Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Часть третья
Глава I
В 1808 году император Александр ездил в Эрфурт для нового свидания с императором Наполеоном, и в высшем Петербургском обществе много говорили о величии этого торжественного свидания.
В 1809 году близость двух властелинов мира, как называли Наполеона и Александра, дошла до того, что, когда Наполеон объявил в этом году войну Австрии, то русский корпус выступил за-границу для содействия своему прежнему врагу Бонапарте против прежнего союзника, австрийского императора; до того, что в высшем свете говорили о возможности брака между Наполеоном и одной из сестер императора Александра. Но, кроме внешних политических соображений, в это время внимание русского общества с особенной живостью обращено было на внутренние преобразования, которые были производимы в это время во всех частях государственного управления.
Жизнь между тем, настоящая жизнь людей с своими существенными интересами здоровья, болезни, труда, отдыха, с своими интересами мысли, науки, поэзии, музыки, любви, дружбы, ненависти, страстей, шла как и всегда независимо и вне политической близости или вражды с Наполеоном Бонапарте, и вне всех возможных преобразований.
Князь Андрей безвыездно прожил два года в деревне. Все те предприятия по именьям, которые затеял у себя Пьер и не довел ни до какого результата, беспрестанно переходя от одного дела к другому, все эти предприятия, без выказыванья их кому бы то ни было и без заметного труда, были исполнены князем Андреем.
Он имел в высшей степени ту недостававшую Пьеру практическую цепкость, которая без размахов и усилий с его стороны давала движение делу.
Одно именье его в триста душ крестьян было перечислено в вольные хлебопашцы (это был один из первых примеров в России), в других барщина заменена оброком. В Богучарово была выписана на его счет ученая бабка для помощи родильницам, и священник за жалованье обучал детей крестьянских и дворовых грамоте.
Одну половину времени князь Андрей проводил в Лысых Горах с отцом и сыном, который был еще у нянек; другую половину времени в богучаровской обители, как называл отец его деревню. Несмотря на выказанное им Пьеру равнодушие ко всем внешним событиям мира, он усердно следил за ними, получал много книг, и к удивлению своему замечал, когда к нему или к отцу его приезжали люди свежие из Петербурга, из самого водоворота жизни, что эти люди, в знании всего совершающегося во внешней и внутренней политике, далеко отстали от него, сидящего безвыездно в деревне.
Кроме занятий по именьям, кроме общих занятий чтением самых разнообразных книг, князь Андрей занимался в это время критическим разбором наших двух последних несчастных кампаний и составлением проекта об изменении наших военных уставов и постановлений.
Весною 1809 года, князь Андрей поехал в рязанские именья своего сына, которого он был опекуном.
Пригреваемый весенним солнцем, он сидел в коляске, поглядывая на первую траву, первые листья березы и первые клубы белых весенних облаков, разбегавшихся по яркой синеве неба. Он ни о чем не думал, а весело и бессмысленно смотрел по сторонам.
Проехали перевоз, на котором он год тому назад говорил с Пьером. Проехали грязную деревню, гумны, зеленя, спуск, с оставшимся снегом у моста, подъём по размытой глине, полосы жнивья и зеленеющего кое-где кустарника и въехали в березовый лес по обеим сторонам дороги. В лесу было почти жарко, ветру не слышно было. Береза вся обсеянная зелеными клейкими листьями, не шевелилась и из-под прошлогодних листьев, поднимая их, вылезала зеленея первая трава и лиловые цветы. Рассыпанные кое-где по березнику мелкие ели своей грубой вечной зеленью неприятно напоминали о зиме. Лошади зафыркали, въехав в лес, и виднее запотели.
Лакей Петр что-то сказал кучеру, кучер утвердительно ответил. Но видно Петру мало было сочувствования кучера: он повернулся на козлах к барину.
— Ваше сиятельство, лёгко как! — сказал он, почтительно улыбаясь.
— Что!
— Лёгко, ваше сиятельство.
«Что он говорит?» подумал князь Андрей. «Да, об весне верно, подумал он, оглядываясь по сторонам. И то зелено всё уже… как скоро! И береза, и черемуха, и ольха уж начинает… А дуб и не заметно. Да, вот он, дуб».
