Гийом IX дьо Поатие
(1071–1127)

Гийом IX дьо Поатие (1071–1127)

Средновековната лирика на светски теми разцъфтяла най-напред в Прованс — родината на трубадурите. Названието им произхожда от провансалската дума „тробар“, която означава намирам, изобретявам, съчинявам. Най-отдавнашният от известните трубадури е Гийом IX, граф на Поатие и дук на Аквитания. Бил (1101–1102) кръстоносец. Поради своето свободомислие и невъздържаност бил отлъчван от църквата. Провансалският му биограф пише: „Той умееше добре да съчинява и да пее и дълго време обхождаше света, за да покорява дамите…“

Жофре Рюдел
(ок. 1140–1170)

Жофре Рюдел (ок. 1140–1170)

Според едно твърде разпространено средновековно предание този знатен феодал се влюбил в триполитанската графиня само по онова, което слушал за нея. Когато най-сетне успял да замине, той се разболял тежко на кораба, но копнежът да я види му помогнал да се бори със смъртта. Така устоял, докато се срещне с нея, и издъхнал щастлив. По-голямата част от песните на Рюдел са посветени на тази тема — „далечната любима“, неосъществимата любов — твърде характерна за Средновековието. Съвременниците му високо ценели мелодиите, които той създавал за своите стихове.

Маркабрю
(ок. 1140–1185)

Маркабрю (ок. 1140 — ок. 1185)

Беден, с неизвестен произход, за живота му липсват други сведения освен онова, което може да се разбере от песните му и от оспоримите твърдения на биографията-легенда: „След раждането си бил подхвърлен край вратата на богаташ. Никога не се узнало кой е и откъде е… С песните си се прочул и станал известен навред, а също и много се опасявали от него поради остротата на езика му. Той бил толкова хаплив, че накрай го убили сеньорите на Ген, за които се изказвал твърде зле.“

Бернар дьо Вентадур
(? — ок. 1200)

Бернар дьо Вентадур (?-ок. 1200)

През дванадесетия век бил почитан като най-даровития трубадур и най-вдъхновения певец на любовта. До всеобщото признание се издигнал въпреки обикновения си произход — „… баща му изпълнявал длъжността хлебар и палел пещта, за да опича хляба на замъка…“ След смъртта на последния си покровител — тулузкия граф — Бернар дьо Вентадур се оттеглил в манастир, където дочакал смъртта.

Бертран дьо Борн
(1150–1215)

Бертран дьо Борн (1150–1215)

Постоянен участник във всевъзможни рицарски схватки, битки и войни, той пренебрегвал любовната тематика и прославял бойните подвизи, смелостта на героите в сраженията. Поради това е писал най-много сирвенти — стихотворната форма, използувана за подобни цели от трубадурите. Според средновековните биографи, които преувеличавали ролята му във феодалните разпри по негово време, той подклаждал враждата между английския крал Хенри II и неговите синове. Затова Данте поставил Бертран дьо Борн в ада (песен XXVIII на „Ад“).

Конон дьо Бетюн
(?-1220)

Конон дьо Бетюн (?-1220)

Под влиянието на трубадурите в Северна Франция се развила лириката на труверите, от френската дума „труве“, която има значението на провансалската „тробар“. Конон дьо Бетюн олицетворява тази приемственост, тъй като бил от провансалски произход. Влиятелен феодал, той си спечелил голяма известност като трувер. Участвувал в третия и в четвъртия кръстоносен поход. Особено интересни са песните му, отразяващи борбата между любовта и дълга у заминаващите кръстоносци.

Ги дьо Куси
(? — ок. 1203)

Ги дьо Куси (? — ок. 1203)

За неговия живот има твърде малко сведения. С положителност се знае само, че взел участие в третия и четвъртия кръстоносни походи и че умрял далеч от родината си. Легендата добавя, че съгласно завещанието му, неговият оръженосец трябвало да отнесе на любимата му ковчеже със сърцето на трувера, но пратката попаднала в ръцете на ревнивия й съпруг. Той наредил да приготвят от сърцето ястие и да го поднесат на невярната съпруга.

Гас Брюле
(кр. на XII в. — нач. на XIII в.)

Гас Брюле (кр. на XII в. — нач. на XIII в.)

За известността, с която се е ползувал, свидетелствуват похвалите, отправени към него в романа „Гийом дьо Дол“, написан в началото на XIII век. Всички негови песни (запазени са около петдесет, но авторството на част от тях не е сигурно) са посветени на любовта. В настоящата антология е представен с оригинална разработка на алба във вид на монолог на влюбена (докато обикновено тази стихотворна форма рисува раздяла между влюбени на разсъмване).

Тибо дьо Шампан
(1201–1253)

Тибо дьо Шампан (1201–1253)

Граф на Шампан, на Бри и на Блоа, по-късно и крал на Навара. Участвувал в походите на Луи VIII срещу албигойците. Средновековното предание му приписва пламенна любов към френската кралица Бланш. Творчеството му заема най-видно място в поезията на труверите. То съчетава всички достижения на нейното развитие и предлага блестящи образци както на любовна и пасторална лирика, така и на песни за кръстоносните походи. Още по онова време стиховете му били високо оценени и в Италия. Данте изказва възхищението си от него, като го нарича „отличен майстор в поезията“.

Рютбьоф
(ок. 1225 — ок. 1285)

Рютбьоф (ок. 1225 — ок. 1285)

Единствената точна дата за него, запазена до наши дни, е 2 януари 1261 — денят на втората му женитба. Безспорен връх в културното развитие на цяла епоха, той същевременно предвещава появата на Франсоа Вийон. Рютбьоф взел дейно участие в прочутия спор, който продължил седем години в средата на тринадесети век и противопоставил парижкия университет на монашеските ордени. В борбата срещу тях поетът използувал и култовата драма — миракъл, като противопоставял божественото начало на неговите покварени служители. Неговият „Миракъл на Теофил“ е шедьовър на средновековния театър. В лириката си Рютбьоф понякога използува куплети от по два по-дълги и един по-кратък стих, като последният най-често се свързва по смисъл с предшествуващите, а по рима — със следващите два. По този начин се получава своеобразно преплитане на смисъл и рима, което заедно със силата на словесното изобилие и с яркостта на образите допринася за характерното обаяние на тази поезия.

Гийом дьо Машо
(1300–1377)

Гийом дьо Машо (1300–1377)

Дългият му живот не е богат със събития, както и обширното му творчество не блести с изключителни произведения. Обаче то има важно значение за развитието на поезията и музиката във Франция. За Машо главното в изкуството е виртуозното владеене на „занаята“. В стремежа си към формално съвършенство той разработил и установил особеностите на често употребяваните и след него ле, вирле, рондо, балада и други поетични и музикални форми. Даровит композитор, той сам създавал музика за своите стихове, въвел нова система за нотиране и подготвил използуването на по-богата полифония.

Йосташ Дешан
(1346–1406)

Йосташ Дешан (1346–1406)

Заемал висши чиновнически длъжности. Имал особено предпочитание към баладата — написал около хиляда и сто балади. Автор е и на множество стихотворения с малък размер, на две големи дидактично-алегорични произведения, както и на първия френски трактат по поетика (1392 година). Заедно със своя учител Машо, с Кристин дьо Пизан и други поети Дешан разширил тематиката на френската средновековна лирика с включването на повече дидактични, сатирични и религиозни мотиви, с опити за битови описания и за отклик на събитията на деня.

Кристин дьо Пизан
(1363–1431)

Кристин дьо Пизан (1363–1431)

Баща й бил астролог и лекар на крал Шарл V, тъй че получила добро образование. На двадесет и пет години останала вдовица с три деца и литературата станала не само призвание, но и източник на препитание за тази първа френска жена-писателка. Лириката й се отличава с елегантен стил. Наред с многобройни стихотворения в традиционните кратки форми тя е написала „Поема за Девата“ (Жана д’Арк) и книга за царуването на Шарл V, която й отрежда място сред най-добрите средновековни историци.

Шарл д’Орлеан
(1394–1465)

Шарл д’Орлеан (1394–1465)

Син на дук Луи д’Орлеан, през 1406 година се оженил за дъщерята на френския крал Шарл VI. Година по-късно баща му паднал убит по заповед на бургундския дук. Така Шарл д’Орлеан бил въвлечен в жестоката борба между рода Арманяк и бургундските владетели. Той повел партизанска война, като продавал семейни скъпоценности, за да издържа бойците си. След като загубил майка си и младата си съпруга, се оженил повторно. През 1415 година бил пленен от англичаните в битката при Азенкур. Пленничеството му в Англия продължило цели двадесет и пет години. След завръщането си искал да спомогне за установяване на траен мир. Но френският крал тъкмо възвръщал земите си и не желаел мира, който би спасил остатъците от английското господство. Неуспелият миротворец се оттеглил в замъка си край Блоа, където прекарал последните петнадесет години от живота си. Заобиколил се с хора, споделящи любовта му към изкуството, като насърчавал поетите.

Поезията отрано престанала да бъде за Шарл д’Орлеан обичаен придатък към лукса на дворцовия живот: нещастията го отвели до самия извор на лиричното вдъхновение. Естествено той се съобразявал с изискванията на средновековната традиция, но дори и във формално отношение запазил ярка самобитност. Най-характерна за него е изключителната способност да облича в изящна форма всичко, което пише. Стиховете му одухотворяват и най-отвлечените идеи. Надеждите и разочарованията, както природните явления и сезоните придобиват за него променливи образи и облекла, оживяват сред същински свят от символи.

Франсоа Вийон
(1431–?)

Франсоа Вийон (1431–?)

Франсоа де Лож или дьо Монкорбие взел името на своя осиновител Гийом дьо Вийон, който го отгледал и му осигурил добро образование. На двадесет и една години Франсоа Вийон бил „метър ес ар“ (лисансие по литература). Три години по-късно при спречкване той убил един свещеник, напуснал временно Париж и едва сполучил да си издействува помилване. Междувременно попаднал между престъпници и помогнал на двама от тях при обир, след което отново заскитал из страната. Приема се, че по това време е написал своето „Ле“ (наричано „Малкото завещание“). Попаднал и в двора на Шарл д’Орлеан, където взел участие в един от поетичните конкурси и така се появила знаменитата „Балада за конкурса в Блоа“. Много стихове от този период били включени по-късно в най-значителното му произведение „Завещание“ (което издателите обикновено назовавали „голямо“). То било написано предимно след освобождаването на поета от Мьонския затвор (1461). През следващата година той се върнал в Париж, но отново се провинил и бил осъден на обесване. Тогава написал прочутата си епитафия във форма на балада и предсмъртното си четиристишие. Парламентът отменил изпълнението на присъдата и с решение от 5 януари 1463 година я заместил с десетгодишно изгонване от Париж. След тази дата няма сведения за Вийон освен няколко думи от Рабле. Според тях поетът прекарал последните си години в Поату, където поставял култови драми.

