Пол Клодел
Есенна песен

        В яркото сияние на есента

          тръгнахме сред утринта искряща.

        Буйното великолепие на есента

 

          ек в далечното небе изпраща.

        Утрото, което беше целия ни ден,

          целия ни ден в сребро най-чисто

        с въздух — злато до часа, когато с рог стаен

          Дионея трепва поривисто.

 

        Целия ни ден отлят от девствено сребро

          и леса като огромен ангел цял от злато.

        И като обшит с червено ангел със дърво като сияйна свещ

          от огън върху пламък, злато върху злато!

 

        О дъха на лес умиращ, да го доловиш!

О дъха на пушек, да го доловиш! На жива кръв със смърт примесена в покоя!

О стъписване на златото пред блясъка на разцъфтяващия ден!

          О съцветието на шибоя!

 

Който бе замлъкнал и избухна, и замира, и се вдига пак висок,

          чувам от сърцето на гората

как отново еква и извива, и се удължава, по печален

          повикът недостижим на рог.

 

        Повикът на рог неутешимо сладкогласен

          зарад времето, което си замина

        и което си замина зарад този ден прекрасен,

          чрез когото съществувалото си замина.

 

          Туй, което беше някога, уви,

        някога и няма да се върне вече:

          зарад златото, което грее тук,

        зарад всичкото непоправимо злато,

          зарад тази вечер тук!

          Зарад тази нощ, изгряла тук!

Заради луната и сияйната Голяма мечка тук.