Алфонс дьо Ламартин
Усамотение

На планината аз, под дъбовете стари,

по залез неведнъж седя опечален

и погледът ми тук и там наслука шари

по изгледа менлив, разстлан далеч под мен.

 

Отсам бучи река, разпръсва пяна бяла

и в лъкатушен път далече чезне в мрак;

оттатък — езера с вода в покой заспала,

където къпе взор Вечерницата пак.

 

По тези върхове, обкичени с дървета,

на заника лъчът за сетен път е спрял;

изкачва се нощта със своята карета

и тесничка черта е хоризонтът бял.

 

От стар готичен храм изтръгната тогава,

вечернята трепти; сред стихващия друм

се спира минувач; камбаната прибавя

и своя повик свят към сетен дневен шум.

 

Но безразлично все остава в мен сърцето,

не се вълнува то и вижда пак навред,

че сянка е светът; и слънцето, което

съгрява всеки жив, за мъртвия е лед.

 

Напразно моят взор на всеки хълм се спира,

от утро чак до мрак, навред — и тук, и там,

оглеждам се така в простора на всемира

и казвам: „Кът щастлив за мене няма, знам.“

 

Какво са долини, колиби и палати,

какво е всичко тук за мене — суета!

Реки, скали, гори, убежища познати —

откакто липсва тя, навред е самота!

 

И слънцето — дали е в мрак, или сияе —

не ме вълнува то със своя кръговрат.

Какво от туй, че тук е нощ или зора е?

Отдавна нищо аз не чакам в този свят.

 

Да можех да летя след него във безкрая,

пустиня бих видял навсякъде под нас;

за туй, което то облъчва, не мечтая,

от никого сега не искам нищо аз.

 

Но може би отвъд самата тази сфера,

където друг светлик разпръсва вред лъчи,

ако достигна аз, целта си ще намеря,

мечтаното от мен ще зърна със очи.

 

Ще имам, зная, там и обич, и надежда,

ще се опивам там от извора желан,

към който всеки дух с копнеж безкрай се вглежда

 

и който в този свят остава само блян!

Защо не мога тъй — с крилата на Зората —

да литна ей сега към своята мечта!

В изгнание защо оставам на земята?

Не съм обвързан аз със нищо на света.

 

Когато горски лист от клона се отрони,

отнасят го далеч вечерни ветрове;

приличам аз на лист от есенните клони —

вземи ме, ветре, с теб, духът ми те зове!