Тристан Корбиер
На стария Роскоф>Приспивна песен в нор-уест минор

Дом флибустиерски, пристан скрит

на корсари! Буря щом връхлита,

спи в покой съня си от гранит

над мазета — прицел на вълните…

 

Хъркай край морето и край бриза,

сивата мъгла със рог пронизал,

на прибоя равен в твърдостта…

Спи, склопи окото си, което

дебне англичаните, заето

е тях от триста зими и лета.

 

Спи, закотвена черупко стара;

скоро още някой корморан —

твой поет, възпяващ ураган,

с песните си прилив ще докара.

 

На моряци дръзки скъп другар,

спи, не би преляла в тебе жар

занапред вълната на прибоя,

неведнъж опила те преди

в звездни нощи с кървави следи…

Спи! Не дрънка злато сред покоя.

 

Где са хората, под туй небе

тръгнали за слава през морета

в шир безумна?… Славата им бе

ярко блеснал изстрел от мускета.

 

Где са знамената, с бяс раздрали

небосвода ти на куп парцали?

Спи под облаци оловносиви…

С мъртъв звук гюлле подир гюлле

не отрупва кулата ти зле,

както по дърво окапват сливи…

 

Спи! И как под черните комини

спят децата твои, погледни —

юнги на деветдесет години,

оцелели от добрите дни…

 

Твоя топ железен е заспал,

в тиня, проснат по корем, почива —

от безброй луни нащърбен цял,

той сънува сънища ръждиви.

Хъркай, виждам, дрямка те надви,

англичаните и днес отново

взел на мушка с дуло — не с олово

пълно, а с крайморските треви.