Ги дьо Куси
Гласът на славея…

Гласът на славея в зелената дъбрава,

от мен дочуван в дневна светлина и в мрак,

сърцето ми услажда и успокоява

и аз желая да подхвана песен пак;

запявам я със жар, защото тя е знак

за тази, чийто герб е моя чест и слава.

За мен ще бъде миг на щастие тогава,

когато моя зов до нея стигне чак.

 

В сърцето ми лъжа, непостоянство няма

към тази, от която аз съм запленен:

обичам я отдавна с нежност най-голяма,

но премълчавам туй пред нея всеки ден,

понеже хубостта й буди смут у мен

и аз оставам ням, ако сме с нея двама:

и във страха си от раздяла с тази дама

не смея да я гледам и стоя смутен.

 

Дано ми позволи и занапред небето

в сърцето ми да не прониква порив нов —

дори Тристан — мъжът, погълнал питието,

не е достигал тази нежност в своя зов.

На всичко аз — дори на лудост — съм готов,

залагам си ума, душата и сърцето;

боя се да не ме срази смъртта, догдето

не съм заслужил нея, нейната любов.

 

Ала ще бъда най-щастлив от всички хора,

ако заради нея смърт ме помете;

по хубост и по ум не съществува втора;

обичам своите очи, загдето те

успяха да я изберат между стоте;

когато я съзрях, загубих в миг опора

и оттогава любовта ми, без умора,

със всеки нов изминал ден безспир расте.

 

Отивай, песен, вест носи от мен веднага,

където все не смея да отида сам,

понеже ревността над мен ръка протяга

дори преди любов да взема и да дам —

дано проклет да бъде този алчен плам!

Измъчва други ревността — на мен предлага

в сравнение със тях жестоката облага:

против желанието си да бъда ням.