Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Френска поезия. Сборник

Френска. Първо издание

 

Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов

Рецензент: Симеон Хаджикосев

 

Народна култура — София, 1978

 

Poesie Française

Choix et traduction de Pentcho Simov

Narodna kultura

 

Художествено оформление: Иван Кьосев

 

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Дадена за набор 16. V. 1978 г.

Подписана за печат август 1978 г.

Излязла от печат август 1978 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76

 

Цена 3,62 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Заслизал по Реки безстрастни, аз усетих:

не ме влекат момци от тези брегове —

от индианци те на прицел бяха взети

и вързани на кол със ярки цветове.

 

Не ме е грижа кой влекач ме направлява

с товар — английски плат и фландърски жита

Щом с екипажа мой се свърши тази врява,

потеглих пак и сам потърсих си целта.

 

Сред приливите аз се втурнах без уплаха,

от мощния им рев не чувах нито звук

и полуострови откъснати летяха,

невиждали преди по-славен хаос тук.

 

Пробуждането ми благословиха хали,

като тръстика лек, танцувах сред вълни —

уж все за жертви те са жадни, но едва ли

помислил съм за кей през тези десет дни.

 

Със сладостта на плод в устата на детето

зелената вода във трюма ми се вля,

от винени петна изми ме, при което

разпръсна надалеч кормило и гребла.

 

И цял се потопих във морската Поема,

просмукала звезди, блестяща с млечен сок —

в зеления лазур, чиято шир приема

удавника честит по пътя му дълбок,

 

чиято шир в екстаз и ритъм все не спира

и синьото пламти под лъч от ален ден

и с по-голяма мощ от алкохол и лира

назрява любовта с горчив и розов тен.

 

Познавам небеса от мълнии раздрани,

течения, тайфун, крила на гълъб бял

в зори, а после нощ; видях сред океани

каквото мисли си човек, че е видял.

 

Видях и слънцето с мистичен страх покрито

над морави петна като от кръв след сеч;

като античен хор тълпа вълни, които

напомняха черти на щори отдалеч.

 

Мечтах зелена нощ, от сняг опиянена,

мечтах целувки аз по морските очи

и изблика на сок и песента стаена

на изгрев жълт и син от фосфорни лъчи.

 

Подир прибоя в бяг не смогнах да открия

през дълги месеци, че могат с ярък чар

сияйните нозе на не една Мария

да надделеят пак над Океана стар.

 

Видях Флориди най-невероятни, слели

очи на ягуар с цветя, или тела

човешки със дъги като юзди на цели

смарагдени ята с разперени крила!

 

Попаднах на блата — безмилостни капани

с по цял левиатан в тръстиките загнил,

пропадащи води посред вълни смълчани —

край водопаден рев на бездни аз съм бил!

 

Съгледах ледници, небе от пламък цяло,

засядане със гръм в крайбрежните скали

и ароматен лес, гигантски змии, с тяло

разкъсвано без жал от дървеници зли…

 

Бих искал на деца да мога да покажа

как златни рибки в миг запяват с глас край мен,

как пяна от цветя ме плиска, как от плажа

ме грабват ветрове и пак съм окрилен.

 

Морето — мъченик на полюси и зони,

за мене люлка бе със вопъла си плах

и плисваше към мен от сянка анемони —

жена на колене като че бях пред тях…

 

И полуостров бях, полюшвах с ласка мека

кресливи птици, в миг отлитащи на път;

догдето плавах тъй, удавници полека

край мене заднишком се спускаха да спят!…

 

А аз — самотен шлеп, в безптичите простори

на мощен ураган загубен без следа,

за цял Ханзейски флот, за всички монитори

недостижим съм аз, опиянен с вода;

 

свободен и димящ, с мъгли на борда взети,

аз, който бях пробил червени небеса,

понесъл конфитюр, обичан от поети —

от слънце лишеи и от лазур роса;

 

безспирно тичащ — лист, когото вятър брули,

отломък дъсчен; луд изпращан със рояк

от морски кончета, догдето гневен юли

събаряше с топор едно небе от лак;

 

аз, който тръпнех цял, усещайки нагони

на диви зверове и Маелщром проклет,

аз — свикнал в син покой безкрайност да ме голи,

Европа закопнях и древен парапет!

 

Край звездни суши бях! Край острови, които

разтварят небеса пред пътника крилат.

— В бездънната им нощ ли бягаш упорито,

от златни птици хор, о Мощ на бъден свят?

 

Но стига плач! Печал във всяко утро има

и всеки лунен сърп е тъй жесток за мен:

със дрямка ме опи любов неизцерима.

Да зейне моя кил! Да бъда потопен!

 

Мечтая за вода, но европейска — тя е

студен и черен вир, край който със печал

надвесено дете по залез си играе

със своя кораб лек и пеперудобял.

 

Не искам, о вълни, плътта ви да ме мята,

с търговци на памук да влизам пак във спор,

да виждам гордостта, развяна в знамената,

крайбрежни светлини да впиват в мене взор!

Край
Читателите на „Пияният кораб“ са прочели и: