Лев Толстой
Война и мир (84)

Лев Толстой
Война и мир (84)

Глава III

Приехав в Петербург, Пьер никого не известил о своем приезде, никуда не выезжал и стал целые дни проводить за чтением Фомы Кемпийского, книги, которая неизвестно кем была доставлена ему. Одно и все одно понимал Пьер, читая эту книгу; он понимал не изведанное еще им наслаждение верить в возможность достижения совершенства и в возможность братской и деятельной любви между людьми, открытую ему Осипом Алексеевичем. Через неделю после его приезда молодой польский граф Вилларский, которого Пьер поверхностно знал по петербургскому свету, вошел вечером в его комнату с тем официальным и торжественным видом, с которым входил к нему секундант Долохова, и, затворив за собой дверь и убедившись, что в комнате никого, кроме Пьера, не было, обратился к нему.

— Я приехал к вам с предложением и поручением, граф, — сказал он ему, не садясь. — Особа, очень высоко поставленная в нашем братстве, ходатайствовала о том, чтобы вы были приняты в братство ранее срока, и предложила мне быть вашим поручителем. Я за священный долг почитаю исполнение воли этого лица. Желаете ли вы вступить за моим поручительством в братство свободных каменщиков?

Холодный и строгий тон человека, которого Пьер видел почти всегда на балах с любезной улыбкою, в обществе самых блестящих женщин, поразил Пьера.

— Да, я желаю, — сказал Пьер.

Вилларский наклонил голову.

— Еще один вопрос, граф, — сказал он, — на который я вас не как будущего масона, но как честного человека (galant homme) прошу со всею искренностью отвечать мне: отреклись ли вы от своих прежних убеждений, верите ли вы в бога?

Пьер задумался.

— Да… да, я верю в бога, — сказал он.

— В таком случае… — начал Вилларский, но Пьер перебил его.

— Да, я верю в бога, — сказал он еще раз.

— В таком случае, мы можем ехать, — сказал Вилларский. — Карета моя к вашим услугам.

Всю дорогу Вилларский молчал. На вопросы Пьера, что ему нужно делать и как отвечать, Вилларский сказал только, что братья, более его достойные, испытают его и что Пьеру больше ничего не нужно, как говорить правду.

Въехав в ворота большого дома, где было помещение ложи, и пройдя по темной лестнице, они вошли в освещенную небольшую прихожую, где без помощи прислуги сняли шубы. Из передней они прошли в другую комнату. Какой-то человек в странном одеянии показался у двери. Вилларский, выйдя к нему навстречу, что-то тихо сказал ему по-французски и подошел к небольшому шкафу, в котором Пьер заметил различные не виданные им одеяния. Взяв из шкафа платок, Вилларский наложил его на глаза Пьеру и завязал узлом сзади, больно захватив в узел его волоса. Потом он пригнул его к себе, поцеловал и, взяв за руку, повел куда-то. Пьеру было больно от притянутых узлом волос, он морщился от боли и улыбался от стыда чего-то. Огромная фигура его с опущенными руками, с сморщенной и улыбающейся физиономией неверными, робкими шагами подвигалась за Вилларским.

Проведя его шагов десять за руку, Вилларский остановился.

— Что бы ни случилось с вами, — сказал он, — вы должны с мужеством переносить все, ежели вы твердо решили вступить в наше братство. (Пьер утвердительно отвечал наклонением головы.) Когда вы услышите стук в двери, вы развяжете себе глаза, — прибавил Вилларский, — желаю вам мужества и успеха. — И, пожав руку Пьеру, Вилларский вышел.

