Конон дьо Бетюн
Уви, Любов!…

Уви, Любов! Мъчителна раздяла

ще ме откъсне в недалечен ден

от най-прекрасната, в света живяла.

Такава обич тя пробуди в мен,

че ще замина много натъжен.

Какво говоря, боже! За възхвала

на бога тръгва тялото; но в плен

сърцето мое тя е завладяла.

 

Отивам в Сирия, че за васала

да служи господу е дълг свещен;

ако откажеш днес, за вечност цяла

към бога ще останеш задължен.

Помнете, този миг е отреден

да блесне смелостта ни, засияла —

да стигнем почести и рай блажен,

и обич, на съблазни устояла!

 

Земята божия е във обсада —

добри от лоши бог ще отдели;

където господ бе разпнат да страда,

сега се впиха турските стрели.

Не тръгват само болните или

пък старци и бедняци: влизат в ада,

ако не дойдат с нас, а са били

богати, здрави и във възраст млада.

 

И само на свещеника се пада

да не напуска своя дом — нали

да не пустее божията сграда?

За дамите пък бог ще повели

добро и зло, според това дали

са верни на дълга си; за награда

неверните ще срещнат хора зли —

добрите тръгват, не скъпят наслада.

 

Затънали в беди като сред блато,

нещастията си търпим едвам;

във битки, с дръзновение крилато,

да защитим Исусовия храм,

в прослава на негаснещия плам

на вярата; ще дойде ден, когато

родината ще се отплаща нам

и с чест ще ни възнагради богато.

 

Без полза сме воювали сърцато —

сега да проявим кураж голям,

да отмъстим за раната, която

у всички ни разпалва гняв и срам,

защото вражески тълпи са там,

където мястото за нас е свято.

Ако се побоим, ще бъде, знам,

с насмешка името ни споменато.

 

Облят във сълзи, аз пристъпвам ням

към изпитанието непознато,

но мисля повече, признавам сам,

за нея, за сърцето й от злато…