На краю дороги стоял дуб. Вероятно в десять раз старше берез, составлявших лес, он был в десять раз толще и в два раза выше каждой березы. Это был огромный в два обхвата дуб с обломанными, давно видно, суками и с обломанной корой, заросшей старыми болячками. С огромными своими неуклюжими, несимметрично-растопыренными, корявыми руками и пальцами, он старым, сердитым и презрительным уродом стоял между улыбающимися березами. Только он один не хотел подчиняться обаянию весны и не хотел видеть ни весны, ни солнца.
«Весна, и любовь, и счастие!» — как будто говорил этот дуб, — «и как не надоест вам всё один и тот же глупый и бессмысленный обман. Всё одно и то же, и всё обман! Нет ни весны, ни солнца, ни счастия. Вон смотрите, сидят задавленные мертвые ели, всегда одинакие, и вон и я растопырил свои обломанные, ободранные пальцы, где ни выросли они — из спины, из боков; как выросли — так и стою, и не верю вашим надеждам и обманам».
Князь Андрей несколько раз оглянулся на этот дуб, проезжая по лесу, как будто он чего-то ждал от него. Цветы и трава были и под дубом, но он всё так же, хмурясь, неподвижно, уродливо и упорно, стоял посреди их.
«Да, он прав, тысячу раз прав этот дуб, думал князь Андрей, пускай другие, молодые, вновь поддаются на этот обман, а мы знаем жизнь, — наша жизнь кончена!» Целый новый ряд мыслей безнадежных, но грустно-приятных в связи с этим дубом, возник в душе князя Андрея. Во время этого путешествия он как будто вновь обдумал всю свою жизнь, и пришел к тому же прежнему успокоительному и безнадежному заключению, что ему начинать ничего было не надо, что он должен доживать свою жизнь, не делая зла, не тревожась и ничего не желая.
Част трета
I
В 1808 година император Александър ходи в Ерфурт за нова среща с император Наполеон и във висшето петербургско общество много се разправяше за величието на тая тържествена среща.
В 1809 година близостта на двамата властелини на мира, както наричаха Наполеон и Александър, стигна дотам, че когато Наполеон през тая година обяви война на Австрия, един руски корпус мина границата да съдействува на предишния си враг Бонапарт против предишния си съюзник, австрийския император; дотам, че във висшето общество се говореше за възможен брак на Наполеон с една от сестрите на император Александър. Но освен външнополитическите съображения вниманието на руското общество в това време беше насочено с особена живост към вътрешните преобразования, които бяха прокарвани тогава във всичките области на държавното управление.
Ала животът през това време, истинският живот на хората с техните съществени интереси за здравето, за болестите, за труда и отдиха, с техните интереси на мисълта, на науката, поезията, музиката, любовта, приятелството, омразата и страстите си течеше както винаги, независимо и извън политическата близост или вражда с Наполеон Бонапарте и извън всичките възможни преобразования.
Княз Андрей проживя неотлъчно две години на село. Всички начинания, които Пиер бе замислил в именията си и не докара до никакъв резултат, тъй като сменяше непрестанно една работа с друга, всички тия начинания бяха изпълнени от княз Андрей, без да разправя комуто и да било за тях и без особен труд.
Той имаше в най-висока степен онази липсваща на Пиер практическа упоритост, която без размах и усилия от негова страна даваше движение на работата.
Едно негово имение с триста души селяни беше записано като свободни земеделци (това бе един от първите примери в Русия), а в другите — ангарията беше заменена с оброк. В Богучарово на негова сметка беше доведена учена акушерка, за да помага на родилките, а свещеникът срещу заплата учеше на четмо и писмо селските деца и децата на слугите.
Половината от времето си княз Андрей прекарваше в Лѝсие Гори с баща си и със сина си, който беше още с бавачки; другата половина от времето — в богучаровската обител, както баща му наричаше неговото село. Макар да бе казал на Пиер, че е равнодушен към всички външни събития в света, той ги следеше усърдно, получаваше много книги и за свое учудване, когато при него или при баща му пристигаха хора, току-що излезли от Петербург, от водовъртежа на живота, забелязваше, че тия хора, колкото се отнася до познаването на всичко, което ставаше във външната и вътрешната политика, бяха много по-назад от него, живеещия неотлъчно на село.