Оставшись один, Пьер продолжал все так же улыбаться. Раза два он пожимал плечами, подносил руку к платку, как бы желая снять его, и опять опускал её. Пять минут, которые он пробыл с завязанными глазами, показались ему часом. Руки его отекли, ноги подкашивались; ему казалось, что он устал. Он испытывал самые сложные и разнообразные чувства. Ему было и страшно того, что с ним случится, и еще более страшно того, как бы ему не выказать страха. Ему было любопытно узнать, что будет с ним, что откроется ему; но более всего ему было радостно, что наступила минута, когда он, наконец, вступит на тот путь обновления и деятельно-добродетельной жизни, о котором он мечтал со времени своей встречи с Осипом Алексеевичем. В дверь послышались сильные удары. Пьер снял повязку и оглянулся вокруг себя. В комнате было черно-темно: только в одном месте горела лампада в чем-то белом. Пьер подошел ближе и увидал, что лампада стояла на черном столе, на котором лежала одна раскрытая книга. Книга была Евангелие; то белое, в чем горела лампада, был человечий череп с своими дырами и зубами. Прочтя первые слова Евангелия: «В начале бе слово и слово бе к богу», Пьер обошел стол и увидал большой, наполненный чем-то и открытый ящик. Это был гроб с костями. Его нисколько не удивило то, что он увидал. Надеясь вступить в совершенно новую жизнь, совершенно отличную от прежней, он ожидал всего необыкновенного, еще более необыкновенного, чем то, что он видел. Череп, гроб, Евангелие — ему казалось, что он ожидал всего этого, ожидал еще большего. Стараясь вызвать в себе чувство умиленья, он смотрел вокруг себя. «Бог, смерть, любовь, братство людей», — говорил он себе, связывая с этими словами смутные, но радостные представления чего-то. Дверь отворилась, и кто-то вошел.

При слабом свете, к которому, однако, уже успел Пьер приглядеться, вошел невысокий человек. Видимо, с света войдя в темноту, человек этот остановился; потом осторожными шагами он подвинулся к столу и положил на него небольшие, закрытые кожаными перчатками руки.

Невысокий человек этот был одет в белый кожаный фартук, прикрывавший его грудь и часть ног, на шее было надето что-то вроде ожерелья, и из-за ожерелья выступал высокий белый жабо, окаймлявший его продолговатое лицо, освещенное снизу.

— Для чего вы пришли сюда? — спросил вошедший, по шороху, сделанному Пьером, обращаясь в его сторону. — Для чего вы, не верующий в истины света и не видящий света, для чего вы пришли сюда, чего хотите вы от нас? Премудрости, добродетели, просвещения?

В ту минуту, как дверь отворилась и вошел неизвестный человек, Пьер испытал чувство страха и благоговения, подобное тому, которое он в детстве испытывал на исповеди: он почувствовал себя с глазу на глаз с совершенно чужим по условиям жизни и с близким по братству людей человеком. Пьер с захватывающим дыханье биением сердца подвинулся к ритору (так назывался в масонстве брат, приготовляющий ищущего к вступлению в братство). Пьер, подойдя ближе, узнал в риторе знакомого человека, Смольянинова, но ему оскорбительно было думать, что вошедший был знакомый человек: вошедший был только брат и добродетельный наставник, Пьер долго не мог выговорить слова, так что ритор должен был повторить свой вопрос.

— Да, я… я… хочу обновления, — с трудом выговорил Пьер.

— Хорошо, — сказал Смольянинов и тотчас же продолжал: — Имеете ли вы понятие о средствах, которыми наш святой орден поможет вам в достижении вашей цели?…— сказал ритор спокойно и быстро.

— Я… надеюсь… руководства… помощи… в обновлении, — сказал Пьер с дрожанием голоса и с затруднением в речи, происходящим и от волнения, и от непривычки говорить по-русски об отвлеченных предметах.

— Какое понятие вы имеете о франкмасонстве?

— Я подразумеваю, что франкмасонство есть fraternité^[1] и равенство людей с добродетельными целями, — сказал Пьер, стыдясь, по мере того как он говорил, несоответственности своих слов с торжественностью минуты.— Я подразумеваю…

— Хорошо, — сказал ритор поспешно, видимо, вполне удовлетворенный этим ответом.— Искали ли вы средств к достижению своей цели в религии?

— Нет, я считал ее несправедливою и не следовал ей, — сказал Пьер так тихо, что ритор не расслышал его и спросил, что он говорит.— Я был атеистом, — отвечал Пьер.

— Вы ищете истины для того, чтобы следовать у жизни ее законам; следовательно, вы ищете премудрости и добродетели, не так ли?— сказал ритор после минутного молчания.

— Да, да, — подтвердил Пьер.

Ритор прокашлялся, сложил на груди руки в перчатках и начал говорить.

