Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Френска поезия. Сборник

Френска. Първо издание

 

Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов

Рецензент: Симеон Хаджикосев

 

Народна култура — София, 1978

 

Poesie Française

Choix et traduction de Pentcho Simov

Narodna kultura

 

Художествено оформление: Иван Кьосев

 

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Дадена за набор 16. V. 1978 г.

Подписана за печат август 1978 г.

Излязла от печат август 1978 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76

 

Цена 3,62 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“


Да, рядко пиша аз, признавам го самия;

и не че леността не мога да надвия,

но взема ли перо, усещам се така,

в галера сякаш съм, с греблото във ръка;

от Музата едва дочул един-два стиха,

въстава моят ум срещу властта й тиха.

 

Понякога, все пак, ако й се отдам,

кълна се, затова заплащам скъпо сам.

Роден съм под звезда, що Муза отреди ми,

но ми добавя в дар и болки нетърпими

в главата всеки път; така от дълги дни

над мене този гнет, уви, не се мени,

измъчва ме това страдание проклето,

но в робство ме държат духът ми и небето.

Най-лошо е, че туй така жестоко зло

и да се изцери сега не би могло;

лекарства ни веднъж не са го намалили,

напротив, сякаш те му дават нови сили;

опитах не един изпитан лек, а сто,

но повече дори сега ме мъчи то.

Попаднал под властта на зло неизцеримо,

без ропот да търпя не е необходимо,

напротив, буйно все проклинам тая плът

дотам, че да умра желая някой път:

какъв поет съм, щом главата ми не чини?

Не виждам за печал по-истински причини,

по-леко би било да съм прокажен клет

или от шарка скрит под белези безчет.

Да можеше бесът, когато ме обземе,

да се съобрази със хора, с място, с време,

по-отстъпчив по нрав да беше той поне,

то бих се утешил отчасти с туй, но не —

не идва зиме — щом съм се затворил в стая,

през ледените дни на зъл ноември в края;

тогава Аполон да би ме завладял,

със нещо би смекчил горчивия ми дял.

 

Но в най-приятни дни, щом блесне лъч в простора,

Зефир щом проследи красавицата Флора,

когато в свода син запеят пак ята

за сладката тъга, дошла от любовта,

или пък Серес щом се украси с корона,

щом Бакхус, закопнял, въздъхне за Помона

или шафранът щом последен разцъфти

под знака скорпион — ела да видиш ти!

Тогава тая страст във примката ме стяга

и разумът, надвит, отстъпва й веднага,

без оглед на часа и всичко друго аз

се вслушвам в тоя бог и в неговия бяс.

Така и в тия дни най-хубави, когато

Кибела с плодове отрупва се богато

и селянин честит, работейки със жар,

напълва всеки свой таван или хамбар,

а пък Юнона към засяваните ниви

обръща в знак добър очите си красиви;

когато от шума парижки надалеч

побягвам най-подир от царедворска реч

сред селския покой, където сменям тона.

Не се говори тук за църква, за Сорбона,

за тоя род неща; в шеги се впускаш, щом

си с котки, кучета и с всички в своя дом.

Из тая равнина реката ни Оаза

красиви брегове със щедрост ми показа

(тук бил е оня крал[1], от който със кураж

на френския народ Сидон бе даден дваж).

Намират свобода еднакво дух и тяло,

дори от любовта избавен си изцяло,

опасната й страст във теб тук не пламти,

с властолюбив ламтеж не се измъчваш ти.

Обречен съм, уви, на друга несполука.

В мига, когато Феб деня предвожда тука,

напомням бухал стар, подгонен от лъчът:

едва пробуден, аз потърсвам скришен кът;

в леса на Раямон ги има със стотици —

убежища добри за вълци и лисици —

и там подхващам стих, на болките напук,

измислям си един или оглаждам друг.

А как ли Аполон към тях ще се отнася?

Във Двора може би ще породят гримаса

и някой щом реши там да ме почете,

ще бъда награден със: „Хубавки са те.“.

Но аз не ставам роб на хорските преценки,

човека съм познал и в светлини, и в сенки.

Знам: колкото един човек е по-невеж,

то с толкова по-строг и по-надут брътвеж

свидетелствува той или реди присъда.

За хули и хвалби еднакво глух ще бъда,

на Емпедокъл аз оставам ученик,

а пък от него знам: достоен и велик

е само онзи, що без разлика къде е,

на себе си е крал и себе си владее.

Бележки

[1] … оня крал. — — Анри IV.

Край