Творчеството на Франсоа Вийон бележи една от връхните точки на френската поезия. То отразява обществените противоречия, разкъсващи Франция след опустошителната Стогодишна война, утежнена от селски и градски бунтове. Стиховете му рушат традиционната велеречивост на средновековната лирика и дръзко разкриват нищетата и отчаянието на гладните и страдащите. Изповедите на Вийон достигат до неподражаема дълбочина на трагизма пред лицето на смъртта. Но дори под сянката на бесилката той проявява изключителното си поетично майсторство, дори когато пародира кухата изисканост на феодалната лирика, той показва истинско съвършенство при изграждането на традиционните стихотворни форми.

Клеман Маро
(1497–1544)

Клеман Маро (1497–1544)

Син на поета Жан Маро, който го въвел в изкуството. Още на шестнадесет години Клеман Маро превеждал Вергилий, а не закъснели и първите му успехи като автор. Пак благодарение на баща си получил подходящи служби в кралския двор; отдаден на творчество, скоро завоювал всеобщо признание. Обаче свободолюбивият дух и предпочитанията му към протестантството го тласнали към премеждия, които не му позволили да се обезличи в посредствената роля на придворен поет. Обвинен като еретик, той бил арестуван за пръв път през 1526 година. Сетне се опитал да освободи някакъв затворник от стражата и отново попаднал за кратко време в затвора. През 1534 година, след тежко обвинение за обида на католическата вяра, Маро забягнал в Италия и се установил във Ферара. Опростен и този път, той се завърнал в двореца на службата си при краля. Но когато (1539) издал своя превод на тридесет псалми, положението му станало неудържимо. Преследван, поетът избягал в Женева и завършил живота си като емигрант в Торино. Огромното му поетично наследство обхваща творби с нееднаква художествена стойност, но му спечелило многобройни почитатели (особено през седемнадесети век) благодарение на искрящата духовитост и на умението деликатно да внушава онова, което не бива да се казва.

Морис Сев
(1511–1564)

Морис Сев (1511–1564)

Роден е в Лион, в семейството на богати буржоа. Завършил висшето си образование в Италия като доктор по право. Използувал добрите си възможности да придобие солидна хуманистична култура. Поетичните му изяви го утвърдили като най-изтъкнат представител на Лионската школа, която има важно значение за литературата на френското Възраждане. Най-значителното му произведение, издадено през 1544 година, е „Дели, Образец на най-висша добродетел“. То съдържа 449 куплета от по десет стиха, разпределени съобразно символичната стойност на числата и подчинени на извънредно усложнена съвкупност от митологични, алхимични, хуманистични и мистични системи. Трудността при вникването в многопластовата алегоризация, заедно с иносказателния език, който загатва и повежда мисълта едновременно в различни посоки, създават неповторимия облик на тези стихове.

Понтюс дьо Тиар
(1521–1605)

Понтюс дьо Тиар (1521–1605)

Близък приятел на Морис Сев, който прекарал спокоен живот на църковен служител, философ и поет, достигнал до епископски сан. Предполага се, че в любовната си лирика възпявал поетесата Луиз Лабе. Ронсар и Дю Беле го възхвалявали като една от най-ярките звезди на Плеядата. През 1573 година издал събраните си „Поетични творби“, сред които има образци на съвършена прозодия и хармонично изграждане на големите поетични форми.

Жоашен дю Беле
(1522–1560)

Жоашен дю Беле (1522–1560)

Потомък на благородническа фамилия, роден в замък край селището Лире (областта Анжу). Записал се в университета на Поатие; една случайна среща с Ронсар му помогнала да се отдаде изцяло на поетичното си призвание. Впоследствие двамата приятели се утвърдили като най-значителни творци сред групата от поети, наречена Плеяда (по примера на седемте гръцки поети от времето на Птолемей Филаделфийски). Освен Ронсар и Дю Беле в Плеядата влизали Понтюс дьо Тиар, Реми Бело, Етиен Жодел, Антоан дьо Баиф и Жан Дора. Младият поет от Анжу се преселил в Париж, където заедно с Ронсар и Баиф учил при прочутия познавач на старогръцката култура Жан Дора. През 1548 година Дю Беле издал знаменитата „Защита и прослава на френския език“ — литературния манифест на Плеядата. Последвали „Петдесет сонети за възхвала на Олив“ (същата година) и „Поетичен сборник“ (1549), в които се проявяват някои от забележителните качества на поета. Тежко двегодишно заболяване го състарило преждевременно и го лишило от слух. За да поддържа духа си, през това време превеждал „Енеида“. Възстановен, но без достатъчно средства, той последвал като секретар своя вуйчо кардинал, изпратен с продължителна мисия в Рим при папата. Богатите впечатления от този престой са отразени в „Римски старини“, но са оставили следи и в други творби на поета, особено в прочутите „Съжаления“. Въпреки че починал едва тридесет и седем годишен, Дю Беле е създател на някои от най-прекрасните лирични стихове в световната литература.

Пиер дьо Ронсар
(1524–1585)

Пиер дьо Ронсар (1524–1585)

Роден е в замъка Поасониер край река Лоара. Някои негови стихове биха могли да се тълкуват в смисъл, че родът му имал български произход. Израснал в придворни среди и имал възможност да получи добро образование и да пътува. На осемнадесет години вече бил живял в Англия, Шотландия, Германия и Италия, владеел съответните езици, а също старогръцки и латински. Първите си стихотворни опити направил още на дванадесетгодишна възраст. Голямо влияние върху културното му развитие оказал Жан Дора, при когото се учили също и другите поети от Плеядата. В продължение на седем години Ронсар превеждал и коментирал старогръцки и латински автори, а през 1550 година издал първите четири книги на своите оди. Последното издание на творбите му приживе е от 1584 година. В този период от тридесет и пет години той създал огромен брой стихове и с необикновено разностранния си гений се наложил като най-велик поет на своето време. Без да може да се освободи от задълженията си към двореца (трима крале го покровителствували — Анри II, Шарл IX и Анри III), той използувал всяка възможност, за да прекара повече време по-близо до природата. С настъпването на старостта отивал все по-рядко в Париж, но не бил забравен и смъртта му предизвикала траур, какъвто подобава на един от най-значителните поети на Франция.

Из „Любовни стихове за Касандра“

Из „Сонети и мадригали за Астре“

Из „Сонети за Елена“ — книга първа

Луиз Лабе
(1526–1566)

Луиз Лабе (1526–1566)

Дъщеря на богат въжар от Лион, която имала не само приятна външност, но и щастието да получи даровете на ренесансовата култура, обикновено запазени за мъжете от онази епоха. Луиз Лабе декламирала стихове на латински, говорела италиански, свирела на лютня, владеела ездата и фехтовката, пишела стихове и с целия си живот, с цялото си поведение протестирала срещу подчиненото положение на тогавашните жени.

Реми Бело
(1528–1577)

Реми Бело (1528–1577)

Малко се знае за детството му, тъй като бил от обикновен произход. От рано проявил бляскави заложби, обърнал внимание върху себе си и получил подкрепа, за да се учи. И той започнал с преводи от старогръцки, като избрал одите на Анакреон. Собствените му стихове били горещо приветствувани от Ронсар, с когото го свързало искрено приятелство. Бело прекарал по-голямата част от живота си в служба на маркиз д’Елбьоф, който владеел Лотарингия.

Оливие дьо Мани
(1529–1561)

Оливие дьо Мани (1529–1561)

Бил високо ценен и възхваляван от поетите на Плеядата и покровителствуван от крал Анри IV. Подобно на своя близък приятел Жоашен Дю Беле извършвал дипломатическа работа в Рим като секретар на френското посолство. Поезията му се характеризира с изключително силно развито чувство за ритъм.

Етиен Жодел
(1532–1573)

Етиен Жодел (1532–1573)

Автор на първата френска класическа трагедия „Клеопатра“, представена през 1552 година, когато поетът бил едва двадесетгодишен. Събитието било посрещнато с възторг от най-изтъкнатите културни дейци на епохата. През същата година била представена и първата комедия от същия автор. Разностранно надарен, но беден, Жодел се нагърбил да подготви за четири дни забавленията за едно тържество в чест на крал Анри II и дук дьо Гиз, победител над англичаните. Усилията му били провалени по технически причини, но неуспехът имал голямо значение за по-нататъшната му съдба. Изпаднал в немилост пред силните на деня, първият френски драматург починал в мизерия.

Жан-Антоан дьо Баиф
(1532–1589)

Жан-Антоан дьо Баиф (1532–1589)

Известен е с опита си за промяна на френското стихосложение, в което предлагал да се въведе метриката на античната поезия, основана върху редуването на къси и дълги гласни. Разработил и нов, фонетичен правопис на френския език, но никое от нововъведенията му не били възприети. През 1570 година основал една академия за поезия и музика.

Амадис Жамин
(1538–1592)

Амадис Жамин (1538–1592)

Високо ценен от съвременниците си и плодовит поет. Някои го включвали в Плеядата на мястото на Понтюс дьо Тиар. Преводач на „Илиада“ и „Одисея“ и добър познавач на античната литература, той се радвал на приятелството и покровителството на Ронсар. Освен много сонети написал е и една „Поема за лова“.

Филип Депорт
(1546–1606)

Филип Депорт (1546–1606)

Баща му бил търговец в Шартър и му осигурил солидно образование, с цел да го направи духовник. Но на шестнадесет години бъдещият поет осиротял и сам трябвало да изкарва прехраната си в Париж. Успял да се издигне и дук д’Анжу, избран за полски крал, го взел със себе си в Полша, където прекарал девет месеца. Обсипан с почести и блага от Анри III и Анри IV, след смъртта на Ронсар, Филип Депорт бил почитан като пръв поет на Франция. Използувал богатството и влиянието си, за да покровителствува писатели и поети, но бил жестоко нападан от Малерб.

Агрипа д’Обине
(1552–1630)

Агрипа д’Обине (1552–1630)

Проявил се като същинско дете-чудо; в ранна възраст владеел старогръцки, латински, еврейски, италиански, испански. Взел дейно участие в религиозната война като протестант и останал докрай верен на убежденията си. От 1573 до 1595 се сражавал на страната на Анри IV и се оттеглил в имението си, след като кралят приел католическата вяра. По-късно взел участие в съпротивата на протестантите срещу Луи XIII и накрай емигрирал в Женева. Творчеството му отразява неговите верски схващания и същевременно притежава извънредно голяма дълбочина на мисълта, неподражаема сатирична сила и епичен размах, непознат дотогава във френската поезия.