— Теперь я должен открыть вам главную цель нашего ордена, — сказал он, — и ежели цель эта совпадает с вашею, то вы с пользою вступите в наше братство. Первая главнейшая цель и купно основание нашего ордена, на котором он утвержден и которого никакая человеческая сила не может низвергнуть, есть сохранение и предание потомству некоего важного таинства… от самых древнейших веков и даже от первого человека, до нас дошедшего, от которого таинства, может быть, судьба человеческого рода зависит. Но как сие таинство такого свойства, что никто не может его знать и им пользоваться, если долговременным и прилежным очищением самого себя не приуготовлен, то не всяк может надеяться скоро обрести его. Поэтому мы имеем вторую цель, которая состоит в том, чтобы приуготовлять наших членов, сколько возможно, исправлять их сердце, очищать и просвещать их разум теми средствами, которые нам преданием открыты от мужей, потрудившихся в искании сего таинства, и тем учинять их способными к восприятию оного.

Очищая и исправляя наших членов, мы стараемся, в-третьих, исправлять и весь человеческий род, предлагая ему в членах наших пример благочестия и добродетели, и тем стараемся всеми силами противоборствовать злу, царствующему в мире. Подумайте об этом, и я опять приду к вам, — сказал он и вышел из комнаты.

— Противоборствовать злу, царствующему в мире…— повторил Пьер, и ему представилась его будущая деятельность на этом поприще. Ему представлялись такие же люди, каким он был сам две недели тому назад, и он мысленно обращал к ним поучительно-наставническую речь. Он представлял себе порочных и несчастных людей, которым он помогал словом и делом; представлял себе угнетателей, от которых он спасал их жертвы. Из трех поименованных ритором целей эта последняя — исправление рода человеческого, особенно близка была Пьеру. Некое важное таинство, о котором упомянул ритор, хотя и подстрекало его любопытство, не представлялось ему существенным; а вторая цель, очищение и исправление себя, мало занимала его, потому что он в эту минуту с наслаждением чувствовал себя уже вполне исправленным от прежних пороков и готовым только на одно доброе.

Через полчаса вернулся ритор передать ищущему те семь добродетелей, соответствующие семи ступеням храма Соломона, которые должен был воспитывать в себе каждый масон. Добродетели эти были: 1) скромность, соблюдение тайны ордена, 2) повиновение высшим чинам ордена, 3) добронравие, 4) любовь к человечеству, 5) мужество, 6) щедрость и 7) любовь к смерти.

— В-седьмых, старайтесь, — сказал ритор,-частым помышлением о смерти довести себя до того, чтобы она не казалась вам более страшным врагом, но другом… который освобождает от бедственной сей жизни в трудах добродетели томившуюся душу, для введения ее в место награды и успокоения.

«Да, это должно быть так, — думал Пьер, когда после этих слов ритор снова ушел от него, оставляя его уединенному размышлению.— Это должно быть так, но я еще так слаб, что люблю свою жизнь, которой смысл только теперь понемногу открывается мне». Но остальные пять добродетелей, которые, перебирая по пальцам, вспомнил Пьер, он чувствовал в душе своей: и мужество, и щедрость, и добронравие, и любовь к человечеству, и в особенности повиновение, которое даже не представлялось ему добродетелью, а счастьем. (Ему так радостно было теперь избавиться от своего произвола и подчинить свою волю тому и тем, которые знали несомненную истину.) Седьмую добродетель Пьер забыл и никак не мог вспомнить ее.

В третий раз ритор вернулся скорее и спросил Пьера, все ли он тверд в своем намерении и решается ли подвергнуть себя всему, что от него потребуется.

— Я готов на все, — сказал Пьер.

— Еще должен вам сообщить, — сказал ритор, — что орден наш учение свое преподает не словами токмо, но иными средствами, которые на истинного искателя мудрости и добродетели действуют, может быть, сильнее, нежели словесные токмо объяснения. Сия храмина убранством своим, которое вы видите, уже должна была изъяснить вашему сердцу, ежели оно искренно, более, нежели слова; вы увидите, может быть, и при дальнейшем вашем принятии подобный образ изъяснения. Орден наш подражает древним обществам, которые открывали свое учение иероглифами. Иероглиф, — говорил ритор, — есть наименование какой-нибудь не подверженной чувствам вещи, которая содержит в себе качества, подобные изобразуемой.

Пьер знал очень хорошо, что такое иероглиф, но не смел говорить. Он молча слушал ритора, по всему чувствуя, что тотчас начнутся испытанья.

— Ежели вы тверды, то я должен приступить к введению вас, — сказал ритор, ближе подходя к Пьеру. — В знак щедрости прошу вас отдать мне все драгоценные вещи.

