Марселин Деборд-Валмор
Моята стая

Живея на тавана,

небето гледам аз;

луната си остана

стопанката у нас.

 

Дори да се почука,

не ме е грижа „кой?“

Не идва никой тука,

ако не идва той!

 

Приела самотата,

цветя бродирам все,

но как без плач душата

това да понесе?

 

Пред мен звезда сияе

със бляскави лъчи;

но бурята, и тя е

пред моите очи;

 

Където той седеше,

днес никой не седи.

Бе негов столът, беше

на двама ни преди,

 

а пък сега изглежда

печално примирен,

без никаква надежда

останал като мен.