Франсоа дьо Малерб
(1555–1628)

Франсоа дьо Малерб (1555–1628)

Първороден син с осем братя и сестри, той завършил право, като допълнил образованието си в университетите на Хайделберг и Базел. През 1605 година бил препоръчан на Анри IV и се установил в Париж. Образец на високо надарен придворен поет, той се проявил най-вече със строгите си изисквания за поетичната форма и чистотата на френския език, при които достигал до крайност. Разказват, че дори когато бил на смъртно легло, прекъснал изповедника с думите: „Не ми говорете повече за отвъдния живот, вашият лош стил ме отвращава от него.“ Оказал е голямо въздействие върху по-нататъшното развитие на френската поезия, като се опълчил срещу прекаленото подражаване на античните образци и като поддържал, че поетът трябва „мъчно да създава лесни стихове“.

Жан дьо Спонд
(1557–1595)

Жан дьо Спонд (1557–1595)

Родил се в земята на баските. Произхождал от протестантски род, поради което животът му бил белязан с много премеждия. След като завършил образованието си, прекарал четири години в Базел, където допълнил познанията си по теология. През 1589 година в Париж бил затворен и измъчван заради вярата си. Пет години по-късно баща му бил убит от католици. Поетичното му творчество останало дълго време забравено, но днес му е донесло заслужено признание като дело на един от майсторите на френския барок.

Жан дьо Гомбо
(1570–1666)

Жан дьо Гомбо (1570–1666)

Бил един от членовете на литературния кръжок, който впоследствие се превърнал във Френска академия. Благодарение на приятната му външност, пък и на дълголетието му, неговото присъствие било гордост за тогавашните литературни салони. Автор е не само на лирични стихове, но и на няколко пиеси.

Матюрен Рение
(1573–1613)

Матюрен Рение (1573–1613)

Племенник на Филип Депорт. През 1587 година постъпил на служба при кардинал Жоайоз, когото придружавал при посещенията му в Рим. След осем години се установил в Париж, където се опитал да бъде независим и в живота, както и в поезията си. Рязко се противопоставил на Малерб, като заявявал, че трябва да се оставя „перото да тича натам, накъдето го носи поривът“. Създал творби с пълнокръвни и ярки стихове, които оправдават кратката, но точна преценка на Алфред дьо Мюсе за Матюрен Рение: „На безсмъртния Молиер безсмъртен предтеча“.

Франсоа дьо Менар
(1582–1646)

Франсоа дьо Менар (1582–1646)

Роден в Тулуза. Малерб го сочи като най-добър поет измежду своите ученици. След като бил секретар на кралица Маргьорит дьо Навар, прекарал петнадесет години в провинцията. Повторната му поява в придворните среди била краткотрайна, понеже изпаднал в немилост пред кардинал Ришельо.

Теофил дьо Вио
(1590–1625)

Теофил дьо Вио (1590–1625)

Хугенотският му произход, заедно с неговото свободомислие и дързост като автор предопределили съдбата му. Той бил затворен, а после изпратен в изгнание. Завърнал се при условие, че ще приеме католицизма, но отново бил осъден за безбожни и неморални стихове. Този път присъдата била смърт чрез изгаряне и тъй като поетът успял да побегне и се скрие, тя била изпълнена, като изгорили образа му (1623 година). Впоследствие кралят заменил тази присъда с доживотно изгнание, което останало безпредметно, тъй като болният поет наскоро умрял. Той бил едва на тридесет и шест години. Въпреки краткия си живот завоювал твърде голяма известност. Освен лириката му на успех се радвала и трагедията му „Пирам и Тизба“.

Марк-Антоан дьо Сент-Аман
(1594–1661)

Марк-Антоан дьо Сент-Аман (1594–1661)

Истинското му име било Марк-Антоан Жирар, син на морски офицер. Родил се в Руан. Стиховете, с които пристигнал в столицата през 1618 година, веднага му отворили вратите на литературните салони. Прочул се като „кабаретен“ поет, а опитът му да създаде голяма поема за Мойсей бил неуспешен и дал повод за унищожителна критика от страна на Боало. Прекрасната му лирика вече предвещава романтизма.

Венсан Воатюр
(1598–1648)

Венсан Воатюр (1598–1648)

Син на амиенски търговец, получил добро образование и успял да получи признание сред високопоставените ценители на поезията. Към 1630 година вече бил признат като „душа“ на литературния салон на маркиза Рамбуйе, където се събирали най-прочутите писатели и поети на епохата. Поезията му се отличава с духовитост и завладяваща лекота.

Шарл Далибре
(1600–1654)

Шарл Далибре (1600–1654)

Отрекъл се от военна кариера, за да се посвети на поезията. Без да създаде шедьоври, писал много хубави стихове със сатиричен, героичен, любовен и религиозен характер, а най-големи успехи постигнал със своите бакхически стихотворения. Бил ученик и приятел на Сент-Аман.

Тристан л’Ермит
(1601–1655)

Тристан л’Ермит (1601–1655)

Потомък на буен род; като тринадесетгодишен кралски паж убил противник с шпага и трябвало да напусне Париж. През 1625 година получил опрощение, а единадесет години по-късно била представена с голям успех пиесата му „Мариамна“. Освен изящни стихове е написал и интересна автобиография „Пажът в немилост“. Истинското му име било Франсоа.

Жан дьо Лафонтен
(1621–1695)

Жан дьо Лафонтен (1621–1695)

След като се отказал от намерението да стане духовник, изоставил и правото, а сетне наследил длъжността на баща си (надзирател на кралските води и гори), която не изпълнявал старателно и напуснал през 1672 година. Спасила го подкрепата на финансовия министър Фуке, който подпомагал и Молиер. Когато Фуке бил арестуван, Лафонтен му останал верен и изпаднал в немилост пред Луи XIV. Дори след двадесет и две години кралят първоначално отказал да потвърди избирането на поета за член на Френската академия. Безспорен първомайстор на баснята, Лафонтен съчетава изящна простота с бляскава духовитост и съвършено чувство за мярка.

Никола Боало
(1636–1711)

Никола Боало (1636–1711)

Бил петнадесето дете на многобройно семейство, като един от по-възрастните му братя (Жил) бил приет във Френската академия двадесет и пет години преди него. Наследил от баща си достатъчно, за да бъде материално осигурен, докато повечето писатели по онова време били изцяло зависими от паричната подкрепа на краля или на други богати покровители. Така Боало можел да се посвети изцяло на творчество. Написал е „Сатири“, „Послания“ и поемата „Лютрен“. С най-голяма известност се ползува неговото „Поетическото изкуство“, в което той най-ярко очертава идеала на френския класицизъм и тъй пълно отразява естетичните домогвания на епохата, че бил наречен „законодател на Парнас“.

Жан-Батист Русо
(1671–1741)

Жан-Батист Русо (1671–1741)

След няколко години на литературни успехи бил осъден през 1712 година на вечно изгнание заради обидни куплети, за които се предполага, че са написани от него. Останалите тридесет години от живота си прекарал в Швейцария, Австрия, Белгия, Англия и Нидерландия, като напразно се домогвал до помилване. Въпреки че имал ожесточени врагове (между които и Волтер), през осемнадесети век го смятали за най-изтъкнатия френски лиричен поет. Развенчан от Сент-Бьов, днес е познат повече с безпощадните си епиграми.

Жан-Батист дьо Грекур
(1683–1743)

Жан-Батист дьо Грекур (1683–1743)

Роден и починал в Тур, завършил йезуитски колеж в Париж. В поемата си „Филотанус“ (1720) осмял йезуитите, поради което бил изправен пред църковен съд и лишен от духовническо звание. Отразяващи разпуснатите нрави на френската аристокрации от осемнадесети век, волнодумните стихове на Грекур се четели в ръкопис и били отпечатани едва след смъртта му.

Волтер
(1694–1778)

Волтер (1694–1778)

Франсоа-Мари Аруе се родил в Париж и се учил в колежа „Луи льо Гран“ — най-прочутото училище на столицата по онова време.

Деветнадесетгодишен прекарал няколко месеца в Хага като секретар на френския посланик в Нидерландия. Още първите му литературни изяви след завръщането във Франция утвърждават изобличителната сила на неговото блестящо остроумие. Затова именно той бил заподозрян двукратно като автор на анонимни сатирични стихове срещу двореца и бил изгонен от Париж. През 1718 година с голям успех се играла неговата пиеса „Едип“. По това време той възприел името Волтер (анаграма на френските думи Аруе Млади). Докато славата му растяла, едно спречкване с аристократ го изпратило за почти цяла година в Бастилията. Сетне му разрешили да замине за Англия, където окончателно се оформили философските му и политически възгледи под влиянието на британската буржоазна демокрация. Завърнал се в родината през 1729 година и продължил огромното си и разностранно литературно творчество. От 1750 до 1753 година живял в двора на пруския крал Фридрих II. Последните двадесет и пет години от живота си прекарал в Швейцария и накрай в любимото си имение Ферне. Обкръжен с ореола на световно почитан философ и писател, той развил огромна дейност в защита на редица жертви на религиозния фанатизъм и на съдебните грешки, тъй че имал право да заяви: „През живота си съм сторил някои добрини, това е най-ценната ми творба.“

Необозримото творчество на Волтер включва всички литературни жанрове, но най-големите му достижения са в областта на прозата — като разказвач, есеист, историк и философ. Поетичното му дело обхваща многобройни пиеси (сред които изпъкват „Едип“, „Брут“, „Заира“ и „Меропа“), поемата „Анриада“, философски стихове, послания, сатири и многобройни образци на кратки поетични форми, в които са разгърнати най-добрите му качества като поет — лекота и изящество на израза, съчетани с искряща духовитост.

Понс-Дени Екушар-Льобрьон
(1729–1807)

Понс-Дени Екушар-Льобрьон (1729–1807)

Бил на двадесет и шест години, когато одата му, посветена на лисабонското земетресение, привлякла вниманието на литературните кръгове. Впоследствие го нарекли Льобрьон-Пиндар заради многобройните оди, които написал в духа на прославения старогръцки поет. Те не са устояли на годините, за разлика от епиграмите му, които се харесват и до днес.

Клод-Жозеф Дора
(1734–1780)

Клод-Жозеф Дора (1734–1780)

Изписал огромен брой произведения, между която трагедии, комедии, поеми, романи и всякакви лирични стихотворения; за съжаление не винаги качеството им било на необходимата висота. Така този извънредно плодовит писател е известен с това, че двадесет пъти безуспешно кандидатствувал за член на Френската академия и че след смъртта си оставил дългове, възлизащи на рекордната сума шестдесет хиляди ливри.