— Но я с собою ничего не имею, — сказал Пьер, полагавший, что от него требуют выдачи всего, что он имеет.

— То, что на вас есть: часы, деньги, кольца…

Пьер поспешно достал кошелек, часы и долго не мог снять с жирного пальца обручальное кольцо. Когда это было сделано, масон сказал:

— В знак повиновенья прошу вас раздеться.— Пьер снял фрак, жилет и левый сапог по указанию ритора. Масон открыл рубашку на его левой груди и, нагнувшись, поднял его штанину на левой ноге выше колена. Пьер поспешно хотел снять и правый сапог и засучить панталоны, чтоб избавить от этого труда незнакомого ему человека, но масон сказал ему, что этого не нужно, — и подал ему туфлю на левую ногу. С детской улыбкой стыдливости, сомнения и насмешки над самим собою, которая против его воли выступала на лицо, Пьер стоял, опустив руки и расставив ноги, перед братом-ритором, ожидая его новых приказаний.

— И наконец, в знак чистосердечия, я прошу вас открыть мне главное ваше пристрастие, — сказал он.

— Мое пристрастие! У меня их было так много, — сказал Пьер.

— То пристрастие, которое более всех других заставляло вас колебаться на пути добродетели, — сказал масон. Пьер помолчал, отыскивая.

«Вино? Объедение? Праздность? Леность? Горячность? Злоба? Женщины?»— перебирал он свои пороки, мысленно взвешивая их и не зная, которому отдать преимущество.

— Женщины, — сказал тихим, чуть слышным голосом Пьер. Масон не шевелился и не говорил долго после этого ответа. Наконец он подвинулся к Пьеру, взял лежавший на столе платок и опять завязал ему глаза.

— Последний раз говорю вам: обратите все ваше внимание на самого себя, наложите цепи на свои чувства и ищите блаженства не в страстях, а в своем сердце… Источник блаженства не вне, а внутри нас…

Пьер уже чувствовал в себе этот освежающий источник блаженства, теперь радостию и умилением переполнявший его душу.

III

Когато пристигна в Петербург, Пиер не съобщи никому за пристигането си, не излизаше никъде и прекарваше по цели дни в четене на Тома Кемпийски, книга, която неизвестно кой му бе донесъл. Когато четеше тая книга, Пиер разбираше непрекъснато едно и също нещо; разбираше неизпитаната още от него наслада да вярва, че е възможно да се достигне съвършенство и че е възможна братска, и дейна обич между хората, каквато му бе открил Осип Алексеевич. Седмица след пристигането му младият полски граф Виларски, когото Пиер познаваше слабо от петербургското общество, влезе една вечер в стаята му с оня официален и тържествен вид, с който беше влязъл при него секундантът на Долохов, и като затвори зад себе си вратата и се убеди, че в стаята няма никого освен Пиер, обърна се към него.

— Дойдох при вас с поръчение и предложение, графе — каза му той, без да сяда. — Едно много високопоставено в нашето братство лице ходатайствуваше да бъдете приет в братството предсрочно и ми предложи да бъда ваш поръчител. За мене изпълнението на волята на това лице е свят дълг. Желаете ли да постъпите, под мое поръчителство, в братството, на свободните, зидари?

Студеният и строг тон на тоя човек, когото Пиер почти винаги виждаше по баловете с любезна усмивка в обществото на най-блестящи жени, смая Пиер.

— Да, желая — каза Пиер.

Виларски наведе глава.

— Още един въпрос, графе — рече той, — на който ви моля да ми отговорите с пълна искреност, не като бъдещ масон, но като честен човек (galant homme); отрекохте ли се от предишните си убеждения, вярвате ли в Бога?

Пиер се замисли.

— Да… да, вярвам в Бога — рече той.

— В такъв случай… — почна Виларски, но Пиер го прекъсна.

— Да, вярвам в Бога — каза още веднъж той.

— В такъв случай, можем да тръгнем — рече Виларски. — Каретата ми е на ваше разположение.

Из целия път Виларски мълча. На Пиеровите въпроси — какво трябва да прави и как да отговаря — Виларски каза само, че ще го изпитват братя, по-достойни от него, и че Пиер не трябва да прави нищо, освен да говори истината.

