Алфред дьо Мюсе
Вечерната звезда

Звезда вечерна, вест понесла отдалече,

подала светъл лик зад залеза-воал,

в полята твоя взор върху какво е спрял,

        какво очите ти привлече?

 

Отмина буря зла, заглъхват ветрове.

Над стихнали цветя, след повей на възбуда,

поплаква си лесът и нощна пеперуда

        над дъхави поля снове.

 

Какво за тебе тука има?

Но над далечен връх навеждаш чело ти,

с усмивка бягаш ти, приятелко любима,

и сякаш твоят взор престава да блести.

 

Звезда, поела път далече над полето,

о, сребърна сълза на небосвода блед,

огряла стар овчар и стадото, което

полекичка върви след него все навред,

 

къде ли твоят път посред нощта отива?

Не търсиш ли легло в крайречния гъстак?

Или си перла тук, която, мълчалива,

в морето ще се свре и ще настъпи мрак?

 

Ако ли към смъртта да тръгнеш си решила

и ще склониш глава сред морските вълни,

преди това за миг почакай, чуй ме, мила:

звезда на любовта, в небето остани!