Еварист Парни
(1753–1814)

Еварист Парни (1753–1814)

Родил се на остров Бурбон (сега Реюнион) под името Еварист-Дезире дьо Форж. Бил офицер във Версай, а след революцията работил в министерството на народната просвета. Първият му литературен успех бил свързан с „Послание към въстаналите в Бостън“ (към борците за независимост на Съединените щати). През следващата година (1778) излязъл сборникът му с елегии „Еротични стихотворения“, отличаващ се е непосредственост на чувството и изящество на формата. След пътуването си до Индия през 1787 година издал „Мадагаскарски песни“, които представил за преводи из малгашкия фолклор и които са едни от първите френски стихотворения в проза.

Жан-Пиер дьо Флориан
(1755–1794)

Жан-Пиер дьо Флориан (1755–1794)

След като бързо достигнал капитански чин, напуснал войската и се отдал на литературно творчество в Париж. Насърчил го Волтер, с когото го свързвала родствена връзка. Флориан е автор на новели и театрални пиеси, но се прочул със своите басни — най-добрите във френската литература след басните на Лафонтен.

Андре Шение
(1762–1794)

Андре Шение (1762–1794)

Родил се в Цариград; баща му бил французин, а майка му гъркиня. Завършил образованието си в Париж, където се установил след пътувания из Швейцария и Италия. Приятелство го свързало с Екушар-Льобрьон, Бомарше, художника Давид, химика Лавоазие и италианския поет Алфиери. Сетне станал секретар на френското посолство в Лондон. След 1790 година бил журналист. Ревностен привърженик на революцията, Андре Шение искал да се запази животът на краля. Арестуван през март 1794 година, той бил екзекутиран на ешафода на 20 юли същата година, два дни преди падането на Робеспиер. Само две от стихотворенията му били публикувани приживе. Въпреки че живял само тридесет и две години, той създал великолепни стихове, признати за шедьоври на френската поезия през XVIII век, които съчетават красотата на класическата строгост с по-изразителен и одухотворен език, предвещаващ зората на романтизма.

Пиер-Жан Беранже
(1780–1857)

Пиер-Жан Беранже (1780–1857)

Произхожда от семейство на дребен служител и от малък бил закърмен с революционните идеи от края на XVIII век. Демократичните му разбирания го насочили към песента и той я издигнал до така наречените високи жанрове в поезията. Беранже създал песни с най-различен характер — публицистични, елегични, маршови, сатирични, призивни и лирични. Поради непоколебимите си граждански позиции на два пъти бил осъждан и пращан в затвор. Участник в Юлската революция през 1830 година, поетът оставил и интересна автобиография. Белински писал: „У него политиката е поезия, а поезията — политика, у него животът е поезия, а поезията — живот.“

Марселин Деборд-Валмор
(1786–1869)

Марселин Деборд-Валмор (1786–1869)

Виктор Юго я нарекъл „самата поезия“ — толкова непосредствен и всепоглъщащ бил у нея поетичният порив. Животът й бил белязан от нещастна любов и постоянна бедност. Неподправен израз на неподправени чувства, стиховете й оказали влияние върху по-нататъшното развитие на френската поезия.

Алфонс дьо Ламартин
(1790–1869)

Алфонс дьо Ламартин (1790–1869)

Обнародвал първата си стихосбирка „Мечтания“, когато бил на тридесет години. Успехът й бил огромен. Последвали нови стихосбирки; през 1821 година поетът бил назначен за секретар на френското посолство във Флоренция, а девет години по-късно бил приет във Френската академия. През 1832 година предприел пътуване из Изтока, като в последвалия пътепис поместил вълнуващи редове за съдбата на потиснатия български народ. След революцията от 1848 година, в чиято подготовка участвувал, Ламартин станал министър на външните работи и оглавил временното правителство. Обществената му дейност била прекратена, когато Луи-Наполеон взел властта. Последните си години прекарал в бедност и усилена работа над литературно-критически и исторически произведения. Творчеството му открива ерата на романтизма и включва някои от най-прекрасните стихове на интимната лирика във Франция.

Алфред дьо Вини
(1797–1863)

Алфред дьо Вини (1797–1863)

Бил потомък на старинен благороднически род и до 1827 година бил офицер. След като напуснал войската, се отдал на литературно творчество, като първоначално се сближил с романтиците. През 1822 година излязла първата му стихосбирка, която допълнил след четири години под заглавието „Антични и модерни стихотворения“.

Последвали романът „Сен-Мар“, редица театрални пиеси, между които особено голям успех имала психологическата драма „Чатертън“ (1835 година), е също и книга, посветена на живота в армията. След четиридесетата си година Вини престанал да публикува своите произведения. Така някои от най-хубавите му стихотворения като „Смъртта на вълка“ и „Бутилката в морето“ били издадени посмъртно в сборника „Съдби“. Със самобитната си философска вглъбеност творчеството на този поет-мислител заема особено място в поезията на романтизма.

Виктор Юго
(1802–1885)

В детството си (1811–1812) прекарал една година в Испания, където семейството последвало баща му — Наполеонов генерал. Израснал в Париж; петнадесетгодишен направил впечатление със стиховете, които изпратил на Френската академия, а две години по-късно станал лауреат на поетичен конкурс и започнал да издава литературен вестник. Преминавайки през няколко различни етапа, политическите му разбирания се развиват и го отвеждат към все по-демократични позиции. Когато Луи-Наполеон заграбва властта през 1851 година, Виктор Юго е измежду малцината, които дръзват открито да му се противопоставят. Той напуска страната и прекарва деветнадесет години в изгнание, за да се завърне едва когато рухва империята на Наполеон III. През различните периоди на дългия си живот поетът последователно използувал големите си възможности (бил е пер на Франция при Луи-Филип, депутат в Учредителното събрание през 1848 и сенатор на третата република), за да издигне глас в защита на справедливостта и свободата. Той разобличавал плановете на реакционните политици, подкрепял каузата на потиснатите народи — българи, поляци, гърци, кубинци, — които се борели за свобода и независимост. Виктор Юго председателствувал първия (Париж, 1849) и втория (Лозана, 1869) световен конгрес на приятелите на мира, той издигнал глас в защита на преследваните комунари. Краят на живота му е озарен от небивало всенародно признание и световна известност, които намерили израз и във величественото му погребение.

Творчеството на Виктор Юго е изключително всеобхватно и определя облика на цяло столетие в развитието на френската литература. Няма жанр, в който този необикновен гений да не е оставил образци на художествено майсторство. Достатъчно е да бъдат споменати „Клетниците“, „Парижката света Богородица“, „Деветдесет и трета година“, „Човекът, който се смее“ и „Морски труженици“ измежду романите; „Кромуел“, „Ернани“ и „Рюи Блас“ измежду драмите, за да се види значението на Юго като прозаик и драматург. Като поет той е още по-ярък и плодовит. Написал е повече от сто петдесет и три хиляди стиха, събрани в двадесет и две стихосбирки и поеми. Те представляват своеобразен поетичен свят, в който са отразени всички отсенки на човешките чувства и мисли, цялата драма на битието и стремежът на човека към духовно извисяване.

Из „Източни мотиви“

Из „Вътрешни гласове“

Из „Изкуството да бъдеш дядо“

Из „Легендата на вековете“

Из „Четирите ветрове на духа“

Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов
(1804–1869)

Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов (1804–1869)

Роден в Булон, завършил блестящо образованието си в Париж и още от 1824 година се проявил със своите проникновени критични студии. Огромните му заслуги като литературен критик и историк засенчват малкото му по обем поетично дело. Но то запазва значението си благодарение на своеобразно вникване в най-интимните човешки изживявания.

Огюст Барбие
(1805–1882)

Огюст Барбие (1805–1882)

По настояване на баща си получил юридическо образование, но сближаването с поетите-романтици го окуражило да се обърне към поезията. Сборникът му „Ямби“ (1831 година) бил посрещнат с голямо възхищение. В него поетът изявява демократичните си схващания, като проправя пътя на романтичния период в развитието на френската гражданска поезия. В по-нататъшните си творби Барбие пръв измежду френските поети пресъздал картини от труда и живота на пролетариата.

Феликс Арвер
(1806–1851)

Феликс Арвер (1806–1851)

„Когато поетът довърши един наистина хубав сонет, той има право на десетгодишна почивка“ — писал някога Малерб, Може би няма да е пресилено, ако един поет бъде представен в поетична антология с наистина хубав сонет, макар и да няма други значителни прояви, какъвто е случаят с Арвер. Още повече, че въпросният му сонет е изключително много познат, обичан и цитиран във Франция.

Жерар дьо Нервал
(1808–1855)

Жерар дьо Нервал (1808–1855)

Истинското му име било Жерар Лабрюни. Участвувал в „битката за Ернани“ на страната на романтиците. Работил като журналист, а наред с поетичното си творчество е създал редица преводи на стихове от немски поети. Преводът му на „Фауст“ получил висока оценка от самия Гьоте. Автор е на разкази, повести, есета, пътеписи, литературно-критични статии. Най-значителните му изяви са в поезията. Стиховете му са едни от най-смелите опити за проникване в съкровените дълбочини на душата, те притежават забележителна музикална звучност, съчетана със сложност и острота на възприятията. Жертва на душевна болест, Нервал се обесил.

Алфред дьо Мюсе
(1810–1857)

Алфред дьо Мюсе (1810–1857)

Роден и умрял в Париж, принадлежал към най-ярките представители на романтизма, но творчеството му далеч надхвърля рамките на едно литературно течение или школа. Някои от най-значителните творби на Мюсе са автобиографичният роман „Изповед на едно дете на века“, пиесите „Лорензачо“ и „С любовта шега не бива“; но най-обичана и ценена с пълно право остава неговата лирика. Той е образец на „поет по призвание“, поезията му е мелодичен отглас на душевни вълнения, съобразно прочутия му стих: „Човек е ученик, учител му е мъката“.

Теофил Готие
(1811–1872)

Теофил Готие (1811–1872)

Един от най-буйните привърженици на романтизма в „битките“ срещу класицизма през епохата на „Ернани“, първоначално смятал, че призванието му е да стане художник. Впоследствие се посветил на театрална и художествена критика във вестниците и на литературно творчество. Написал е редица романи, пътеписи и стихосбирки. В тях той пръв приложил теорията за „изкуство за изкуството“. Протестирайки срещу постоянните сантиментални излияния (Ламартин), отчаянието от нещастната любов (Мюсе), философските или политически домогвания на поета (Вини, Юго), той смятал, че поезията трябва само колоритно и пластично да изобразява външния свят, като остави на читателя да изпитва едни или други чувства пред творбата на изкуството като пред самата действителност.