След като пристъпиха през портите на голяма къща дето бе помещението на ложата, и минаха по тъмни стъпала, влязоха в осветено малко антре, дето съблякоха шубите си без помощта на прислуга. От антрето минаха в друга стая. Някакъв човек в странно, облекло се появи на вратата. Виларски го пресрещна, каза му нещо тихо на френски и се приближи до малък шкаф, в който Пиер съгледа различни, невиждани досега от него облекла. Виларски взе една кърпа от шкафа, сложи я върху очите на Пиер и я върза на възел отзад, като прищипна болезнено косите му във възела. След това той го наведе към себе си, целуна го, хвана го за ръка и го поведе нанякъде. Пиер усещаше болка от прищипнатите във възела коси, мръщеше се от това и се усмихваше, защото го беше срам за нещо си. Грамадната му фигура с отпуснати ръце, със смръщено и усмихнато лице се движеше с несигурни, боязливи крачки след Виларски.

След като го води десетина крачки, Виларски се спря.

— Каквото и да ви се случи — каза той, — вие трябва да понесете с мъжество всичко, щом твърдо сте решили да встъпите в нашето братство. (Пиер отговаряше утвърдително, като навеждаше глава.) Когато чуете, че на вратата се чука, развържете очите си — добави Виларски, — желая ви мъжество и успех. — И като стисна ръка на Пиер, Виларски излезе.

Останал сам, Пиер продължи все така да се усмихва. На два пъти той сви рамене, дигна ръка, като че искаше да свали кърпата, и пак отпускаше ръката си. Петте минути, които прекара с вързани очи, му се сториха час. Ръцете му отекоха, краката се подкосяваха; струваше му се, че е уморен. Той изпитваше най-сложни и различни чувства. Страхуваше се от онова, което щеше да се случи с него, но още по се страхуваше да не прояви страх. Любопитно му бе да узнае какво ще стане с него, какво ще му се разкрие; но най-много от всичко се радваше, че е настъпил мигът, когато той ще тръгне най-сетне по оня път на обновление и дейно-добродетелен живот, за който мечтаеше от срещата си с Осип Алексеевич. На вратата се почука силно. Пиер сне превръзката и погледна наоколо си. В стаята беше тъмно като в рог: само на едно място светеше кандило в нещо бяло. Пиер се приближи още повече и видя, че кандилото беше поставено на черна маса, дето имаше разтворена една книга. Книгата беше евангелието; бялото, в което светеше кандилото, беше човешки череп с дупките и зъбите си. След като прочете първите думи от евангелието: „В началото бе Словото и Словото бе у Бога“, Пиер обиколи масата и видя голям, напълнен с нещо и отворен сандък. То беше мъртвешки ковчег с кости. Никак не се учуди от това, което видя. Надявайки се да встъпи в съвсем нов живот, съвсем различен от предишния, той очакваше всичко необикновено, още по-необикновено от това, което видя. Черепа, ковчега, евангелието — струваше му се, че той беше очаквал всичко това, че бе очаквал и нещо повече. Мъчейки се да събуди в себе си чувство на умиление, той оглеждаше наоколо си. „Бог, смърт, обич, братство между хората“ — каза си той, като свързваше с тия думи неясни, но радостни представи за нещо. Вратата се отвори и някой влезе.

Под слабата светлина, с която все пак Пиер бе вече свикнал, влезе средно висок човек. Личеше, че тоя човек идеше от светло в тъмното и затуй се спря; после с предпазливи стъпки се приближи до масата и сложи на нея малките си ръце в кожени ръкавици.

Тоя среден на ръст човек беше облечен в бяла кожена престилка, която покриваше гърдите и част от краката му, на врата му имаше нещо като огърлица, а иззад огърлицата се показваше високо бяло жабо, което обрамчваше продълговатото му, осветено отдолу лице.

— За какво сте дошли тук? — попита влезлият човек, обръщайки се към Пиер поради шумоленето, причинено от него. — За какво вие, невярващ в истината на светлината и невиждащ светлината, за какво сте дошли тука, какво искате от нас? Премъдрост ли, добродетел или просветление?

