Франсис Жам
Трета елегия

Този край е свеж като крайбрежните места.

Пътищата с прах почернени потъват смътно

в сини низини, стаили сянка и любов.

Малко е небето над дърветата високи.

Тука идвам да разхождам своята печал

сред приятели и тука бавно под лъчите

измежду цветята обикалям без посока.

Всички се безпокоят за мене, за скръбта ми

и самият аз не знам какво да им отвръщам.

 

Може би подир смъртта ми някое дете

ще си спомня как по тази същата алея

е видяло млад човек със шапка, който пуши

кротко своята лула сред свежа лятна утрин.

 

Ти, напусната от мен, не ще си ме видяла,

ти не ще си ме видяла тук за теб да мисля

и да влача мъка, по-голяма от гората.

Всъщност и самата ти не ще ме разбереш —

твърде съм далеч от теб и ти — далеч от мен.

Аз не съжалявам за тъй свежите ти устни.

Но тогава за какво ли се вълнувам още?

 

Ако знаеш, мила, тук ела да ми го кажеш.

Обясни, защо, когато съм обзет от мъка,

сякаш и дърветата са болни като мен?

Ще умрат ли едновременно със мен и те?

Ще умрат ли небесата? Ще умреш ли ти?