Освен занимаването с именията си, освен общото си занимание с четене на най-разнообразни книги княз Андрей се занимаваше през това време с критически разбор на последните наши две несполучливи кампании и със съставяне на проект за изменение на нашите военни устави и постановления.
През пролетта на 1809 година княз Андрей замина за рязанските имения на сина си, чийто настойник беше той.
Постоплян от пролетното слънце, той седеше в каляската, поглеждайки първата трева, първите листа на брезите и първите кълба бели пролетни облаци, разтичали се по ярката синева на небето. Той не мислеше за нищо, а весело и безсмислено гледаше встрани.
Минаха мястото на сала, дето преди година беше приказвал с Пиер. Минаха през едно мръсно село, край хармани, край покълнали зимни посеви, по надолнище с останал сняг до моста, по нагорнище с подровена глина, край ивици от стърнища и раззеленили се тук-там храсталаци и навлязоха в брезова гора от двете страни на пътя. В гората беше почти горещо, не се усещаше вятър. Брезите, покрити цели със зелени лепкави листа, не помръдваха, а изпод миналогодишните листа, подигайки ги, се подаваше, зеленееща се, първата трева и морави цветчета. Пръснатите тук-там из брезовата гора дребни ели със своята груба вечна зеленина напомняха неприятно за зимата. Когато влязоха в гората, конете почнаха да пръхтят и по-ясно пролича, че се потяха.
Лакеят Пьотр каза нещо на кочияша и кочияшът отговори утвърдително. Но личеше, че на Пьотр не му стигаше споделянето с кочияша: той се извърна от капрата към господаря.
— Ваше сиятелство, колко е леко! — каза той почтително усмихнат.
— Какво?
— Леко, ваше сиятелство.
„Какво казва той? — помисли княз Андрей. — Да, сигурно за пролетта — помисли той, като погледна встрани. — Наистина всичко вече е зелено… колко бързо! И брезата, и смрадликата, и елшата вече почва… А на дъба не се забелязва. Да, ето го дъба.“
Край пътя се издигаше дъб. Навярно десетократно по-стар от брезите, от които се състоеше гората, той беше десет пъти по-дебел и два пъти по-висок от всяка бреза. Беше грамаден дъб, който само двама души можеха да обхванат, с отдавна, както се виждаше, изпокършени клони и изпочупена кора, със зарасли стари струпеи. Със своите грамадни тромави, несиметрично разперени възлести ръце и пръсти той се възправяше като стар, навъсен и презрителен изрод между усмихващите се брези. Само той единствен не искаше да се подчини на пролетното очарование и не искаше да види нито пролетта, нито слънцето.
„Пролет и любов, и щастие! — сякаш казваше тоя дъб. — Как не ви омръзва все същата глупава и безсмислена измама. Все едно и също и все измама! Няма ни пролет, ни слънце, ни щастие. Ето, вижте, задушени мъртви елши, винаги еднакви, ето и аз, разперил очупените си, изподрани пръсти, отдето и да са покарали — от гърба, от страните. Както са покарали — така и стоя и не вярвам на вашите надежди и измами.“
Минавайки през гората, княз Андрей няколко пъти се обърна да изгледа тоя дъб, сякаш очакваше нещо от него. Цветя и трева имаше и под дъба, но той все тъй намръщен, неподвижно, уродливо и упорито се възправяше посред тях.
„Да, той е прав, хиляди пъти е прав тоя дъб — мислеше княз Андрей, — нека другите, младите, се поддават отново на тая измама, ние познаваме живота — нашият живот е свършен!“ Цяла нова редица мисли — безнадеждни, но тъжно-приятни във връзка с тоя дъб, изникна в душата на княз Андрей. През това пътуване той сякаш наново премисли целия си живот и стигна до по-раншното, успокоително и безнадеждно заключение, че не му трябва да почва нищо, че трябва да доживява живота си, без да върши зло, без да се тревожи и без да желае нищо.