В същия миг, когато вратата се отвори и влезе непознатият човек, Пиер изпита чувство на страх и благоговение, подобно на онова, което изпитваше в детинството си на изповед: той се почувствува насаме с човек, съвсем чужд нему по условията на живот и близък — поради братството между хората. С разтуптяно сърце, което спираше дъха му, Пиер се приближи до ритора (тъй се наричаше в масонския орден братът, който подготвя търсещия да постъпи в братство то). Когато приближи повече, Пиер видя, че риторът е негов познат, Смолянинов, но му беше оскърбително да мисли, че влезлият е познат човек: влезлият беше само брат и добродетелен наставник… Пиер дълго не можеше да промълви дума и затова, риторът трябваше да повтори въпроса си.

— Да, аз… аз… искам обнова — каза с усилие Пиер.

— Добре — рече Смолянинов и веднага продължи: — Имате ли представа за средствата, с които нашият свят орден ще ви помогне да достигнете целта си?… — каза риторът спокойно и бързо.

— Аз… се надявам… ръководството… помощта… в обновяването, — рече Пиер с трепет в гласа и затруднен говор, причинени и от вълнение и от липсата на навик да говори на руски за отвлечени неща.

Каква представа имате, за франкмасонството?

— Мисля, че франкмасонството е fraternité^[1] и равенство на хората с добродетелни цели — каза Пиер и колкото повече приказваше, толкова по̀ се срамуваше от несъответствието на думите му с тържествеността на тоя миг. — Мисля…

— Добре — каза бързо риторът и личеше, че е напълно доволен от тоя отговор. — Търсили ли сте в религията средства за постигане на целта си?

— Не, аз смятах, че тя е несправедлива и не се съобразявах с нея — рече Пиер толкова тихо, че риторът не го чу добре и го попита какво казва. — Аз бях атеист — отговори Пиер.

— Вие търсите истината, за да изпълнявате в живота нейните закони; следователно вие търсите премъдростта и добродетелта, така ли? — каза риторът след един миг мълчание.

— Да, да — потвърди Пиер.

Риторът се изкашля, сложи на гърди ръцете си в ръкавици и почна да говори.

— Сега аз трябва да ви открия главната цел на нашия орден — рече той — и ако тая цел съвпада с вашата, вие ще имате полза да встъпите в нашето братство. Първата най-главна цел и заедно с това основа на нашия орден, върху която той е установен и която никоя човешка сила не може да събори, е запазването и предаването на потомството едно важно тайнство… дошло до нас от най-далечните векове и дори от първия човек, от което тайнство може би зависи съдбата на рода человечески. Но тъй като поменатото тайнство е от такъв вид, че никой не може да го знае и да го използува, освен ако се е подготвил с дълговременно и усърдно очищение на себе си, то не всеки може да се надява скоро да го найде. Поради това ние имаме втора цел, която се състои в това да подготвяме, колкото е възможно, нашите членове, да поправяме сърцата им, да очистваме и просвещаваме ума им със средствата, открити нам по предание от мъже, които са се трудили да търсят това тайнство, и по тоя начин да ги направим способни за възприемането му.

Пречиствайки и поправяйки нашите членове, ние, на трето място, се стараем да поправим и целия род человечески, като му предлагаме нашите членове за пример на благочестие и добродетел и по тоя начин с всички сили се стараем да се борим срещу злото, царуващо в света. Помислете за това и аз пак ще дойда при вас — каза той и излезе от стаята.

— Да се борим срещу злото, царуващо в света… — повтори Пиер и си представи своята бъдеща дейност в това поприще. Представи си хора, също такива, какъвто беше той преди две седмици, и: мислено им държеше поучително-наставническа реч. Представи си порочни й нещастни хора, на които той помага със слово й дело; представи си насилници, от които спасяваше жертвите. От трите споменати от ритора цели последната — поправянето на човешкия род беше особено близка на Пиер. Важното тайнство, за което бе споменал риторът, макар й да възбуждаше любопитството му, не му се струваше съществено; а втората цел, пречистването и поправянето на себе си, съвсем слабото интересуваше, защото в тоя миг той с наслада се чувствуваше вече съвсем поправен от предишните пороци и готов само за доброто.

След половин час риторът се върна, за да предаде на търсещия ония седем добродетели, съответствуващи на седемте стъпала в Соломоновия храм, които всеки масон трябва да възпитава в себе си. Тия добродетели бяха: 1. скромност, пазене тайната на ордена; 2. подчинени на висшите членове на ордена; 3. благонравие; 4. обич към човечеството; 5. мъжество; 6. щедрост и 7. обич към смъртта.

