Андре Шение
Елегия

Девойко, ти мълчиш, не се усмихваш вече

и сякаш изведнъж от всички се отрече.

Напразно те зоват коприни с пъстрота,

престана да твори иглата ти цветя.

Блуждаеш в самота, мечтаеш до забрава,

в устата ти цветът на роза побледнява.

О, зная аз каква е мъката ти зла —

да скриеш любовта от мен не би могла.

Пробуждат в нас любов красавиците мили,

но влюбват се и те. Момците, придобили

предаността им, най-щастливите са те!

Но разкажи ми как взаимността расте

и кой младеж, към теб пристъпвайки несмело,

със своя поглед сив, със светлото си чело…

Но ти се изчерви? Нали отгатнах кой?

Така. Край твоя дом минава често той.

Бродерията в миг захвърляш ти тогава

и скритом гледаш все, догдето преминава.

Изчезва в миг — пред теб показал се едва,

но дълго го следиш със поглед след това.

Друг няма — в тоя наш съседен лес, където

да се надбягват с впряг на празник е прието —

с такъв изискан вид и сигурна ръка,

друг няма буен кон да укроти така.