Луи Арагон
Из „Песен на мира“

* * *

Мирът… Това е щастие крилато,

отдавна зажадувана мечта —

не му се вярва на човек, когато

        се сбъдне тя.

 

Мирът… Припомня той жена любим

вратата блъсвам — иде тя от път,

душата ми в прегръдката си взима

        до свойта гръд.

 

Мирът… Това е светлият прозорец

към утринния свод лазурносин —

светът през него е за всички хора

        разцъфнал крин.

 

Мирът… Това е слънцето, открито,

проблеснало към всекиго от нас…

Това са стъпките ти, със които

        съм свикнал аз.

 

Това е славей, който чурулика,

това е веселият детски вик

и рибата, която сред тръстика

        проблясва в миг.

 

Мирът… Това е звездната осанка

на необгледната небесна шир;

мирът… Това си ти — и моя сянка

        и мой кумир.

 

Мирът… Това е детската забава:

игра и тичане, в очите — плам,

а нишката на мисълта тогава

        загубваш сам.

 

Мирът… Когато тази дума кажа,

боя се някак — странно е това, —

променя се сърнето мое даже

        едва-едва.

 

Мирът върви безгласно из полята,

несигурен и крехък, слаб и блед…

Ала незабелязано пчелата

        събира мед.

 

Това е само полъх свеж сред храсти,

заглъхнал в колебания почти;

светлик единствен, който в мрак от страсти

        едва трепти.

 

Пристъпва като оздравяващ, бавно,

несигурен е неговият крак

и раната, зараснала отдавна,

        усеща пак.

 

Войната се отдалечи без слава,

загуби тя предимствата си тук,

от грохота й днес край нас остава

        далечен звук.

 

Това е шум от танкове в полето. —

в казармите се връщат те накрай,

а ние ще танцуваме, догдето

        денят сияй.

 

Ще видиш утре — ще разцъфнат, рози,

ще почне новия учебен час

ще грее — да не вярваш на прогнози

        за дъжд и мраз.

 

Ще построим за младежта и сгради,

и обновени, по-щастливи дни,

а любовта навред сърцата млади

        ще промени.

 

Ще изградим отново градовете,

опожарените ни чудеса…

Животът пак ще блесне като цвете

        изпод роса.

 

Не бих могъл да изброя без грешки

версайлите, които ще строим,

творбите бъдни на ума човешки

        неуморим

 

и залите с невиждани размери,

ковачници на нов човешки блян,

и гълъба, в ръцете ни намерил

        подслон желан.

 

Аз зная, зная. Всичко предстои ни

смъртта бе завладяла този век,

но виж мира из небесата сини

        във полет лек!

 

А в сянка някой трупа злоба дива

и пламъка червен засипва с пръст

и някой все вълчицата укрива

        от права мъст.

 

И някой все мечтае за юмрука,

над масата стоварен в тъмнина,

и тайно зад примирието тука

        крои война…

 

Аз зная, зная, никак не е дребна

опасността и днес да ни приспят;

възможно е от всеки кът да дебне

        към нас врагът.

 

Аз зная, но мирът е тук — отстъпи

чудовището яростно назад

пред всичко туй, което ми е скъпо

        на този свят.

 

Мирът е тук, народите разбраха,

че той им сочи пътя към прогрес

и че за господаря е заплаха

        лъчът му днес.

 

Мирът е тук, от него бликат в пяна

на свободата буйните води

и май цъфти там, гдето барабана

        ехтя преди.

 

Мирът е тук, не бе борбата кратка —

разкрити са убийците поне

и черната, вдовишката забрадка

        им казва: „Не!“

 

Мирът е тук, пред него на колени

и Престъплението е дори;

ехти гласът на жертвите ранени:

        „Стрелбата спри!“