— Седмо — каза риторът, — помъчете се с чести размисли за смъртта да стигнете дотам, че тя вече да не ви се струва страшен враг, но приятел… който освобождава от тоя злочест живот душата, измъчваща се от усилия към добродетелта, за да я въведе в мястото на наградата и успокоението.

„Да, това навярно е тъй — помисли Пиер, когато след тия думи риторът отново излезе и го остави в размисъл насаме. — Това навярно е тъй, но аз съм още толкова слаб, че обичам живота си, смисълът на който едва сега ми се открива по малко.“ Но за останалите пет добродетели, които Пиер си спомни, изброявайки ги на пръсти, той чувствуваше, че са в душата му: и мъжеството, и щедростта, и благонравието, и обичта към човечеството, и особено подчинението, което дори не му се струваше добродетел, а щастие. (Той толкова се радваше сега, че ще се избави от своя произвол и ще подчини волята си на оня и на ония, които знаеха несъмнената истина.) Седмата добродетел Пиер я бе забравил и никак не можеше да си я спомни.

Третия път риторът се върна по-скоро и попита Пиер все още ли е твърд в намерението си и решен ли е да изтърпи всичко, каквото поискат от него.

— Готов съм на всичко — каза Пиер.

— Трябва да ви кажа още — рече риторът, че нашият орден преподава учението си не само с думи, а и с други средства, които на истинския търсач на мъдростта и добродетелта действуват може би по-пълно, отколкото словесните обяснения. Тоя дом е наредбата, която виждате, трябва вече да е обяснил на вашето сърце, ако то е искрено, много повече от думите; вие ще видите може би и при по-нататъшното ви приемане обяснения от тоя род. Нашият орден подражава на древните сдружения, които са разкривали учението си с йероглифи. Йероглифът — каза риторът — е името на някакъв неподдаващ се на чувствата предмет, който има качества, подобни на изобразения.

Пиер много добре знаеше какво е йероглиф, но не смееше да приказва. Той слушаше мълчаливо ритора, усещайки от всичко, че изпитанията ще почнат ей сега.

— Щом сте твърд, аз трябва да пристъпя към вашето въвеждане — каза риторът, като се приближи повече до Пиер. — В знак на щедрост моля ви да ми дадете всичките си скъпи вещи.

— Но аз нямам в себе си нищо — рече Пиер, който помисли, че му искат да даде всичко, което имаше.

— Онова, което е във вас: часовник, пари, пръстени…

Пиер бързо извади кесията си, часовника и дълго не можа да свали от дебелия си пръст венчалния пръстен. Когато това бе сторено, масонът каза:

— В знак на подчинение моля ви да се съблечете. — Пиер свали фрака си, жилетката и лявата си обувка според указанието на ритора. Масонът разтвори ризата му на лявата гръд и навеждайки се, запретна левия му крачол над коляното. Пиер поиска да свали бързо и дясната обувка и да запретне панталона, за да избави от, тоя труд непознатия нему човек, но масонът му каза, че няма нужда от това и му подаде един пантоф за левия крак. С детска усмивка на свян, съмнение и насмешка над себе си, която въпреки волята му се изписа по лицето му, Пиер бе застанал с отпуснати ръце и разкрачен пред брата-ритор, очаквайки новите му заповеди.

— И най-сетне в знак на чистосърдечие моля ви да ми кажете най-голямата си слабост — рече той.

— Най-голямата ми слабост? Аз имах толкова много — каза Пиер.

— Оная слабост, която повече от всички други ви е карала да се колебаете по пътя на добродетелта — каза масонът.

Пиер помълча, търсейки отговор.

„Алкохолът? Лакомията? Празнотата? Мързелът? Буйността? Злобата? Жените?“ — изреждаше той пороците си като ги преценяваше мислено, без да знае на кой от тях да даде предимство.

— Жените — каза тихо, едва чуто Пиер. Масонът не помръдна и дълго време след тоя отговор не се обади. Най-сетне той се приближи до Пиер, взе сложената на масата кърпа и отново му върза очите.

— За последен път ви казвам: обърнете цялото си внимание към себе си, сложете вериги на чувствата си и търсете блаженство не в страстите, а в сърцето си… Изворът на блаженството не е вън, а вътре в нас.

Пиер усещаше вече в себе си тоя освежаващ извор на блаженство, който препълваше сега душата му с радост и умиление.