Йожен Потие
(1816–1887)

Йожен Потие (1816–1887)

Работник и син на работник, започнал да пише стихове още като юноша и на петнадесет години издал първата си стихосбирка. Тя получила одобрителен отзив от Беранже. Най-голям творчески подем у Потие настъпил по времето на Парижката комуна. Той бил един от нейните организатори и се сражавал на барикадите. След разгрома бил принуден да избяга в Англия и после в Америка. През 1880 се върнал в родината си и продължил да твори. Последната му стихосбирка излязла през 1887 година.

Потие е „един от най-великите пропагандисти чрез песента“ (Ленин). През юни 1871 година той написал безсмъртния „Интернационал“, който впоследствие станал международен химн на работническата класа и химн на много комунистически партии.

Льоконт Дьо Лил
(1818–1894)

Шарл-Мари Льоконт дьо Лил (1818–1894)

Родил се на остров Бурбон (сега Реюнион). Пътувал из Индия и Зондския архипелаг. През 1841 година се установил в Рен и от 1846 — в Париж. Изучавал история и старогръцки език, превел „Илиада“ и „Одисея“. Взел участие в революцията през 1848 година и бил инициатор на закона за премахване на робството в колониите. В своите стихосбирки „Антични стихотворения“ (1852) и „Варварски стихотворения“ (1862) се опитал да постигне величествената завършеност на елинската пластика и създал пищни природни картини с ненадминати образи на животни. Изискванията му за научна безпристрастност и за съвършенство на стиха възхитили група млади поети, които обнародвали през 1866 година свои стихове в сборника „Парнас“. От заглавието му произлязло наименованието на новото литературно течение, оглавявано от Льоконт дьо Лил.

Шарл Бодлер
(1821–1867)

Шарл Бодлер (1821–1867)

Бил на шест години, когато починал баща му — художник. Завършил лицея „Луи льо Гран“ и се записал да следва право. На седемнадесет години пишел първите си стихове. Вторият му баща решил да го „вкара в правия път“ и го изпратил в Индия. Но младежът отказал да продължи морското пътешествие и се завърнал. Заел се с художествена критика и в продължение на седемнадесет години превеждал стиховете на Едгар По. През 1857 година била издадена единствената му книга със стихове „Цветя на злото“. И тя, както и гениалните му критически статии, първоначално нямала успех сред читателите. В замяна на това се намерили пазители на „добрите“ буржоазни нрави, които изправили поета пред съд. Шест от стихотворенията му били обявени за обидни спрямо обществения морал, а авторът бил осъден на глоба. На четиридесет и пет години бил скован от парализа, а на следната година починал. Въпреки че „бунтът“ на Бодлер има само естетична окраска, той с огромна сила разкрива уродливостта на буржоазното общество. С неподражаема ирония и ненадминато поетично майсторство поетът сочи безсмислието на всепризнати, но фалшиви ценности. Хармоничната завършеност и изящната строгост на стиховете му странно се съчетават с хладното отчаяние, което привидно изчерпва тяхното съдържание. Противоречивата същност на поетиката му е изразена най-кратко от Горки, който писал за него: „Живял в зло, обичайки доброто.“

Теодор дьо Банвил
(1823–1891)

Теодор дьо Банвил (1823–1891)

Последовател на Теофил Готие, в своя „Малък трактат за френската поезия“ развил теорията на „парнасците“ и дори предвещавал символизма, като отреждал първенствуваща роля на музиката в поезията. В собственото си творчество не се ограничавал с формални търсения и изразил критично отношение към окръжаващата го среда. Написал е и няколко пиеси, поставени с голям успех.

Луиз Мишел
(1830–1905)

Луиз Мишел (1830–1905)

Била учителка и се сражавала на барикадите на Парижката комуна. След разгрома била арестувана и затворена, а по-късно изпратена на остров Нова Каледония. Поетичното й творчество се развивало под влиянието на гражданската поезия на Юго. В своите стихове Луиз Мишел възпявала Комуната и призовавала към отмъщение над нейните палачи. Съавторка е на няколко романа. Написала е и две театрални пиеси и историческа книга за Комуната.

Жан-Батист Клеман
(1836–1903)

Жан-Батист Клеман (1836–1903)

Син на заможен мелничар, но се отказал от богатството на баща си и станал работник. Тъй още съвсем млад опознал тежкото положение на трудещите се. Характерно за него е и това, че не приел предложеното му надзирателско място. За своите революционни стихове и памфлети бил преследван и в 1870 година — осъден на затвор. Член на Парижката комуна, която възпял, осъждайки нейните врагове. След пропадането й избягал в Англия, където отразил и несгодите на английското работничество. Върнал се във Франция през 1880 година. Като призовавал на борба срещу капиталистическия гнет, Клеман изразявал вярата си в крайната победа на народа. Последните си години преживял в голяма нищета, без да успее да обнародва голяма част от своето творчество.

Арман Сюли Прюдом
(1839–1907)

Арман Сюли Прюдом (1839–1907)

Първоначално работил като инженер; голямата му амбиция била да съчетае в творчеството си поезията с науката и философията. Ползувал се с много голяма известност, тъй като стиховете му допадали на вкуса на преобладаващата част от тогавашната публика. При това те далеч превъзхождали създаденото от цяла поредица автори, които пишели в същия дух.

Шарл Кро
(1842–1888)

Шарл Кро (1842–1888)

Краткият му живот е богат с разностранни творчески достижения. Като поет той дружил с много от най-прославените парнасци и символисти, а като учен-изобретател бил неуморим в търсенията си, като задълбочено изучавал и се занимавал със староеврейски, санскрит, медицина, музика и физика. Осем месеца преди Едисон той открил фонографа (без да спечели никаква известност или облага); а още през 1869 формулирал принципите на цветната фотография. Издал само част от стиховете си в книги, а останалите — пръснати по списания или необнародвани — били събрани в посмъртна стихосбирка. Изключително даровит, но непрактичен, Кро починал, според сполучливия израз на Верлен, „в бедност, достойна за най-голямо уважение, но и за най-голямо съчувствие“. Поезията му — като своя автор, е твърде многообразна. Нежност, въображение, хумор, огорчение и чувственост своеобразно се преплитат в нея, достигайки до привидна пародия на поезия.

Стефан Маларме
(1842–1898)

Стефан Маларме (1842–1898)

Бил дребен чиновник в провинцията, но след едно пътуване из Англия станал учител по английски. Започнал да пише под влиянието на Бодлер и парнасците, от които запазил само култа към формалното съвършенство. През 1871 година бил преместен в Париж. По-късно неговите „литературни вторници“ се очертали като средище на символизма, но поетът оставал неизвестен за широките кръгове. Едва след като се появили отзивите на Верлен и Юисманс, името на Маларме се прочуло. Пословична и до днес остава строгата му взискателност като творец: той искал всеки негов стих да е пластичен образ, да изразява мисъл, да внушава чувство и същевременно да бъде философски символ. По този начин поетът постигал богато и често многопластово звучене, като особено държал на музикалността. Според него поезията трябва да предава „свръхчувственото“ подобно на музиката, която косвено „символично“ може да внушава непредставимото. Усложнеността на тази поетика я прави по-трудно разбираема, но не е самоцелна. „Дълбокият патос на творчеството у Маларме е в постоянната борба срещу безплодността, съпътствуваща осъществяването на символичната естетика, в стремежа към висока съдържателност“ (Н. Балашов).

Жозе-Мария дьо Ередия
(1842–1905)

Жозе-Мария дьо Ередия (1842–1905)

Родил се в Куба, баща му бил кубинец, а майка му — французойка. Натурализирал се във Франция, където получил образованието си. В поезията си осъществил най-пълно и сполучливо принципите на парнаската школа за „безстрастност“, точност, скулптурна пластичност и живописност на образа. Цялото му творчество е събрано в единствената книга „Трофеи“ — сборник от сто и осемнадесет сонета. Всеки от тях представлява завършена поема — своеобразна кристализация на голямо количество исторически, технически или други знания. Заслугата на този пределно стегнат стил сякаш е изразена най-добре от самия поет в сонета, посветен на Бенвенуто Челини, който с длетото си дълбаел „връз дръжка на кинжал борба между титани“.

Пол Верлен
(1844–1896)

Пол Верлен (1844–1896)

Роден в Мец, след завършване на лицея работил в парижката община. За пръв път обнародвал стихове през 1863 година, а три години по-късно излязла първата му стихосбирка „Сатурновски стихотворения“. През 1871 година прочел с изумление и възторг стихове от неизвестния тогава юноша Рембо, с когото го запознал негов приятел. Пол Верлен не се подчинил на версайското правителство и останал в Париж като служител на бюрото за печата при Парижката комуна. След падането й напуснал столицата и заедно с Рембо пътувал в Белгия и Англия. През лятото на 1873 година при скарване леко наранил приятеля си с револвер, за което бил осъден на две години затвор. Последвало обръщането му към католицизма и създаването на „Романси без думи“ и „Мъдрост“. След изтърпяването на присъдата и завръщането си във Франция поетът изпаднал в голяма нищета. Живеел в Париж при най-оскъдни условия, често изпращан в болница, стиховете му не достигали шедьоврите от по-младите му години. Но тогава вече бил заобиколен от възторжени почитатели, младите поети го сочели за свой учител; увенчан бил със символично признание на поетичното си дело със званието „принц на поетите“. Валерий Брюсов пише, че Верлен е „най-интимният от поетите“. Следва да се добави, че в неговата поезия най-съкровените трепети на човешката душа са намерили най-мелодичен израз, че никой друг поет не е успял да се приближи повече до изискването на Верленовото „Поетично изкуство“ за предимство на музиката.

Из „Някога и неотдавна“

Тристан Корбиер
(1845–1875)

Тристан Корбиер (1845–1875)

Едуар-Жоашен Корбиер се родил в Бретан. Тристан е литературното му име. Баща му бил морски капитан, журналист и писател. На четиринадесетгодишна възраст младият Корбиер се разболял от ревматизъм и мечтата му да бъде моряк станала неосъществима. До края на краткия си живот храбро се борил с недъга. Преселил се в Париж и издал стихосбирката „Жълтата любов“ (1873 година), която не била забелязана. Едва осем години след смъртта му излязла книгата на Верлен „Прокълнати поети“, в която Тристан Корбиер бил наречен „по-голям (в смисъл на възраст) брат на Артюр Рембо“, а всеобщото признание дошло много по-късно. Стиховете му внасят ново, неповторимо съзвучие във френската поезия, съчетано от ирония, „горчив бретонски патос“, любов към морето и уважение към трудовите хора.

