Андре Шение
Изкуството е средство за израз на душата…

Изкуството е средство за израз на душата;

ръцете само пишат — поети са сърцата.

Под вътрешния порив човек не би успял

да спре стиха, внезапно в главата му назрял.

Дори да не желаеш, стихът се появява,

просмуква мисълта ти и литва ток тогава…

Сърцето ти диктува и пишеш. Все така

нататък ще го следва послушната ръка.

Ако на любовта ти със обич се отвръща,

ако безбурна радост и младост всемогъща

в лицето ти преливат сияйния си цвят,

стихът ти е изпълнен с цъфтеж и аромат

и отразяващ здраве, намира, че добре е

да се живее, даже и да се остарее…

Ала ако сърцето наскоро е било

измъчено, понесло непоправимо зло,

и хубостта, която желаеш за съпруга,

забравя те и лесно се впуска в обич друга,

ако болезнен пясък^[1] отвътре те гори,

стихът ти е във траур и вижда мрак в зори

и угнетен от мъка, твърди, че във всемира

единственото благо е туй: да се умира…

Сърцето си разкрива поетът — всеки ред

проблясва от възторзи или от гняв е блед.

Напразно мисълта е менлива и крилата —

догдето литне, ето, задържа я душата.

На себе си не може човек да измени —

превръща в настояще отминалите дни

и сам се опознава чрез мъдрата охота

безспирно да прелиства духа си и живота.