Марселин Деборд-Валмор
Какво направихте?

Сърцето си отдала бях на вас,

а имах вашето в замяна:

сърцата си сменили бяхме с вас,

щастливи бяхме всеки ден и час!

 

Обратно взехте своето сърце,

за мене нищо не остана —

обратно взехте своето сърце,

а мойто е във вашите ръце!

 

Със всеки плод, със всеки аромат,

със звуците, със цветовете,

със всеки плод, със всеки аромат

даряваше ви радостният свят.

 

Какво направихте с това накрай,

о повелителю, кажете?

Какво направихте с това накрай,

къде е сбъднатият земен рай?

 

Като измъчено от скръб дете,

напуснато от свойта майка,

като измъчено от скръб дете,

във чийто поглед ужас се чете,

 

така ме изоставихте сега…

За мене кой ще се завайка?

Със пълно безучастие сега

небето гледа моята тъга!

 

Ала за всекиго настъпва ден

да се почувства сам изцяло,

за разкаяние настъпва ден,

за порив стар, отново възроден!

 

Ще ме потърсите със страстен зов,

но всичко в тишина замряло

край вас ще бъде… Страстният ви зов

напразно ще нашепва за любов.

 

Ще дойдете, изпълнен със мечти,

пред моята врата тогава;

какъвто бяхте — същият почти

ще дойдете, изпълнен със мечти.

 

И ще ви кажат: „Вечния покой

намери тя…“ Със вест такава

ще ви посрещат всички, ала кой

ще ви оплаква и съчувства, кой?