Лотреамон
(1846–1870)

Лотреамон (1846–1870)

Наричал се Изидор Дюкас и се родил в Монтевидео (баща му бил служител при френското консулство в Уругвай). Завършил образованието си във Франция, а от 1867 година се установил в Париж. Книгата му „Песните на Малдорор“ била отпечатана през 1869 година, подписана с псевдоним граф дьо Лотреамон. Изплашен от дързостта й, издателят отказал да я пусне в продажба. Няколко месеца по-късно поетът обнародвал „Предговор към една бъдеща книга“ и починал на двадесет и четири години, оставайки съвсем неизвестен до 1910 година. Противоречивите му, достигащи до крайности текстове били възторжено възхвалявани от индивидуалистично настроени модернисти, но доказателство за по-дълбоката им същност е фактът, че заглавието на Елюаровото стихотворение „Поезията трябва да има за цел практичната истина“ е парафраза на стих от Лотреамон.

Артюр Рембо
(1854–1891)

Артюр Рембо (1854–1891)

И животът, както и творчеството му, е своеобразен протест срещу заобикалящата го буржоазна действителност. Шестнадесетгодишен се впуснал в първото си „пътешествие“ от родния Шарльовил до Париж, което завършило с арест, понеже нямал билет за влака. Десет дни по-късно заминал за Брюксел… Заредили се творчески изблици и нови „бягства“ до столицата. Рембо достигнал до убеждението, че му е необходим „страхотен труд“, за да стане „ясновидец“, който да проникне до същината на поезията. Решаващо въздействие му оказали две събития: от една страна установяването на Парижката комуна, а от друга — срещата с Верлен. На Комуната посветил редица стихотворения, които представляват шедьоври на френската революционна поезия, а поражението засилило критичното му отношение към общоприетите ценности. Последвали съвместните пътувания с Верлен в Белгия и Англия, където Рембо се върнал по-късно с Жермен Нуво. На двадесет години авторът на „Пияният кораб“ се отказал окончателно от литературно творчество. Наел се да служи в холандската колониална армия и заминал за Батавия, откъдето дезертирал, бил миньор на остров Корфу, докер в Египет и търговец на оръжие в Етиопия. Тумор на коляното го принудил да се върне на родна земя, но наскоро след това починал в една марсилска болница.

Невероятно рано изявен, яркият поетичен гений на Рембо озарил като краткотраен фойерверк поетичния небосклон на Франция, но сиянието му не помръква и до днес — той е един от авторите, оказали най-силно влияние върху съвременната френска поезия.

Жюл Лафорг
(1860–1887)

Жюл Лафорг (1860–1887)

Родният му град е Монтевидео, но от шестгодишната си възраст отраснал във Франция. В Париж заживял от 1873 година. Сближил се с младите поети „хидропати“, бунтуващи се срещу парнасизма, сприятелил се с Кро и печатал стихове в списанията. От 1881 до 1886 година бил на служба в германския кралски двор като четец на императрицата. Умрял от туберкулоза твърде млад, но оставил своеобразно творчество, проникнато от ирония и убеденост в относителността на всички блага. Негови са едни от първите опити за въвеждане на свободния стих във Франция.

Сен-Пол Ру
(1861–1940)

Сен-Пол Ру (1861–1940)

Под този литературен псевдоним е известен Пол-Пиер Ру, който се родил в Южна Франция, а прекарал най-голяма част от живота си в Бретан (от 1900 година нататък). Първата му стихосбирка излязла през 1886 година; благородната му осанка и изискан език му спечелили прозвището „Великолепния“. Успехите му продължили до първите години на нашето столетие, след което се оттеглил в имението си и бил напълно забравен. Усамотението му било нарушено на два пъти: през 1925 година сюрреалистите отдали заслужена почит на творчеството му, а петнадесет години по-късно нахлулите във Франция немски войници разорили имението му: прислужницата му била убита, дъщеря му — ранена, всичките му ръкописи — изгорени. Поетът не могъл да преживее трагедията, но смъртта му дала силен тласък за сплотяване и разцвет на литературата на Съпротивата срещу немските окупатори. Характерно за поезията на Сен-Пол Ру е богатството от бляскави и причудливи образи; неговата теория за „идеореализма“ е изградена върху гражданската отговорност на твореца.

Анри Дьо Рение
(1864–1936)

Анри Дьо Рение (1864–1936)

Произхожда от Онфльор, Северна Франция, а образованието си получил в Париж. Първата му стихосбирка се появила през 1885 година. Върху развитието му като поет оказали голямо влияние Ередия и Маларме. След опита си да въведе по-широка употреба на свободния стих той се върнал към традиционните форми. Стиховете му се отличават с изтънченост на чувствата и приглушен чар. Обемистото му творчество включва и твърде голям брой романи и разкази, издадени предимно след 1900 година.

Пол-Жан Туле
(1867–1920)

Пол-Жан Туле (1867–1920)

Роден е в По. Между 1885 и 1888 година живял на остров Мавриций, а между 1892 и 1912 — в Париж, след което поради болестта си се оттеглил в Гетари, на Гасконския залив. Приживе издал само няколко романа, а стиховете му били обнародвани едва след смъртта му. Изпълнени с лека, но многозначна ирония и с нежност, забулена от екзотична символика, те запазват необикновената си свежест и до днес.

Франсис Жам
(1868–1938)

Франсис Жам (1868–1938)

С изключение на кратък престой в столицата, прекарал целия си живот в селища из югозападния край на Франция, където се издигат Пиренеите. Първите му творчески изяви били приветствувани от Маларме и Жид, чиято подкрепа и приятелство го окуражили. Както стиховете, така и прозата на Жам са в пълно съзвучие с неговия живот в близост до природата; книгите му са пълни с това, което той наричал „вечна поезия“ — прост израз на прости чувства; набожността му прелива в смирено преклонение пред природата и поетизация на човешкото всекидневие.

Пол Клодел
(1868–1955)

Пол Клодел (1868–1955)

Родил се във Вилньов-сюр-Фер, на четиринадесет години продължил и завършил образованието си в Париж. През 1890 година започнал дългата си дипломатическа кариера, продължила четиридесет и пет години. Тя го отвела в Ню Йорк, Бостън, Пекин, Токио, Копенхаген, Хамбург и други градове по света. Творбите му дълго време оставали познати и ценени само в литературните кръгове, но впоследствие придобили широка известност, увенчана и с Нобеловата награда. Пол Клодел обогатява френската поезия със съвсем самобитен стих, който се отличава със своята дължина и необичайна изразна сила и гъвкавост. Този стих напълно съответствува на всеобхватно звучащата поезия на своя създател, в която дори и дълбокият католически мистицизъм не е в състояние да обуздае могъщото поетично вдъхновение. Новите изразни средства, въведени от Клодел и подхванати от Виктор Сегален и Сен-Джон Перс, оказват силно въздействие при развитието на по-новата поезия във Франция.

Из „Музата, която е благодат“

Пол Валери
(1871–1945)

Пол Валери (1871–1945)

Творческият му път преминал през изучаване на математиката и едно двадесетгодишно „мълчание“, съответствуващо на необикновената самокритичност и безграничен стремеж към задълбочаване на познанието, характерни за този поет. Роден в Сет, завършил право в Монпелие, той се установил в Париж през 1894 година и малко по-късно обнародавал есето „Въведение към Метода на Леонардо да Винчи“. По това време започнал да попълва първата от своите 257 тетрадки, съдържащи разсъжденията и бележките му, записвани в продължение на петдесет и една години. Блестящият му поетичен дебют продължил до 1896 година, сетне Валери престанал да пише. Големият успех на „Младата парка“ през 1917 година го подтикнал към творчество, без да намалява изключителната му взискателност. Интелектуалният характер на неговите стихове се съчетава с формално съвършенство и мелодичност, напълно в духа на изказването му, че поезията се характеризира с „домогване да съдържа по-голямо мисловно значение и повече музика, отколкото носи или може да понесе обикновената реч“. Сред пристъпите на ирационализъм, характерни за буржоазното изкуство през XX век, „разсъдъчният“ Пол Валери възражда декартовските традиции на френската култура.

Пол Фор
(1872–1960)

Пол Фор (1872–1960)

Родил се в Реймс и след пристигането си в Париж на седемнадесетгодишна възраст обнародвал манифест в полза на поетичния театър. Създаденият от него през 1890 година театър дал възможност на френската публика да се запознае с голям брой „некасови“ пиеси. Самият Пол Фор е автор на няколко пиеси, играни с голям успех. Но той бил преди всичко поет и още първата му стихосбирка „Френски балади“ (1896 година) направила силно впечатление със своеобразната си форма. Той й останал верен до края на живота си, създавайки ритмична и мелодична проза, изпъстрена с неочаквани хрумвания и спонтанен лиризъм. Като придавал привидно прозаичен вид на своите балади, Фор добавил нови тонове към богатата гама на френската поезия.

Алфред Жари
(1873–1907)

Алфред Жари (1873–1907)

След като завършил средното си образование в Рен, той отишъл да следва в Париж. Там животът и творчеството му се съчетали в бурен протест срещу заобикалящата го капиталистическа действителност. Той съзнателно предизвиквал възмущението на буржоазната публика, като дръзко пренебрегвал общоприетите морални норми. Типично за неговата поезия е карикатурното изображение. В прочутия му сатиричен фарс „Крал Юбю“, написан за куклен театър, героите по най-уродлив начин възпроизвеждат пороците на века; останалите му поетични образи са не по-малко гротескни и целят да отблъснат читателя, да разтърсят дълбоко съществуващите нравствени критерии. Жари умрял от туберкулоза твърде млад, а малкото му по обем творчество дало подтик за оформянето на кубизма, разпростирайки влиянието си и върху дадаизма и сюрреализма.

Шарл Пеги
(1873–1914)

Шарл Пеги (1873–1914)

Първоначално се проявил с публицистика в защита на социалистическите идеи и поддържал Емил Зола по време на аферата Драйфус. От 1900 до 1914 година издавал списанието „Петнадесетдневни тетрадки“, в което поместил най-важните произведения на Ромен Ролан. В навечерието на Първата световна война преминал към краен национализъм. Загинал храбро като доброволец в първите дни на войната. Поетичните му произведения са стилизирани в духа на средновековните стихове с религиозно съдържание.

Анри Барбюс
(1874–1935)

Анри Барбюс (1874–1935)

Участието му като доброволец в Първата световна война се оказало решаващо събитие в неговия живот. То предопределило по-нататъшното му развитие като комунист и писател със значение за прогресивната световна литература. Романите му „Огънят“ и „Яснота“ получили много висока оценка от Ленин. Но в сравнение със заслугите му като прозаик, публицист и литературен критик постиженията му като поет са твърде скромни. Те бележат дебюта на Барбюс в литературата (1895 година) и заслужават да бъдат отбелязани като явление, предвещаващо появата на мощно реалистично направление в съвременната френска поезия.

