжаляваше, че не бе успял да го направи, та му се струваше, че всичко наистина бе станало тъй. А може пък наистина тъй да беше станало? Нима в оная бъркотия човек можеше да разбере какво е станало и какво не?
— При това трябва да забележа, ваше сиятелство — продължи той, спомняйки си разговора на Долохов с Кутузов и своята последна среща с разжалвания, — че редникът, разжалваният Долохов, пред очите ми плени един френски офицер и особено се отличи.
— Тъкмо там видях, ваше сиятелство, атаката на павлоградците — вмеси се и погледна неспокойно наоколо си Жерков, който през тоя ден съвсем не бе видял хусарите, а само бе чул за тях от един пехотен офицер. — Унищожиха две карета, ваше сиятелство.
Неколцина се усмихнаха на Жерковите думи, защото както винаги очакваха от него някоя шега; но като разбраха, че това, което той каза, подчертава също славата на нашето оръжие и на днешния ден, веднага станаха сериозни, макар мнозина да знаеха много добре, че онова, което казваше Жерков, беше лъжа, и то без каквото и да е основание. Княз Багратион се обърна към старчето-полковник.
— Благодаря на всички, господа, всички части действуваха геройски; и пехота, и кавалерия, и артилерия. Но как така са били изоставени в центъра две оръдия? — попита той и потърси с поглед някого. (Княз Багратион не питаше за оръдията от левия фланг; той знаеше вече, че там още от началото на сражението всички топове бяха изоставени.) — Аз бях ви помолил, струва ми се — обърна се той към дежурния щабофицер.
— Едното оръдие беше ударено — отговори дежурният щабофицер, — а за другото не мога да разбера; през всичкото време бях там и се разпореждах и щом съм си отишъл… Вярно, боят беше ожесточен — прибави скромно той.
Някой каза, че капитан Тушин е тук, до селото, и че са изпратили вече да го викат.
— Но вие бяхте там, нали? — каза княз Багратион на княз Андрей.
— Разбира се, ние почти се заварихме — каза дежурният щабофицер и се усмихна приятно на Болконски.
— Аз нямах удоволствието да ви видя — студено и късо рече княз Андрей. Всички замълчаха.
Тушин се появи на прага и почна стеснително да се промъква зад гърба на генералите. Като избикаляше в тясната стая генералите, сконфузен както винаги, когато биваше пред началство, Тушин не съзря дръжката на знамето и се препъна в нея. Няколко души се засмяха.
— Как така е изоставено оръдието? — попита Багратион, намръщен не толкова на капитана, колкото на разсмелите се, между които най-силно се чуваше гласът на Жерков.
Едва сега пред страшното началство Тушин си представи целия ужас на своята вина и позор за това, че бе останал жив, но бе загубил две оръдия. Той беше толкова развълнуван, че до тоя миг не бе успял да помисли за това. А смехът на офицерите го обърка още повече. Той стоеше пред Багратион с разтреперана долна челюст и едва продума:
— Не знам… ваше сиятелство… нямаше хора, ваше сиятелство.
— Можехте да вземете от прикритието.
Тушин не каза, че нямаше прикритие, макар че това беше чиста истина. Той се страхуваше да не изложи с това друг началник и мълком, с неподвижни очи гледаше Багратион в лицето, както объркан ученик гледа в очите на учителя, който го изпитва.
Мълчанието бе доста продължително. Княз Багратион, който явно не искаше да бъде строг, не знаеше какво да каже; останалите не смееха да се намесят в разговора. Княз Андрей гледаше Тушин изпод вежди и пръстите на ръцете му се движеха нервно.
— Ваше сиятелство — наруши мълчанието княз Андрей със своя рязък глас, — вие благоволихте да ме изпратите до батареята на капитан Тушин. Аз отидох там и намерих две трети от хората и конете избити, две оръдия изпотрошени и никакво прикритие.
И княз Багратион, и Тушин се бяха втренчили сега в Болконски, който говореше сдържано и развълнувано.
— И ако ми позволите, ваше сиятелство, да кажа мнението си — продължи той, — ние дължим днешния успех най-много на тая батарея и на геройската твърдост на капитан Тушин и неговата рота — каза княз Андрей и без да чака отговор, веднага стана и се дръпна от масата.
Княз Багратион погледна Тушин и очевидно не искаше да прояви недоверие към рязката преценка на Болконски, но в същото време усещаше, че не може да му вярва напълно, наведе глава и каза на Тушин, че може да си отиде. Княз Андрей излезе след него.
— Благодаря ви, драги, помогнахте ми — каза му Тушин.
Княз Андрей изгледа Тушин и без да каже нещо, се отдалечи от него. Тъжно и тежко беше на княз Андрей. Всичко това беше толкова странно, толкова различно от онова, на което той се бе надявал.
„Кои са те? Защо са дошли? Какво искат? И кога ще свърши всичко туй?“ — мислеше Ростов, като гледаше сменящите се пред него сенки. Болката в ръката ставаше все по-мъчителна. Сънят го натискаше непобедимо, пред очите му играеха червени кръгове и впечатлението от тия гласове и тия лица, и чувството на самотност се сливаха с чувството на болка. Те, именно тия войници, ранени и неранени, те именно натискаха и смазваха, и извиваха жилите, и горяха месото в неговата счупена на парчета ръка и в рамото му. Той затвори очи, за да се спаси от тях.
За миг се унесе, но в тоя кратък промеждутък на забрава видя насън безброй неща: видя майка си и нейната голяма бяла ръка, видя слабичките рамене на Соня, очите и смеха на Наташа и Денисов с неговия глас и мустаци, и Телянин, и цялата своя история с Телянин и Богданич. Цялата тая история беше същото, както тоя войник с резкия глас, и тъкмо цялата тая история, и тъкмо тоя войник го държаха така мъчително, неотстъпно, притискаха го и дърпаха ръката му все на една страна. Той се опитваше да се отърве от тях, но те не пускаха рамото му ни най-малко, нито за секунда. То нямаше да го боли, то щеше да бъде здраво, ако те не го дърпаха; но не можеше да се избави от тях.
Той отвори очи и погледна нагоре. Черната завеса на нощта висеше на около аршин над светлината от въглените. В тая светлина хвърчаха прашинки падащ сняг. Тушин не се бе върнал, не идеше и лекар. Той беше самичък и само едно войниче седеше сега голо от другата страна на огъня и грееше мършавото си жълто тяло.
„Никому не съм потребен! — помисли Ростов. — Няма кой нито да ми помогне, нито да ме пожали. А някога и аз си бях в къщи — силен, весел, обичан.“ Той въздъхна и с въздишката, без да ще, изохка.
— Боли ли те нещо? — попита войничето, като изтърсваше над огъня ризата си, и без да чака отговор, изпъшка и добави: — Малко ли хора потрошиха тоя ден — ужас!
Ростов не чу войника. Той гледаше пърхащите над огъня снежинки и си спомни руската зима с топла светла стая, с пухкава шуба, с бърза шейна, здраво тяло и с всичката обич и грижа на семейството. „Защо ли дойдох тук!“ — помисли той.
На следния ден французите не подновиха нападението и остатъкът от Багратионовия отряд се присъедини към армията на Кутузов.