Виктор Юго
Червенина на зенита

Възможно не било, понеже е далеч?

Грешите във това, о вий, които с меч,

случайно, с някой брак, с лъжи или с угрози

и с попски хитрини сте станали херцози,

султани и царе; о вий, които в гнет

държите и сега човеците навред,

а Рим и Истанбул, и Петербург, и Мека

издигате сега за сметка на човека

и смятате, че вий сте всичко на света;

зората вижте днес — предупреждава тя,

че няма да сме все покорно стадо ние,

че бъдещият ден във този лъч се крие.

Успокояват ви: „Утопия!“ О, не!

Гърчете се от страх! Вий имате коне,

топове, меч и трон, камшици и палачи;

ний имаме мечти и светлина обаче!

Ний имаме лъча на идеал велик;

надеждата е с нас — тя с роба бледолик

бе още в древността; с евреи, с хугеноти

докрай остана тя; ний имаме в живота

една достойна цел. Пред нашите очи

проблясва светлина от божите лъчи —

пред нея мракът гъст потрепва, избледнява,

вълкът надава вой, щом тя се приближава.

Да, раят засиял от нашите мечти,

където светлина за всекиго блести,

в небето с лъч червен разпръсва тъмнината;

за вас пожар е туй, за нас пък е зората.

Ще стигнем този рай. Та той и в този час

е вече наш почти, щом вижда се пред нас.

Прекрасният светлик добре се забелязва!

Видяхте го и вий. Вдигнете взор, ви казвам!

Не смятайте, че щом личи сега едвам,

не е осъществим. Не гасне този плам!

Вий казвате, че бил примесен с мрака нощен?

Потребно е това. Вий питате все още

дали е нещо той? Внимавайте добре:

та този лъч червен е всичко, о царе!

За него шепнешком говорят из дворците!

Вий можете сега да мъчите, горите,

но той върви напред. Далече е, отвъд,

но движи се насам със строгостта на съд,

с възторга на мечта. Задава се в небето,

действителност е той. Царувайте, грабете

народи и земи. Изсмуквайте съвсем

и въздуха дори, догдето в задух мрем;

пирувайте безспир сред толкоз гладни хора;

нещастният търпи; спасението скоро

ще дойде! О царе, безчинствайте без жал,

владейте във Сибир, владейте в Сенегал,

изпращайте в затвор, в каторга млади, стари!

Догдето все така за вас ехтят фанфари

и голи саби бдят пред вашите врати,

в зенита светлина започва да трепти —

животът почва там, това е светлината

на нашия прогрес, на лампата, която

и Торквемада^[1] би желал да скрие в мрак;

гори, напредва тя и хвърля блясък чак

над мрачния олтар, над ложето на царя!

Кометата така — полека — се разгаря.