Макс Жакоб
(1876–1944)

Макс Жакоб (1876–1944)

Приятел на Аполинер и Пикасо, проявил се като застъпник на кубизма в поезията. Още през 1915 година приел католическата вяра, но след немската окупация на Франция бил арестуван от хитлеристите заради еврейския си произход. Не успял да издържи на тежките условия и умрял в концентрационния лагер Дранси. Стиховете му са причудлива смесица от твърде противоречиви елементи — неясни „образи-митове“, католицизъм, простодушна непосредственост, горчива ирония, дяволит хумор и сдържана тъга; съвсем не е лесно да се открие кое у него е пародия и кое — не, но оригиналността на таланта му е безспорна.

Леон-Пол Фарг
(1876–1947)

Леон-Пол Фарг (1876–1947)

Парижанин, син на инженер-химик. Започнал да обнародва стихове от 1894 година. За отбелязване е стихосбирката му „За музиката“ (1914 година), книгите с поетична проза „Пространства“ (1929), „Под лампата“ (1930), „Според Париж“ (1932) и „Пешеходец из Париж“ (1939). Прикован от парализа през 1943 година, той продължил да пише, връщайки се към изобилните си спомени. Думите му „животът не беше добър, но беше хубав“ дават ключ за разбиране на едновременно невеселата и лека музика на неговите стихове.

Пиер Албер-Биро
(1876–1967)

Пиер Албер-Биро (1876–1967)

Един от поетите на стихийния протест срещу света на буржоазните ценности, който оставил трайни следи в културния живот на Франция. През 1916 година основал списанието „Сик“, предвестник на сюрреализма. Опитал всевъзможни приумици, причислен към кубистите, той се връщал и към класическите форми, без да губи от силата на своята убийствена ирония. Между 1917 и 1922 се посветил на театъра. Автор е и на своеобразната епопея-дневник-поема в проза „Грабинулор“ (1933).

Оскар-Венсеслас дьо Любич-Милош
(1877–1939)

Оскар-Венсеслас дьо Любич-Милош (1877–1939)

Получил образованието си в Париж и въпреки литовския си произход съумял да заеме място сред изтъкнатите майстори на френското поетично слово. Болезнената меланхолия, която господствува над цялото му творчество, изглежда обусловена и от тази метаморфоза, която не е по силите на всекиго. Последните търсения на този даровит създател на мелодии от думи са заглъхнали в мрачна мистика.

Жан дьо Бошер
(1878–1953)

Жан дьо Бошер (1878–1953)

Роден в Белгия, прекарал по-голямата част от живота си в опит за усамотение. Сред преднамерено неясните образи на този поет, който се представял за „тъмен“, проблясват понякога съвсем конкретните очертания на съществуващата, въпреки всичко, негова вяра в поезията и в човека.

Гийом Аполинер
(1880–1918)

Гийом Аполинер (1880–1918)

Известен е с литературния псевдоним, който произлиза от истинското му име Вилхелм Аполинариус Костровицки. Роден е в Рим от майка полякиня и баща италианец. Образованието си получил в Монако, Кан и Ница, а от 1899 година живял в Париж. Сприятелил се с поетите Жари и Жакоб, с художниците Русо и Пикасо. Сътрудничил в периодични издания и сам основал литературното списание „Пирът на Езоп“. През 1911 година излязла стихосбирката му „Бестиарий, или Шествие на Орфей“. Бил известно време в затвора поради лъжливо обвинение в съучастничество по повод на кражба в Лувър. На този престой посветил цикъл стихове, които влезли в „Алкохоли“ (1913). Аполинер се записал доброволец след избухването на Първата световна война и бил тежко ранен в главата (1916). Починал две години по-късно от „испански“ грип и от последиците на раната си. Малко по-късно била издадена военновременната му лирика в сборника „Калиграми“.

„Една антология, посветена само на съвременната поезия, би трябвало да започва с Аполинер“ — пише Марсел Арлан. И наистина през следващите години във Франция едва ли може да се намери поетична школа или направление, които да не сочат за свой предшественик Аполинер. Неговите творчески търсения са намерили израз и в редица опити за теоретични обобщения (например статията „Новият дух и поетите“). Между другото той пръв е въвел в литературата понятието „сюрреализъм“. Той пръв се отказал от обичайната пунктуация в своите стихове и бил последван от повечето френски поети на двадесети век. Но приносът му не е в някои безплодни формалистични експерименти, а в постоянната незадоволеност, в неспокойния дух, устремен към нови открития и същевременно здраво свързан с многовековната поетична традиция. Увлечени от показни ефекти, последователите му често забравят многократно подчертавания от него стремеж да „бъде от своето време, без да пожертвува нищо от това, на което по-старите са могли да ни научат“.

Из „Стихотворения за Лу“

Валери Ларбо
(1881–1957)

Валери Ларбо (1881–1957)

Започнал и завършил живота си във Виши, но прекарал младите си години в пътешествия. Обиколил най-вече Италия, Германия, Англия и Испания; богатството от впечатления наложило отпечатък върху творчеството му. То обхваща поезия (до 1923), романи (до 1929), литературна критика и преводи (между другото запознал френските читатели с делото на Джойс). През 1935 година се парализирал и онемял, но продължил да работи и оставил интересен дневник.

Жюл Сюпервиел
(1884–1960)

Жюл Сюпервиел (1884–1960)

Родил се в Монтевидео и прекарал детството си в Уругвай, а образованието си завършил в Сорбоната. Създал многобройни стихосбирки, романи, сборници с разкази, комедии и други. В ранните му стихове значително място заема романтиката на странствуването, свързана с екзотични природни картини и образи, почерпени от древните южноамерикански култури. Впоследствие разкрил по-пълно своята оригиналност по пътя на вглъбяване в най-съкровените трепети на човешкото съзнание и на отразения в него образ на Вселената. Обаче в стремежа си към сложни и многопосочни търсения се домогва до пределна яснота. Първият му ярко самобитен сборник със стихове „Гравитации“ бил възторжено приветствуван от Рилке. Военновременните „Стихотворения за нещастната Франция“ го нареждат в славните редици на поезията на Съпротивата. Между прозаичните му творби се открояват романите „Човекът от пампасите“ и „Крадецът на деца“.

Жюл Ромен
(1885–1972)

Жюл Ромен (1885–1972)

Истинското му име е Луи Фаригул. Първите му литературни изяви са в областта на поезията. Бил един от основателите на групата „Абатство“ и на течението унанимизъм, чиито програмни стихове и манифест обнародвал през 1908 година. Обявявайки се срещу символизма, унанимистите се стремили към социална тематика, правдиво изображение на действителността и простота на стила. Впоследствие техният абстрактен хуманизъм и донякъде мистичното схващане за съотношението между личност и общество ги отклонили от реалистичните позиции. Най-значителните стихосбирки на Ромен са „Европа“ (1916), „Белият човек“ (1937) и „Вдигнати камъни“ (1957). С годините той се обръщал все повече към прозата и написал голям брой романи (първият излязъл през 1911 година). Със значителен успех се ползувала неговата драматургия, започната с драми в стихове („Армията в града“, 1911) и завършена с комедии като „Кнок, или Триумфът на медицината“ (1924). Между 1932 и 1946 година са излезли двадесет и седемте тома на неговия опит да създаде епопея на живота във Франция от 1908 до 1933 година, озаглавен „Хора с добра воля“.

Блез Сандрар
(1887–1961)

Блез Сандрар (1887–1961)

Под този литературен псевдоним се прочул Фредерик Заузер, който се родил в Ла Шо дьо Фон, в семейството на швейцарски търговец. На петнадесетгодишна възраст избягал от дома си и през следващите години обиколил света (Азия, Африка, Русия, Англия, САЩ, Южна Америка, Канада). Опитал много професии и взел участие (според собствените си думи) в руската революция от 1905 година. През Първата световна война постъпил във френския Чуждестранен легион и загубил дясната си ръка, отнесена от снаряд. След войната продължил много да пътува и животът му запазил своя трескав и задъхан ритъм, който е характерен и за цялото му творчество. Появата на първите му поеми „Великден в Ню Йорк“ (1912) и „Проза за транссибирския експрес и за малката Жан от Франция“ (1913) е повратен момент за по-новата френска поезия: човекът започва да търси себе си не в дълбините на своето аз, а в опознаването на света. В по-нататъшната лирика на Сандрар средищно място заема „светкавичното“ стихотворение-репортаж („Страници от пътя“, 1924). Между 1925 и 1957 година издал много романи, очерци, есета и няколко тома, образуващи своеобразна лирична автобиография.

Сен-Джон Перс
(1887–1975)

Сен-Джон Перс (1887–1975)

Истинското му име е Алексис Сен-Леже. Роден е на остров Гваделупа. Произхожда от френски преселници, дошли в Антилите през XVII век. Учил в Бордо. В периода между 1916 и 1940 година бил на дипломатическа работа, достигайки до поста главен секретар на министерството на външните работи. Много пътешествувал, обиколил тихоокеанските острови и проникнал в пустините на Средна Азия. По време на Втората световна война отдал творческите си сили на Съпротивата. Сътрудничещата с окупатора администрация го лишила от гражданство; той намерил убежище в САЩ, където написал прочутата си поема „Изгнание“. Непреклонната му гражданска позиция в духа на най-добрите традиции на френската култура прибавила нов блясък към властното обаяние на неговата поезия. Поемите „Възхвали“ (1907), „Анабазис“ (1924), „Ветрове“ (1946) и „Ориентири“ (1957) са главните етапи в творческото му дело, в което френският език достига до най-бляскаво славословие на битието, до една от своите най-величествени изяви. Сен-Джон Перс е носител на Нобеловата награда за литература през 1960 година.

Пиер-Жан Жув
(1887–1976)

Пиер-Жан Жув (1887–1976)

През детските си години се увличал от музиката, а през 1910 година излязла първата му стихосбирка. Творческото му развитие преминало през влиянието на символизма и унанимизма. Участвувал в Първата световна война като доброволец-санитар, но се разболял и бил изпратен на лечение в Швейцария. Там се сприятелил с Ромен Ролан, комуто по-късно посветил книга. В следвоенния период преживял тежка духовна криза, завършила през 1924 година с пълно отричане от написаното дотогава и с приемане на „религиозните перспективи като единствен лек срещу бездната на времето“. Последвала поредица от романи, написани между 1925 и 1937 година, както и няколко стихосбирки, в които намерила най-пълен израз творческата индивидуалност на Пиер-Жан Жув („Сватби“, 1931, „Кървава пот“, 1935, „Небесна материя“, 1937). По време на немската окупация се намирал в Женева и се изявил като един от челните поети на Съпротивата. Делото му се допълва от постиженията му като преводач на Шекспир, Хьолдерлин и Гонгора, както и като есеист и музикален критик.

Пиер Реверди
(1889–1960)

Пиер Реверди (1889–1960)

Етапите на живота му са белязани от редуването на стихосбирките: „Овално прозорче“ (1916), „Керемидите на покрива“ (1918); „Отломки от небето“ (1924), „Изворите на вятъра“ (1929), „Рискове и опасности“ (1930), „Железария“ (1937), „Повечето време“ (1945), „Работна ръка“ (1949), „В безпорядък“ (1956). Стихотворенията, включени в тях, са своеобразни малки светове, притежаващи завършена архитектура и изпълнени с вътрешно напрежение. „Поезията, дори привидно най-спокойната, винаги е същинска драма на духа“ — пише този поет и неговото творчество напълно го потвърждава. То е пределно изчистено от всякаква украса и се стреми към разкриване на конфликтите, разкъсващи съвременния човек. Пиер Реверди е писал и поетична проза, както и няколко книги с философско-естетични размисли. Участвувал в поезията на Съпротивата, проявявайки високи граждански добродетели. Те са в съзвучие с разбирането му за действената сила на поезията: „Въпросът не е да се изрази, нито дори да се предаде, както казва Валери, едно поетично състояние — въпросът е то да бъде предизвикано.“.

Жан Кокто
(1889–1963)

Жан Кокто (1889–1963)

Получил образованието си в Париж, където изминал дългия и сложен път на своето творческо утвърждаване. Той преминал през периоди на неизживени чужди влияния до Първата световна война и на експериментаторски увлечения по модните течения в изкуството през следвоенните години (бил най-близо до кубистите), за да достигне до избистрянето на един от най-самобитните почерци във френската поезия. Жан Кокто е творил извънредно много и като романист, есеист, драматург, литературен критик, филмов сценарист и художник. Но навсякъде и винаги той е преди всичко поет и налага поетичното начало във всички области на културата. Типичен представител на „острия галски ум“, Кокто смайва и до днес критиците със своята находчивост и внезапна задълбоченост, със способността си да скрива най-чист лиризъм и философска тревога зад същински фойерверки от главоломни игрословия. Макар и вече да е лишено от обаянието на личния му чар, изкуството на този вълшебник на словото продължава да въздействува чрез съзвучност със съвременния свят, отразен съобразно формулата: „бързината, изненадана неподвижна“.

Пол Елюар
(1895–1952)

Пол Елюар (1895–1952)

Истинското му име е Йожен Грендел. Роден е в Сен Дени, учил се в Париж. Обнародвал „Първи стихотворения“ през 1913 година. Участието си в Първата световна война отразил в стихосбирката „Дълг и тревога“ (1917). През следващите години се сближил е Арагон, Бретон, Супо и Цара, осъществил голямо околосветско пътуване. Въпреки че бил един от основателите на сюрреализма, Елюар твърде скоро почувствувал ограничеността му и макар и бавно, продължил своето развитие по пътя на неговото преодоляване, за да го напусне окончателно през 1939 година. През този период той създал образци на интимна лирика, в които стремежът към сливане с духовния свят на любимата се съчетава с мечти за братство между хората и призиви към борба за общочовешко щастие. Встъпил във Френската комунистическа партия при трудните нелегални условия, поетът взел най-дейно участие в Съпротивата срещу немските окупатори. Работейки в нелегалния печат, той написал множество патриотични стихове. През 1943 година издал колективния сборник „Честта на поетите“, който бележи повратен момент в развитието на френската поезия от двадесети век. След войната творчеството на Елюар продължило да се вмесва в кипежа на обществения живот, да отстоява предните позиции на борците за демокрация и мир. На върха на славата си той превел стиховете на Христо Ботев и книгата с тези преводи завършва дългата поредица от негови стихосбирки. Това огромно поетично дело, излъчващо магията на Елюаровото слово-музика, сякаш потвърждава неговите думи, че „всеки човек е брат на Прометей“.

Тристан Цара
(1890–1963)

Тристан Цара (1896–1963)

Родил се в Мойнещи, Румъния, и се наричал Сами Розенщок. По време на Първата световна война живеел в Швейцария, където оглавил групичката на дадаистите. През 1919 година се преселил в Париж, вдъхновявайки френския дадаизъм. След разпадането на течението и той преминал към сюрреализма, проявил се като един от неговите теоретици. По време на Гражданската война в Испания развил голяма дейност в полза на републиканците. Участвувал в Съпротивата срещу немските окупатори във Франция, а след Втората световна война се включил в движението на борците за мир. Тъй както животът му сочи развитие от анархистичен бунт към осмислени революционни възгледи, така и творчеството му бележи известен преход от „антипоезия“ и пълно отрицание на всичко („Първото небесно приключение на господин Антипирин“, 1916) към метафоричен размисъл за съдбата на човека („Позволеният плод“, 1956).

Андре Брьотон
(1896–1966)

Андре Брьотон (1896–1966)

Следвал медицина, изучавал Фройд, сближил се с Аполинер, а през 1919 година заедно с Арагон и Супо създал списанието „Литература“. От трибуна на дада, то се превърнало през 1922 година в орган на сюрреализма под ръководството на Бретон. Той е не само един от създателите, но и главен теоретик на това течение, автор на трите му манифеста (1924, 1930 и 1942). Целта му била да отрази „действителното функциониране на мисълта при липсата на какъвто и да е контрол от разума“. Намирайки в обществото само сили, потискащи човека, сюрреалистите твърдят, че личността се освобождава само в интуитивните психични прояви и затова обръщат главно внимание на съновиденията, на подсъзнанието. Поезията на Бретон е най-последователно приложение на тези идеи в художествената практика. Той (единствен от големите поети — основатели на школата) им останал верен докрай. Втората световна война прекарал в Съединените щати, после се върнал в Париж, като събрал около себе си млади последователи и обнародвал редица стихосбирки и литературно-критични текстове.

Луи Арагон
(1897–1982)

Луи Арагон (1897–1982)

Родил се в Париж, следвал медицина и от 1917 участвувал като санитар в Първата световна война. Включил се в движението дада, а след това бил един от създателите на сюрреализма. Стихийният бунт срещу капиталистическия строй не го задоволил, той се обърнал към Съветския съюз като образец на по-съвършен свят.

Среща с Маяковски (1928), участие във втората международна конференция на революционните писатели в Харков (1930) са етапи от съзряването на Арагон. Той обнародвал поемата „Червеният фронт“: (1930), стихосбирката „Ура, Урал!“ (1934), сборника от статии „За социалистически реализъм“ (1935). Подкрепял републиканците в Испания, заедно с Блок основал и редактирал прогресивен вестник. Особено голям размах придобило участието му в Съпротивата срещу немските окупатори. Той помагал при създаването на нелегалния печат, издал няколко сборника с ярки стихове, сплотил редовете на френските културни дейци. В следвоенния период Арагон отново е неуморим: създава много нови стихосбирки, ръководи литературния седмичник на Френската комунистическа партия, член е на нейния Централен комитет. Получава Международната Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“ през 1957 година и съветския орден „Дружба между народите“ през 1977 година.

Между най-значителните произведения на Луи Арагон са стихосбирките и поемите „Нож в сърцето“ (1941), „Очите на Елза“ (1942), „Музеят Гревен“ (1943), „Очи и памет“ (1954), „Недовършеният роман“ (1956), „Елза“ (1959), „Поети“ (1960). Твърде значително е и неговото дело като романист, есеист и публицист. В негово лице за първи път след Юго във френската литература се появява автор с тъй необозримо творчество, с тъй широк диапазон на блестящата си изява. Като своя славен предшественик Арагон притежава изключителна словесна мощ, като него е истински виртуоз на френския стих. С комунистическия си патос и художествено майсторство той е един от тези, които определят облика на френската поезия на двадесетия век.

Анри Мишо
(1899–1984)

Анри Мишо (1899–1984)

Роден в белгийския град Намюр и започнал да печати стихове в 1922 година. Занимава се и с живопис, и с музика. Страни от обществения живот, а творчеството му често е трудно достъпно, „достига границите на езика и на разума“ (Пиер Сегерс). В стремежа си да отрази абсурдността на окръжаващия го свят прибягва до мрачен хумор и дръзко словотворчество, поезията му често е яростно безочлива и преднамерено груба — сякаш отблъсквайки и разтърсвайки читателя, иска да го подбуди към размисъл.

Робер Деснос
(1900–1945)

Робер Деснос (1900–1945)

Първите литературни изяви на този парижанин са свързани с дадаизма и особено много със сюрреализма. През 1927 година поемата „Свободата или любовта“ му струвала съдебно преследване за „непристойност“. Ярката му поетична индивидуалност, съчетана с будно гражданско чувство, скоро го откъснала от сюрреалистите. Поезията му се развивала под влиянието на народния език и търсела да осмисли всекидневието на обикновения труженик. Работил много като журналист, сценарист и постановчик в радиото. Бил един от организаторите на нелегалния антифашистки печат на Френската съпротива. Немците го арестували и затворили в концлагера Бухенвалд, а оттам — в Терезин. Покосен от изтощение и тифус, Деснос починал в току-що освободения лагер малко след победата над хитлеризма. По време на нелегалната борба творчеството му придобило нови, много по-мащабни измерения, които му отреждат важно място сред реалистичната поезия на съвременна Франция.

Жак Превер
(1900–1977)

Дълго време този най-парижки измежду френските поети обнародвал своите стихове в периодичните издания. Първата му стихосбирка се появила едва през 1946 година („Думи“). Но днес книгите му се продават в най-големи тиражи и може да се твърди, че той е най-четеният съвременен френски поет. В това няма нищо чудно, защото неговата поезия е твърде близка до народа. Тя е написана на разбираем език, тя прелива от най-типичните за французина качества — остроумие и свободолюбие. Насочена е срещу празното охолство на „силните на деня“, срещу буржоазната пошлост. Изпъстрена е с неподражаеми игрословия, наситена с неподправен лиризъм. Неслучайно по много от стихотворенията му е създадена музика и те са станали едни от най-известните песни във Франция. Жак Превер е написал сценариите и диалозите на някои от най-хубавите френски филми, автор е и на книги за деца.

Издание:

Френска поезия. Сборник

Френска. Първо издание

 

Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов

Рецензент: Симеон Хаджикосев

 

Народна култура — София, 1978

 

Poesie Française

Choix et traduction de Pentcho Simov

Narodna kultura

 

Художествено оформление: Иван Кьосев

 

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Дадена за набор 16. V. 1978 г.

Подписана за печат август 1978 г.

Излязла от печат август 1978 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76

 

Цена 3,62 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“